КЪМ БОГОЛЮБИВИЯ ЧИТАТЕЛ

  

            Ето вече много години в манастира Оптинска пустиня всекидневно по време на Божествената литургия поменават убитите братя йеромонах Василий (Росляков), инок Трофим (Татарников) и инок Терапонт (Пушкарьов). Многобройни поклонници идват отвсякъде да се поклонят на техните свети гробове и да изпросят благодатна помощ при духовни и житейски нужди.

            Вестта за мъченическата смърт на тримата оптински монаси от ръката на сатанист на Пасха през 1993 година като небесен гръм проряза всекидневието, потресе душите и сърцата на хората.

             „Боже наш, помилуй нас!“ - въззова към Господа със сетни сили смъртно раненият в гърба със сатанински меч оптински инок Трофим.

            Много от нас са чели за древните Христови мъченици и са били поразени от тяхната непоколебимост и твърдост във вярата. Но всичко това е ставало някога, в далечното минало. Случилото се изведнъж властно ни напомни, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8), че животът на всеки човек, по думите на Апостола, е „пара, която се явява за малко време и изчезва“ (Иак. 4:14) и от това, как прекарваме своето земно битие, зависи нашият бъдещ вечен живот.

            Настоящата книга е сборник, съставен от житийни разкази за новомъчениците и свидетелства на очевидци на техния монашески път и подвиг, както и на чудесата, ставащи по техните молитви. За основа на книгата е взета част от повествованието на Нина Павлова, която живее в Оптина от 1988 година и е била в близко общение с новомъчениците. По благословението на старците тя пише своя летопис на събитията въз основа на своите дневници. „В православната литература е прието заради смирението авторът да скрива името си, но в мартирологията съществува особен чин на свидетеля. В първите векове на християнството мъчениците, пострадали за Христа, били причислявани към лика на светиите без канонизация - по свидетелските показания на очевидците, които също често ставали мъченици. В мартирологията отсъства анонимният свидетел или боязливият свидетел. Ето защо в книгата присъстват имената на очевидците на живота и подвига на тримата Оптински новомъченици“.

 

 

                                               ОПТИНСКАТА ГОЛГОТА

                                                           НАЧАЛОТО

   „Край стените на манастира расте по-висока от мене коприва“ - написал в дневника си през лятото на 1988 година новият оптински поклонник Игор Росляков. А ръстът на новия поклонник беше около два метра и копривата през това лято наистина правеше впечатление. Оптинската пустиня все още беше в руини и изглеждаше като след бомбардировка - развалините на храмовете, камари счупени тухли и планини от боклук наоколо. А над руините стърчеше непроходим гъсталак - двуметрова коприва и пелин.

   Разрухата беше толкова потискаща, че местните жители признаваха впоследствие, че никой от тях не е вярвал във възраждането на Оптина. И ако преди революцията в манастира са били действащи девет храма, сега картината беше такава. От храма в чест на Казанската икона на Божията Майка бяха останали само порутените стени - ни прозорци, ни врати, а на мястото на купола - небето.

   Разказва баба Доротея от село Ново-Казачие: „След революцията в Оптинската пустиня отвориха почивна станция. Събраха ни местните деца, дадоха ни пари, подаръци и стъргалки, като ни наредиха да остържем ликовете на светиите от стените на храмовете. Директорът на почивната станция се отнасяше ласкаво с нас, галеше ни по главичките и повтаряше: „Старайте се дечица, старайте се!“. И ние, глупачетата, се стараехме! Бях още малка и не стигах до ликовете на светиите. Но остъргах тогава краката на един светия и смятай, че самата аз се лиших от крака: оттогава съм с болни крака и цял живот куцам. Но, вярвайте ми, радвам се на своята болест и само благодаря на Бога. Болят ме краката, но пък расте надеждата ми: може би, Господ ще ме помилва?“

   Освен това местните жители разказваха, че когато след революцията в Оптина палели огньове с иконите и хвърлили в пламъците Разпятието, от Кръста - това всички го видели - бликнала кръв.

   „Когато в манастира пристигнаха първите монаси, - разказваше местният жител Николай Изотов, - гледахме ги изумени: някакви брадати мъже в раса. Направо като във филмите преди революцията!“ Първите монаси били малко. И през лятото на 1988 година братството на манастира се състояло от отецът настоятел, двама йеромонаси, двама йеродякони и четирима послушника, към които скоро се присъединил московчанинът Игор Росляков, който станал един от първите оптински летописци.

   За съжаление, написаната от него летопис с времето била изгубена. Но по-късно бе намерен неговият монашески дневник, в който за главните събития от онези години се разказва вече на езика на стихирите: „Восста из мертвых земле Оптинская, яко иногда Лазарь четверодевный; прииде Господь по мольбам отцев преподобных на место погребения ея и рече: Гряди вон. Восста пустьшь и на служение исшед, пеленами обвита...“ („Въздигна се от мъртвостта земята Оптинска както някога Лазар от гроба в четвъртия ден. Дойде Господ по молитвите на преподобните нейни отци там, където беше вече погребана, и рече: Излез от гроба, въздигни се свята пустиньо и излез на служение, ако и в пелени погребални все още обвита.“)

   Това наистина е исторически ден, когато „възкръсна пустинята“. На 3 юни 1988 година, на празника на Владимирската икона на Божията Майка, в Надвратния храм в нейна чест, в Оптинската пустиня бе отслужена първата Божествена литургия.

   В мъничкия Надвратен храм успяха да влязат малцина. По-голямата част от богомолците стояха на двора, а сред тях и местната жителка, вече покойната баба Устина Дементиевна Гайдукова.

