11 СЕПТЕМВРИ
Из „Охридски пролог“ – 11 септември
Разсъждение
Не бива да се пречи на никого по пътя на съвършената преданост и служение на Бога. Множество свети жени, които са желаели да прекратят брачния си живот и да се посветят на Бога, са били преследвани и възпирани от мъжете си. Обикновено накрая тези жени удържали победа, оставайки непоколебими в своето намерение, а нерядко с примера си са пробуждали съвестта и на своите мъже, та и тях насочвали по пътя на спасението. Св. Теодора трябвало най-предвидливо да се скрие от мъжа си и поради това се преоблякла в мъжки дрехи и отишла в мъжки манастир. Ала е имало и благоразумни мъже, които са одобрявали намерението на своите жени да оставят света и да се посветят напълно на Бога. Цар Фредерик[1] се сгодил за девицата Агнес Чешка. Ала тя никак не се съгласявала да встъпи в брак и затова годежът бил развален, а тя[2] отишла в манастир. Тогава благоразумният цар[3] казал: „Ако ме беше оставила заради някой друг смъртен човек, щях да си отмъстя, ала не дръзвам да се чувствам оскърбен от това, че вместо мен е избрала Небесния Цар”.
БЕСЕДА за Христос като хляба на живота
Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога (Иоан 6: 35).
Кой може да съживява, братя, освен този, Който е сътворил? Кой може да бъде истинският хляб на живота, освен нашия Творец? Той e сътворил, Той крепи, Той храни, Той оживотворява. Ако пшеницата храни тялото, Христос храни душата. Ако земният хляб поддържа живота на тялото ни, чрез Христа се насища и живее нашата душа. Ако душата ни се храни с някаква друга храна, а не с Христос, тя се разтлява, умира, а не живее. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен (Иоан. 6: 27) – така е казал по-рано Господ. Най-напред оставя хората да изпитат глад и тогава им предлага хляб; а по-вярно, най-напред възбужда глада им, а после им дава хляба. Понеже хората са объркани пред лицето на глада, гладуват за нещо, а за какво – не знаят. Наситени и преситени със земни храни, те все още изпитват някакъв неутолим глад. И макар да виждат, че цялата земя и всичкият хляб на земята не могат да утолят този тайнствен глад, те се нахвърлят на земните ястия, борейки се помежду си за земя и единствено за земята. Ала всъщност същинският глад на човеците е гладът за небето, за вечния живот, за Бога. Този глад Господ Иисус най-напред възбужда, а сетне поставя трапеза за неговото утоляване. А трапезата – това е Самият Той. Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее. Ще се насити, ще се зарадва, ще се съживи, ще познае Бога и сам себе си ще познае. О, братя мои, ще възкръсне от мъртвите! Защото непрестанното ядене на тленна храна без храна безсмъртна и духовна, постепенно умъртвява душата и накрая я прави да умре съвсем. От какво? От глад. Тялото е от земята и се задоволява със земна храна. Но душата е от диханието на Самия Източник на живота, та затова и търси храна и питие от този свой единствен Източник.
O, Господи Иисусе, Хляб на вечния живот, на истинския и непреходен живот, най-сладкият хляб, нахрани ни със Себе Си. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] Тук се говори за Фридрих II Хохенщауфен. Обикновено авторът употребява за владетелските титли използваната по славянските земи дума „цар“ (бел.прев.).
[2] Приведеният пример с Агнес Чешка, вече след кончината на светителя, канонизирана от римокатолиците (в края на миналия век), не би трябвало да смущава. Като непрeнадлежала към Църквата, св. Николай нито я нарича светa жена, нито по подразбиране я приема за такава и всъщност, както се вижда, тук оценява по-скоро благоразумието и мъдрото изказване на „отхвърления” крал Фридрих II, без да порицава и подбудите на принцеса Агнес за отказ от брака. Още от първите векове на християнството църковни писатели и проповедници са сочели прояви на земна порядъчност и благочестие дори у езичниците, не за да хвалят езическото кривоверие, а точно обратното – за подбуждане на православните да показват с добродетелния си живот превъзходството на истинската вяра над езичеството и иудейството (бел. на Г.) .
[3] По-стара за славяните е думата крал. Цар е с балкано-латински произход и от българските земи по-късно се разпространява и в руските. За сърбите е била характерна титлата крал (бел. ред.).