16 НОЕМВРИ

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 НОЕМВРИ

 

Разсъждение

 

Дали Господнята заповед за непрестанната молитва (Лк. 18: 1) важи само за монасите или за всички християни въобще? Ако важи само за монасите, апостол Павел не би писал на солунските християни: „Непрестанно се молете“ (Сол. 5: 18). Апостолът, значи, повтаря Господнята заповед дума по дума и я дава за всички християни, без разлика дали някой е монах или мирянин. Св. Григорий Палама, като млад иеромонах, се подвизавал за някое време в един манастир във Верея. Тук бил и един известен подвижник – старецът Иов, когото всички уважавали. Веднъж се случило, в присъствието на стареца Иов, Григорий,  позовавайки се на апостолските слова, да твърди, че непрестанната молитва е задължение на всеки християнин, а не само на монасите. Старецът Иов, възразяйки на това, рекъл, че непрестанната молитва е задължение само на монасите, а не на всеки християнин. Св. Григорий като по-млад отстъпил и мълчаливо се отдалечил. Когато Иов се върнал в своята килия и застанал на молитва, му се явил във велика небесна слава Божий ангел и му рекъл: „Старче, не се съмнявай в правотата на Григориевите думи, той правилно каза; и ти така мисли и на другите го кажи“. Така, значи, и апостолът, и ангелът, потвърдили заповедта всички християни да се молят непрестанно. Ако не могат [да бъдат] постоянно в храма, [непрестанно да се молят] на всяко място, по всяко време, вътре в своето сърце. Щом Бог не се изморява да ни прави благодеяния, как ние да се уморим да Му благодарим за тези благодеяния? Щом Той постоянно мисли за нас, защо ние да не мислим постоянно за Него?

 

БЕСЕДА за вселяването на Христа в сърцата на вярващите

 

Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, за да бъдете вкоренени и утвърдени в любовта.(Ефес. 3: 17).[1]

 

С вярата Христос влиза в човешките сърца, а с Христос и любовта. Така човек се вкоренява и се утвърждава в любовта. Първо, значи, вярата; па после Христовото присъствие в сърцето, с присъствието Христово – любовта, а с любовта всички неизказани блага. С няколко думи апостолът ни показва цялата стълбица към съвършенството. Началото е вярата, а завършекът – любовта. А вярата и любовта се свързват в живо и неразделно единство с присъствието в сърцето на живия Господ Иисус Христос. С усилване на вярата ние все повече ще скъсяваме разстоянието[2] между нас и Христа Господа. Колкото вярата е по-силна, толкова Христос е по-близо. Накрая сърцето се изпълва с Христос и не може да се отдели от Христос, както белите дробове от въздуха. Така човек със сълзи на радост общува с Христа в своето сърце чрез молитвата „Господи Иисусе, помилвай мене грешния!“. И неусетно сърцето се изпълва със светла и топла любов. Така любовта се съединява с вярата и надеждата, а като се съедини, между тях изчезва границата, та човек не може с ума си да определи докъде стига вярата и откъде започват любовта и надеждата. Когато Христос се всели в него, тогава той не вижда в себе си нито вярата, нито надеждата, нито любовта, нито пък ги назовава [по някакъв начин], а вижда само Христа и призовава името Му. Тъй както овощарят есенно време гледа зрелия плод на дървото и не говори повече за цвета и листата на този плод, а само за зрелия плод.

О, Господи Иисусе Христе, върховна Висота на всички наши стремежи, последен пристан на всички наши странствания, приближи се към нас и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В този стих има леко разночетене с българския превод. Тук е според сръбския вариант (Ефес. 3: 17) (бел. прев.).

 

[2] В ориг. – убиваме разделението (бел. прев.).