   Разказът на Устина Дементиевна Гайдукова: „Помня как се върна от лагера нашият оптински свещеник йеромонах Рафаил (Шейченко). Слаб, като сянка - само очи бяха останали на лицето му. „Отче, - казвам му, - измъчвам се без църквата, тежко ми е без Оптина! Искам да избягам оттук“. - „Не, - казва, - Устя, остани тук. Запомни, нашата Оптина ще я отворят пак и ти ще доживееш до този ден“.

   След този разговор минали почти четиридесет години и младата жена се превърнала в прегърбената баба Устя. И когато, задъхвайки се от старост, тя дойде на първата Божествена литургия, отначало се натъжи при вида на руините, като не вярваше в никакво възстановяване: в Свято-Введенския събор вместо под, имаше оставен от тракторите коловоз, а в Надвратния храм - остъргани стени и вместо иконостас - шперплат.

„Нима това е нашата красавица Оптина?“ - тъгуваше бабата, като си спомняше белоснежните храмове над реката и позлатените лози по иконостасите.

   Но ето, че беше отслужена първата Божествена литургия и такава вълна от благодат изпълни изведнъж сърцата, че непознати хора се хвърлиха да се прегръщат един друг като близки роднини. А баба Устя заплака, като възклицаваше колкото и глас държи: „Доживях! Доживях! А аз не вярвах. Господи, слава Тебе, доживях!“

   В същия ден в далечния Гомел прозорливата старица схимонахинята Серафима (Бобкова) също възхвали Бога, като каза: „Доживях!“ Тя била още послушница от Шамордино, когато през 1931 година умиращият в заточение преподобен Оптински старец-изповедник Никон и предрекъл преди смъртта си, че тя ще доживее до отварянето на Оптина и ще се върне в родното Шамордино. Оттогава изминали 57 години и когато се отвори отново Оптинската пустиня, старица Серафима беше на 103 години, а на 105 години тя се върна в родното Шамордино.

   Дали пък Господ не дари такова дивно дълголетие на тези две вестителки, за да ни яви силата на пророчествата на руските изповедници и новомъченици? Оптина поведе своето начало от чудото на сбъдването на пророчеството и от много други чудеса. Запазил се е записаният на магнетофон разказ на Игор Росляков за Оптина от онова време: „Такава благодат, че сякаш краката не докосват земята. При кладенеца на преподобния Амвросий бе изцелена една жена, но отначало криела. Страхувала се да говори“. С една дума, ставаха толкова много чудеса, че с две думи не могат да се разкажат.

   Е го още един откъс от дневника на Игор Росляков:

   „17 ноември 1988 г.

   Иконите на Казанската Божия Майка и на преподобни Амвросий започнаха да мироточат. Майко Божия, укрепи ни! Старче Свети, застъпи се за обителта си!“

   Ето как стана това. През нощта на 16 срещу 17 ноември развълнуваният дежурен по храм съобщи на игумена: „Батюшка, Казанската ми- роточи!“ Монаси и поклонници се втурнаха към храма и по дивното благоухание стана ясно, че мироточи и иконата на преподобния старец Амвросий. Мироточението беше обилно и продължи през целия ден.

   На 17 ноември 1989 г. иконата на Казанската Божия Майка пак ми- роточеше. На 17. 11. 1990 г. мироточението се повтори пак. И всеки път точно на 17 ноември. В манастира прегледаха всички календари и стари Минеи, за да разберат дали на този ден не се пада някой забравен днес празник. Отговорът се появи в архива на манастира. Случайно извадиха една папка с документи и просия датата 17 ноември 1987 година - денят, в който беше подписан указът за връщането на Оптинската пустиня на Руската Православна Църква. Не хората или обстоятелствата възродиха манастира, а самата Царица Небесна се застъпва за загиналата обител, известявайки ни за това чрез датите на мироточението.

 

            Така започна възраждането на Оптинската пустиня и Игор Росляков беше един от първите и заселници. Три месеца преди идването в манастира той написал в дневника си:

   „12 март 1988 година.

   Сутринта мама намери моето кръщелно кръстче. На 27 години съм...

   ...По време на Всенощното бдение се изнася кръста (Неделя Кръсто- поклонна на Великия пост). Наистина кръстен ден!“

 

   За Божиите знаци. Когато през 1984 година Игор, след като повярвал, започнал да ходи на църква, един богомолец казал за него: „Монах се моли“. За никакво монашество не си и помислял той тогава. Но първият храм в живота му бил Елоховският Богоявленски събор в Москва, а селцето Елохово, нека припомним, е родното място на Василий Блажений. Като влязъл в храма, Игор веднага си намерил закътано място около иконата на Василий Блажений. И ако се застане на това място, където той винаги се е молил, право пред очите, на иконостаса се пада голямата икона на Архистратиг Михаил с празнична икона отгоре - Въведение на Пресвета Богородица. Ще минат години и при монашеското пострижение той ще бъде наречен в чест на Василий Блажений, а след това на Събора на св. архангел Михаил и другите Небесни безплътни сили ще го ръкоположат за йеромонах в Свято- Введенския събор в Оптинската пустиня. Но бъдещето било още скрито за всички, когато на 21 юни 1988 година на Оптинския храмов празник на великомъченик Теодор Стратилат, в манастира се появил нов заселник - московчанинът Игор Росляков.

  

                                                                  БРАТ ИГОР Е МЪЛЧАЛИВ ЧОВЕК

  

   В манастира не разпитват и не разказват за миналото. И за Игор се знаеше само това, че е старателен, мълчалив и скромен до незабележимост. А за тази незабележимост си струва да се разкаже отделно, защото времената бяха такива - ярки, бурни, с една дума новоначални. Тогава имаше малко монаси в манастира, затова пък разпалените младежи, които знаеха за монашеството само от книгите, бяха много. А книгите разказваха за дивните подвижници от древността, за исихастите, за затворниците и младежите влюбено им подражаваха.

   С една дума, новоначалните „исихасти“ със суров вид, премятаха броениците, много майсторски правеха земни поклони, а един поклонник веднага стана затворник, като си изкопа землянка в Оптинската гора. Неговият затвор приключи с такъв велик провал, че по-добре е да го премълчим. Затова само ще цитираме думите на игумен П за „подвижниците“ от този род, когато той веднъж каза ядосано: „Манастирът е пълен с народ, а няма кой да работи - всички са „исихасти“!

   Мечтателите, които си въобразяваха, че са „исихасти“, след това се върнаха в света, като се убедиха, че подвигът на монашеството е по силите на малцина. И един от тези малцина беше мълчаливият московчанин Игор Росляков.

   Той действително умееше да живее някак незабележимо. Не участваше в младежките компании, когато се събираха да пият чай. А когато в килията започваха бурни дебати за монашеството, той незабележимо изчезваше, като се уединяваше някъде с книга в ръка. Веднъж през нощта пътували с манастирското автобусче от Оптина за Москва и един запален поклонник предложил да прекарат нощта в подвига на общата молитва. „Е, какви подвизи от нас, немощните? - казал Игор. - Поне четири часа, но трябва да спим“. И веднага заспал спокойно.

   Игумен Владимир: „Като сортирахме картофите, седнем в кръг и започваха разговори, шеги. Нали бяхме млади! А Игор седне встрани, сложи пред себе си три кофи и работи мълчешком“.

   „Само Бог и душата - това е монахът“, - записва той в дневника си през онези дни думите на светител Теофан Затворник. Но тази мощна работа на духа останала скрита от всички.

   Нито тогава, нито по-късно в манастира дори и не подозирали, че абсолвентът от факултета по журналистика на МГУ Игор Росляков е майстор на спорта, европейски шампион, капитан на представителния отбор на МГУ по водна топка. Едва след много години в манастира донесоха снимка от вестник „Известия“, където Игор Росляков държи в ръцете си шампионската купа, като поясниха, че в света той е бил знаменитост. Но кой можеше да се досети тогава за това?

   Тогава все още не кръщаваха в манастира поради липса на условия. Но от Москва пристигна поклонницата Ирина с такива скърби, че благочинният не можеше да откаже на молбата за кръщение. Кръщаваха я в дълбокия извор на преподобния Пафнутий Боровски. „Аз я кръстих, - спомня си игумен Мелхиседек, - а Игор държеше Ирина за ръката, за да не се удави. И ето, че след третото потапяне Игор видя, че от очите на Божията раба Ирина изхождат лъчи светлина“. Благодатта при кръщението се дава всякога, но тогава благодатта била зрима.

   Защо именно на Игор било дадено да види светлината на благодатта, е неизвестно. Но той действително беше особено чувствителен към благодатта и на Пасха това се забелязваше. Христовото Възкресение той преживяваше с такава сила, че в сияещите му очи изведнъж се появяваха сълзи и той сякаш живееше извън времето. Можеше да стои две литургии поред, без да може да се насити на пасхалната благодат и даже без да забележи, че всички отдавна са разговяли и спят. Пасха беше за него онова тайнство, в което душата чува зова на бъдещия век, а той, както изглежда, го чуваше. Ето някои бележки от дневника му:

   „10 април 1988 г. Пасха. Моята трета Пасха.

   Времето е мистична същност. Питам се: имаше ли пост или не? Имаше ли служба или не? Така един ден ще се наложи да попитаме и за живота си. Кое съществува реално? Душата. Очистена от греха или окаляна от него.

   „Ликуй ныне и веселися, Сионе...“ - именно ликувай(!). Това е състояние на духа, затова то е вътрешно, а не временно.“

    „30 април 1989. Пасха.

       Милостта Божия се дава даром, но ние сме длъжни да принесем на Господа всичко, което имаме.“

       Той вече беше йеромонах Василий, когато хората от паството на Оптинското подворие в Москва му задали въпроса: „Батюшка, имате ли някакво особено съкровено желание?“ - „Да, - отговорил той. - Бих искал да умра на Пасха с камбанен звън.“ Това се сбъдна.

 

                                                НЕ СЪМ ДОСТОЕН ДА ВЛЯЗА

  

   Младият сибиряк Владимир Пушкарьов, комуто бе дадено да стане в последствие инок Терапонт, дойде в манастира през юни 1990 година, при това дойде от Калуга пеш. В древни времена съществувал благочестив обичай да се ходи на поклонение пеш, за да може още по време на тегобите и лишенията на странстването човек да понесе труда на покаянието. От Калуга до Оптина разстоянието е 75 километра. И сиби- рякът дошъл пред манастира късно вечерта, когато портата на обителта била вече заключена. Забелязали странника, като видели как той направил пред Светите врата земен поклон и замрял, разпрострян ничком в молитва. Когато на сутринта отворили портата, видели, че странникът все така стои на колене, паднал по лице на земята.

   Хората, които познаваха Володя от Ростов, където той работел в храма, описват така неговата външност: големи сини очи и тъмно-рижи къдри по раменете. Слабичък, висок и някак си чуждоземен, като паж от старинна картина. Върви по улицата, а хората мълчаливо гледат подире му.

   В разказите на сибиряците Владимир изглежда по-различно - там той е могъщ човек с необичайна сила, но с неизменната скръб в очите. „В нашия край всички се страхуваха от него, разказваха съселяните му, макар че беше кротък човек: никога не пушеше, не пиеше и не се биеше, ако, разбира се, не го нападнеха“. За нападенията трябва да се каже отделно - навремето Владимир бил в армията на свръхсрочна служба пет години и казват, че владеел тези бойни изкуства, които се изучават в отрядите със специално назначение. Помнят една такава случка. Володя обядвал в столовата, а трима младежи седнали на неговата маса, като търсели повод за сбиване. Като начало му изпили компота, но той се направил, че нищо не е забелязал и спокойно си доял обяда. След това станал, изпил компота на главатаря на компанията и спокойно излязъл навън. Поводът за свиването бил намерен и момчетата се нахвърлили срещу него. Какво станало по-нататък, никой не разбрал, но трима от нападателите вече лежали на земята. С една дума, в оня край започнали да заобикалят кроткия човек отдалеч.

   Разказва поклонникът Александър Герасименко: „Имах една такава страст - да задавам заплетени богословски въпроси. Влезе ми като муха в главата някой въпрос - не мога да се отърва от него и все търся на кого да го задам. Вървя си веднъж в такова състояние, а срещу мен идва о. Терапонт. Аха, мисля си, сега ще му подхвърля моето въпросче. Но като видях очите му и чак тръпки ме побиха - очите му бяха съвсем неземни! Всичките въпроси за миг изхвърчаха от главата ми и бързо отминах“.

  Колкото хора - толкова и впечатления. И оптинските „тинейджъри“ [т.е. безпризорни деца от дома за юноши, който се намирал на територията на Оптинския манастир], които обикнаха сибиряка, разказват за него по свой начин, т. е. в обителта дойде „готин“ човек - хипар: дълги коси, вързани през челото с кожена хипарска лента, а дънките и дрехите не какви да е, а фирмени. Наблюдателните тинейджъри забелязаха добре облечения човек по тази причина, че тогава имаше мода сред поклонниците - да се обличат показно „смирено“ във вретище. Фукаха се в дрипи основно московчаните от заможни семейства и гордостта диктуваше модата на „смирение“.

   Всъщност Владимир никога не е имал нищо общо с хипитата. Според разказите на ростовчаните той живеел като аскет - не си купувал никакви вещи, а заплатата си давал на бедните. Но сега той отивал в манастир за главния празник в своя живот и облякъл най-хубавото, което имал.

   Но нека се върнем към загадката на онази нощ, когато, както някои казват, не пуснали Владимир в манастира. Това твърдение е недостоверно по следната причина - Оптина е гостоприемна и странникът непременно бива настанен за нощувка, стига да потропа на портата. Но дръзнал ли е сибирякът да тропа на Светите врата? По житейските мерки всичко е много просто: тропай, моли да те подслонят през нощта и ще отворят. Но тези мерки не се вместват в характера на сибиряка. Оптина беше за него такава светиня, че преди да замине за манастира беше казал на своите роднини на сбогуване: „Ако не ме приемат в Оптина, ще се скрия в планината. И повече няма да ме видите на тази земя, докато Бог не ми прости“.

   Разказват, че когато отец Терапонт беше вече монах, предложили му да чете имената в олтара. Имената на проскомидията четат дори послушниците, но инокът отговорил: „Не съм достоен да вляза в олтара“. С една дума, в обителта беше дошъл човек, считащ себе си за недостоен за нейната святост. Той никога не дръзваше да влиза в олтара без да го повикат, а през първата своя манастирска нощ, вероятно, не дръзнал да тропа на Светите врата.

   Във всеки случай, когато бригадирът, който отговарял за поклонниците, сержант от войната в Афганистан, на заранта излязъл през портата, страшно се учудил, като видял, че странникът, когото били забелязали още предишната вечер, все така продължава да се моли пред Светите врата, покайно разпрострян ничком на земята. „Ето ти на, Мария Египетска!“ - изумил се бригадирът. А след това пратил новодошлия в странноприемницата и му дал първото послушание - в трапезарията за поклонниците.

   Инок Терапонт бързо изчезна от полезрението. Като нахлупи след пострижението си монашеската шапчица почти до очите, сякаш някъде се скри. Как е възможно при тази ярка външност да останеш незабележим, е необяснимо, но е така. С годините незабележимостта само нарастваше, защото тихият инок си седеше затворен в килията или дърводелската работилница и изрязваше кръстове за пострижение, правеше дъски за икони, аналои, мебели. Имаше златни ръце. И в съответствие с тези външни занятия се оформяше неговата репутация на такъв един майстор-мълчаливец от рода на обикновените хора. Но художникът - дърворезбар Сергей Лосев, който тогава работеше в Оптина по послушание и дружеше с инок Терапонт, говори по-друг начин за него: „У него се чувстваше огромен вътрешен драматизъм и напрегнат духовен живот, каквито са свойствени за големите и сложни личности. Какво стоеше зад това, не знам“.

 

                                                                                    БРАТ ТРОФИМ Е ОГЪН-ЧОВЕК

            Ако тихият инок Терапонт го познаваха малцина дори в Оптина, то другият сибиряк, инок Трофим, който пристигна в манастира през август 1990 година, беше известен, май, на всички наоколо. В Оптина не е на мода подобна дързост - да се обръщат към монасите по име, а обезателно ще рекат: „Отец Терапонт“. Към Трофим, беше изключение, всички се обръщаха по име, но това си има свое обяснение. Поклонникът Виктор, работил по послушание в Оптина, си спомня: „Трофим беше духовен Иля Муромец и така по богатирски щедро изливаше своята любов върху всички, че всеки го смяташе за своя най-добър приятел. Аз също“. „Той беше на всеки брат, помощник, роднина“, - каза за инок Трофим игумен Владимир.

   Той не можеше да отлага. И ако от далечния Сибир Трофим беше пристигнал в Оптина с мисълта за монашество, този монашески живот според него трябваше да започне не в далечното бъдеще, а непременно днес, от сутринта.

   Веднъж местният жител Николай Жигаев го поканил на гости. Жена му сложила празнична трапеза и с Трофим хубаво си поговорили по мъжки за това, което им тежало на душата. Те седели дълго, като Николай му разказвал, че вече бил завършил втори курс на института, когато открили, че носи кръст: „Извикаха ме и ми поставиха условие: ако свалиш кръста, ще те оставим, а с кръста ще изхвърчиш от института. А аз им поставям моето условие: вземете ми първо главата, а после вече сваляйте и кръста. Отдавна вече щях да съм инженер, а сега ето - само тора и вилата си зная“.

   По време на разговора Николай отначало не забелязал, че чашката с водка пред Трофим стои непокътната.

   -  Ти защо не пиеш? - учудил се той.

   -  За тебе си мисля. Днес, май, станахме побратими.

   -  Вярно, побратимихме се, - казал Николай. - Хайде да запалим!

   -  Отказах ги, - отговорил Трофим. - Дойдох при Бога.

   Целият ми живот е в Бога. И от Оптина няма да си отида. Живота си ще дам, но ще остана тук.

   След този случай Николай обявил на местните хулигани, че Трофим е най-добрият му приятел. И ако някой дори с пръст го пипне, има приготвена за него тояга.

   Между другото, не беше нужно някой да защищава Трофим. Той беше от тези, за които казват - богатир. Като на шега ръжен връзваше на фльонга. А веднъж беше нещо разстроен и както държеше между пръстите си дебел пирон, сътвори молитва: „Господи, помилуй!“ Пиронът след това стана на спирала.

   У него всичко беше голямо като у богатир: не ръце, а ръчища, не крака, а крачища. И вървеше с такава стремителна походка, че светлите му прави коси се вееха като вятър от бързото му ходене. Сигурно, най-добрия портрет на Трофим би нарисувало дете, като нарисува, както правят децата, сини очи върху половината лице и при това с пронизителна синева.

   Един художник, който рисуваше в Оптина етюди, каза като видя инок Трофим: „Вижте - викинг. Какъв типаж!“ Може би той е знаел за моряшкото минало на инока, а може би, просто е забелязал типажа.

   Никой в манастира на беше обичан така, както монах Трофим и никой, вероятно, не е бил наказван повече от него. Самият инок разказваше за това така: „Отначало от гордост исках да направя всичко по своему, а заради непослушанието бесовете бият силно. Затова пък като се научиш на послушание, толкова хубаво ти става на душата.“

   Името Трофим в превод от гръцки означава „възпитаник, питомец“. Той наистина е възпитаник на Оптина и любимото и чедо, надарено с толкова рядък за нашия горд век дар - дара на Ученика. А за да покажем какво представлява трудът на ученичеството, при който наистина се учат от грешките си, ще разкажем как инок Трофим изпълняваше епитимията си. Случваше се оптинци да се съкрушават - ох, Трофим пак прави поклони и това е по наша вина! Помня как в манастира изпекоха първия собствен хляб, а хлебар тогава беше Трофим. И в общото ликуване - първият манастирски хляб! - половин Оптина се натъпка във фурната да го опита. А хлябът беше горещ и толкова вкусен, че без благословение го преполовиха, а епитимията за това понесе Трофим. Та ето, той възприемаше епитимията като милост Божия, изпреварваща Страшния Съд, а земните поклони просто ги обичаше.

   Веднъж в Оптина гостува Владиката и като гледал колко жизнерадостно инок Трофим изпълнява епитимията си, правейки с охота земни поклони, отбелязъл с уважение: „Добър инок“.

   Някой може да каже, че за това не трябва да се пише. Но в манастира идват хора с далеч не ангелски крила на раменете, а истинският подвижник до смъртта си е ученик. И да се зачеркне трудът на ученичеството от живота на инок Трофим означава да се зачеркне подвигът му. В Трофим я имаше тази неукротимост на стремежа към целта - само Оптина и само монашеството. И Господ постави препятствие на пътя му, окрупнявайки, вероятно, целта: не просто да влезе, както мнозина влизат в Оптина, но и да бъде неин достоен питомец.

   Инок Трофим беше чужд на топлохладността в любовта към Бога и хората - целият огън на душата си той отдаде на Господ Бог.

                  

                                                           ТЪРСЕТЕ ПЪРВОМ ЦАРСТВОТО БОЖИЕ

 

   В храмовете на Русия вече се рисуват техни икони, а хората се стичат в Оптина, за да разкажат за случаите на дивна помощ по техните молитви. Това е радостно. Само че в Оптина е още жива болката от загубата - няма ги с нас нашите братя. „Прости ни, Господи, - каза на годишнината от убийството на новомъчениците схиигуменът Илий, - Ти си имаш много светии, Ти си имаш от всичко по много, но колко ни липсват нашите братя. Колко още добро биха сторили те на земята. Прости ни, Господи, че скърбим!“

   И ето споменът ни връща назад и като отхвърля загубата и смъртта, възкресява друго време - те са живи и още са сред нас. Ето, усмихва се, присвил очи срещу слънцето, послушникът Игор и помага на йеромонаха да освети братското гробище. Самото гробище още не съществува, има само обрасъл с бурени пущинак, ограден с греди заради козите. Послушник Игор припява на йеромонаха, като добавя тамян в кадилницата, а някакъв новопристигнал ги гледа с насмешка. Навярно го разсмива тържествеността на молебена сред гъсталака от коприва и репей и той се шегува:

   -  Какво, сигурно, е добре да лежиш тук?

   -  Добре? - обърна се към него послушник Игор. - Та това е велика чест да бъдеш погребан тук!

   Ето, че тази чест се падна на о. Василий - да бъде погребан на светата Оптинска земя.

   Първи на братското гробище беше погребан йеросхимонах Йоан. Той дойде в обителта смъртно болен, но за това почти никой не знаеше. Изпълняваше наравно с другите трудните послушания. И Господ продължи дните му - беше ръкоположен за дякон, после за йеромонах и само ранното му подстрижение в схима учуди всички. Казват, че бил молитвеник. И когато през нощта душата му се възнесе към Бога, много хора в обителта внезапно се събудиха от чувство на неизказана радост. Отец Василий носеше ковчега му и каза: „Йоанче, молитвениче наш, помоли се, миличък, да бъда до тебе.“ Сега те са заедно - гробовете им са един до друг.

   В живота на йеромонах Василий това беше осмата му Пасха. Но той така стремително израстваше духовно, имаше такова обещаващо бъдеще, че в деня на смъртта му един старец каза: „Убиха архимандрит“. Малко преди убийството о. Василий беше предложен за награждаване

със златен нагръден кръст, но той не успя да го получи. Вместо него се издигна кръст на гробището.

Три кръста като трима родни братя тук в тишина обгърнати стоят.

Разпънати за Господа, в земята монаси трима Оптински лежат.

   Животът на тримата Оптински новомъченици беше кратък и по монашески таен. „Подвигът им е скрит от хората, - писа ни един от прозорливите старци, - но те ходатайстват за нас пред Господния престол“. И за да можем поне отчасти да разберем този подвиг, трябва отново, колкото и да ни е болно, да се върнем в онази залята с кръв Оптина, където на Пасха замлъкнаха камбаните. Но по-добре е да започнем със събитията преди Пасха.

      

                                                                                                       ПРЕДИ ПАСХА

 

                                                                                                      КРЪВ В ОЛТАРА

  

       Преди Пасха в олтара винаги има голямо почистване. Йеромонах Филип, по онова време все още инок, си спомня, как чистил с ножче свещника в олтара, а то се изплъзнало и порязало ръката му. Като притиснал раната, той изтичал навън от храма. Нали ако в олтара се пролее кръв, трябва отново да се освещава. Послушникът-олтарник Александър Петров излязъл след о. Филип и като му превързал ръката, казал: „Не разбирам какво става? През Страстната седмица вече за четвърти път има кръв в олтара. Ту копието ще се плъзне на проскомидията, ту някой друг някак ще се пореже. Какво означава това - кръв в олтара?“

       На Разпети Петък стана нещо необяснимо. В часа на разпятието на Христа и изнасянето на Плащаницата скръбта на Великия пост прераства вече в онази болка, когато заедно с хората скърби и природата. В три часа по пладне, както мнозина отбелязват, макар и не за дълго, слънцето помръква, скривайки се в облаци, а над земята преминава мощен порив на вятъра, като глуха въздишка, вдигайки във въздуха ята подплашени птици. Душата боледува в този час. И само тези, които познават чистата душа на о. Трофим, който обичаше Господа с такава велика любов, че цялата Страстна седмица не вкусваше и маково зрънце, могат да разберат, че се беше случило нещо невероятно: той, старшият звънар, пръв вдигна ръце към камбаните, давайки тон на о. Терапонт, и за изнасянето на Плащаницата те удариха Пасхален звън. Викнали инок Трофим за обяснение при о. игумена, но той само потресено се каел, без да е в състояние нещо да обясни. Всичко се изясни впоследствие, когато братята вдигнаха на раменете си трите ковчега и погребението бе съпроводено с пасхален звън.

   Мъченичеството за Христа винаги е предшествано от безкръвно духовно мъченичество. Това е важна мисъл за цялостното дълбоко разбиране на християнския подвиг на мъченичеството. Днес убиват, за нещастие мнозина, и в какви страшни мъки си отиват често хората от този свят! Всеки си има свой кръст, но не всеки е белязан със знака на светостта. Има и кръст на разбойника, хулещ Христа.

 

                                                                  ЗА ПСИХИЧЕСКИТЕ АТАКИ - МИНАЛИ И НАСТОЯЩИ

  

       Убийството обикновено се подготвя тайно, но културно-просветният деец Николай Аверин, който уби тримата оптински братя, бързал да рекламира себе си преди убийството.

   Малко преди убийството Аверин явно се сдобил с доста пари, защото щедро черпел с водка и открито съобщавал за своите планове. Мнозина добре помнят това. Даже наскоро през центъра на Козелск минавал местен жител толкова пиян, че хората го заобикаляли. Та той крещял като на митинг, искайки от всички водка: „Ето, Колка Аверин беше човек! Обеща да резне монасите и ги резна! И пари за водка даваше на хората! А вие, козли такива...“

   Мнозина бяха чували разговори за готвещото се клане. В същото време в манастира пристигаха анонимни писма със заплахи. Игумен М. получи, например, две анонимни писма със снимка на ковчег и обещание да бъде убит „със златен шомпол в темето“. А малко преди Пасха някакъв човек извика в храма: „Аз също мога да стана монах, ако убия трима монаси!“

   Явно действаше не един човек, а някаква група водеше шумова атака срещу манастира, при това от позицията на демонстрация на силата. Защо? С каква цел - да изплашат православните? Необяснимо е.

   Впрочем, идва ни на ум едно обяснение. Историкът Карем Реш, който тогава работеше в архивите над материалите за Великата Отечествена война, разказа за една военна операция от онези години. Немците били съвсем близо до Москва, когато нашето разузнаване открило, че знаменитите психически атаки на СС, които предизвиквали ужас, по същество са сеанси на черна магия. А срещу магьосниците има едно единствено средство - светият кръст. И тогава на фронта срочно изтеглили сибирските дивизии от православни войници. Срещу сатанистите се изправили войни с нагръдни кръстове и със зашити при светинките молитви: „Да воскреснет Бог...“ и „Живый в помощи“. Преди боя изваждали иконите и тръгвали в атака по командата: „С Богом!“ Ето тогава именно загубило силата си окултното оръжие на Третия райх, „психарите“ били повалени и подиграни от руското войнство.

   Възможно е в една от тези дивизии да е воювал бащата на инок Терапонт сибирякът Леонид Пушкарьов, който надживя съвсем малко сина си. Преди смъртта си той изпрати в манастира писмо, в което всеки ред крещи от болка: как са могли да посегнат на неговия невинен, единствен син, след като той е защищавал земята ни от тези „дяволи“?

   Според пророчеството на преподобния Ефрем Сирин във времената на пришествието на антихриста, когато ще има „страх отвътре и трепет отвън“, „СВЕТИИТЕ (ПРАВЕДНИЦИТЕ) ЩЕ СЕ УКРЕПЯТ, ЗАЩОТО СА ОТХВЪРЛИЛИ ВСЯКАКВИ ГРИЖИ ЗА ТОЗИ ЖИВОТ“. Именно така живеят преди Пасха тримата бъдещи новомъченици - наистина отхвърлили всякаква грижа за този живот и напрягайки всичките си сили в духовния подвиг. И макар в печата да се появиха намеци, че уж тримата оптински братя са предвиждали някак си смъртта си или са били предизвестени за нея, в Оптина няма сведения за това. А и възможно ли е набързо да приготвиш душата си за вечността, като научиш за смъртта си, например, предната вечер? И все пак тримата оптински братя се оказаха готови за смъртта, защото дълго преди това бяха започнали да укрепват в това високо духовно занятие, което се именува в монашеството „помнене на смъртта“.

 

                                                                                                     ВЕЧЕ НЯМА ЗА КОГА ДА УНИВАМЕ

  

       За инок Трофим си спомнят, че говорел често за смъртта, но винаги светло. Иконописецът Тамара Мушкетова записала в дневника си такъв случай: една година преди Пасха на 1993 г. те със сестрите тръгнали към езерото, за да наберат борови връхчета за чай и срещнали инок Трофим. Той бързо им набрал пълен плик връхчета и казал, гледайки езерото: „Каква красота - да се не нагледаш. А ми остана само една година живот. Е, най-много две.“ Тамара се учудила: „Простете, о. Трофиме, но аз гледам на живота по-оптимистично“. Инокът си замълчал.

   Същата година през лятото той помагал на местния жител Николай Жигаев да коси сено. В кратката почивка му казал:

   -  Знаеш ли, чувствам, че скоро ще умра...

   -  Ама, че го измисли... - учудил се Николай. - Ти си човек-канара - ще живееш цял век! Откъде ти дойде на ум това, че ще умреш?

   -  Сам не зная. Но със сърцето си го чувствам. Но половин година още ще поживея.

   Преди Рождественския пост през същата година, инок Трофим казал на познати: „До Рождество ще доживея, а до Пасха - не съм сигурен.“ А седмица преди смъртта си той предал на един познат личните документи на един от поклонниците - Николай Р., които пазел у себе си, като казал: „Върни ги на Николай, като се върне в манастира.“ Николай се върнал в Оптина след убийството.

   И все пак инок Трофим се готвеше да живее и говореше радостно: „Трябва на всички, на всички да направя подаръци за Пасха.“ За да успее да купи подаръци, той взел пари на заем от йеромонах В., тъй като пощенският запис от къщи закъснявал. И след смъртта му в килията на инока намериха цяла купчина красиви забрадки за подаръци. Той се готвеше да празнува Пасха.

   И все пак на тримата оптински братя им беше присъща убедеността, че рано или късно ще им се наложи да пострадат за Христа. Възможно е това да е свързано с факта, че им бе дадено да придобият вяра още в онези години на гонения, когато беше неизбежен въпросът: ще тръгнеш ли след Христа, ако те убият заради това? Ето защо ще обърнем специално внимание на тези обстоятелства, при които тримата бъдещи новомъченици за първи път влезли в храма. Тук са изворите на тяхното духовно родословие и за това е следващият разказ.

 

                                                               СВЕТИИТЕ ЗОРКО НАБЛЮДАВАТ ПОТОМСТВОТО СИ

 

        Един познат писател, който се обърна към Бога на стари години, каза веднъж в Оптина: „Ако сега започна да пиша разказ за някой много нещастен човек, бих го започнал с думите: „Още от детството му за него никой не се беше молил“. За тримата Оптински новомъченици, израснали в невярващи семейства, също никой не се е молил от детството им. И все пак духовното родословно дърво на сегашното поколение е много по-сложно, отколкото ни се струва на пръв поглед.

' * * *

   О. Василий започнал да ходи на църква от втората половина на 1984 година.

   За инок Терапонт е известно, че през 1987 г. заминал от Красноярския край за Ростов, тъй като в родното му място, а и на стотици километри наоколо, нямало нито един храм. „Мамо, - казвал той у дома, - където няма храм Божий, там няма живот!“

   Но семейството му тогава било невярващо и мисълта за преселване на друго място, и то заради църквата, изглеждала несериозна. През същата тази 1987 година бъдещият инок Трофим заминал от родното си място за Алтай и скоро след това го видели в храма на гр. Бийск в стихар на четец.

   За съжаление, не ни е известно как всеки от тях се е обърнал към вярата. Но общоизвестно е, че през 80-те години Църквата все още беше гонена, при това главният удар беше насочен срещу младежта. Планът беше ясен - на църква ходеха само бабички и се предполагаше, че Православието ще отмре по естествен път, ако младежта се изолира от Църквата. И истинска паника наставаше, ако по време на служба сред бабичките се появеше някой студент.

   Веднъж спортното началство на Игор било извикано в специалните служби и му било показано досието на капитана на отбора на МГУ Росляков. След това той бе отстранен от капитанския пост. И все пак до един момент му вървеше - държавата се управляваше от безбожници, които се покланяха на идола „спорт“. И на знаменитите спортисти им бе простено това, което не се прощаваше на простосмъртните. А Игор беше знаменит.

   Вестниците печатаха негови снимки, наричайки го играч №1. Спомням си, че ми стана неловко, виждайки снимката му във в. „Известия“ - гол до кръста спортист без кръст на шията. „Не, не, Игор е с кръст, - възразяват ми момчетата от отбора. - Просто по време на състезания той го криеше под плувната шапка.“ Налагало му се е да се крие, спотайвайки вярата си. И в Покайния канон, който послушник Игор пише веднага след постъпването си в манастира, има горчиви редове, посветени на това принудително външно отричане: „Оставяйки светлината на истината, незабелязано стоя в мрака, като Петър заради страха си и горя в огъня на мъдруванията си...“ И продължава: „Топля се от огъня на страстите си, в чужди дворове се изгубих, окаяният аз.“ Отричането на св. апостол Петър, който скрива вярата си край огъня в двора на преторията - това е образ, преминаващ през много от стихирите, а казано иначе - е образ на живота през ония години.

   Разказва майсторът на спорта Андрей Янков: „По време на международните турнири отборът беше обсаждан от поклоннички и след мачовете отивахме в бара да потанцуваме с момичетата или гледахме телевизия. А Игор стоеше сам в стаята си в хотела, четеше или слушаше записи на православна музика.

   Мисля, че в Унгария бяхме в една стая. „Игор, - казвам му, - какво ще кажеш да почета малко тези „врагове на народа“?“ Той веднага извади изпод възглавницата и ми подаде книга, вече не помня коя. „А как, според теб, може да се прекара това през границата и да се даде на нашите у дома да го прочетат?“ - „Ами, ето така“, - отговаря ми. Махна корицата от книгата, изгори я в банята, а текста пъхна между кориците на книга от типа на „Учебник на треньора“. Въобще, по всякакъв начин ги криехме и прекарвахме през границата. Игор си купи тогава в чужбина Библията и тайно я прекара - нали това беше забранено“.

   А майката на о. Василий си спомня как нейният син и донесъл от Чехословакия подарък - четири чаши за шампанско. „Но нали трябва да са шест“, - казала тя на сина си. - „Не ми стигнаха парите“, - отговорил той, като извадил от пътната чанта рисувана върху платно икона на Пресветата Троица. Платното при проверката на митницата не се напипвало през чантата, а от рамката, колкото и да е жалко, трябвало да се откаже.

   По време на състезанията по водна топка в чужбина отборът винаги бил съпровождан от хора, работещи в специалните служби и досието на православния спортист набъбвало. Когато през 1986 г. трябваше да се проведе световното първенство по водна топка в Канада, за общо учудване играч №1 не беше включен в състава на националния отбор по причина - „без право да излиза от страната“.

   Майка му си спомня, че синът и две седмици прекарал в стаята си, легнал с лице към стената. Това бил момент на избор - православие или кариера и известно име не само в спорта, но и в журналистиката. А той беше талантлив журналист и точно по това време бил поканен на работа в „Литературная газета“ и „Комсомольская правда“. Той категорично отказал тези изключително примамливи за ония времена предложения, като казал на един приятел: „Знам как пишат там и не искам да лъжа.“ От този момент започнал да пише само за „чекмеджето“, като преживявал от доста скромните средства, получени за участия в провинциални състезания. С една дума, в избора - кръст или хляб, той избрал кръста.

   „...Игор беше необикновено надарен - си спомня неговата преподавателка от МГУ и покровителка Тамара Владимировна - и за година усвояваше неща, които други усвояваха за десет години.“

   Времето, когато о. Василий започнал да ходи на църква, съвпада с масовото издаване на „лагерна“ литература, която разказва за ужасите на онази преизподня, където хората бяха убивани физически и духовно. В дома на Тамара Владимировна Игор се запознал с други лагерници - пленници за Христа, като се сприятелил в частност с протойерей Василий Евдокимов (+1993). Когато попитали протойерей Василий: „Отче, страшно ли беше в лагерите?“, той отговорил: „Разбира се, страхуваме се, когато тайно се промъквахме на нощната литургия в лагера: ами ако изведнъж ни хванат и ни увеличат наказанието? А като започне литургията - Небето се отваря! Господи, мислиш си, нека ми увеличат наказанието, но само да не идва утрото. Понякога ми се струваше, че ние, пленниците Христови, бяхме по-свободни от тези, които са на свобода. Как да го обясниш? Духът ни беше свободен и духът гореше. Имаше с нас един монах и все казваше: „Вижте кой е на Голгота? Христос, Божията Майка. И римските войни - те си вършат своята работа, а ние нашата“.

   Известно е, че старият свещеник дълго беседвал със студента Игор. За какво? Сега вече не можем да попитаме. Но са се запазили магнетофонни записи с разказите на о. Василий Евдокимов за преподобния Оптински старец Нектарий, при когото той ходил по време на заточението МУ, за владиката-изповедник Афанасий (Сахаров), за свещеномъченика Сергий Мечев и други светилници на нашата Църква. И за да предадем отчасти духа на разговорите със стария свещеник, ще цитираме един от разказите му.

   Разказ на о. Василий Евдокимов: „В Москва преди революцията близо до Казанската гара имаше храм на тримата светители – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. След революцията започнаха да разрушават храма. А в ресторанта на Казанската гара тогава работеше един православен сервитьор. Гладът беше страшен, а на сервитьора в ресторанта му се полагаше обяд. И той даваше своя обяд на гладуващите, а в същото време отиваше в поругания храм. Вдигне от пода кръстче или икона, която тъпчат с краката, изтрие я благоговейно и въздъхне: „Православните съзиждат, а те разрушават“. Ясно ви е къде затвориха този сервитьор.             За съдбата му разбрах по следния начин. В Москва тогава нашумя с лекциите си професор Браудо. Младежта му се възхищаваше - залата винаги беше претъпкана. И аз отидох да го послушам. А професор Браудо, оказа се, четеше лекция за това, че вярата в Бога е особен вид шизофрения и религиозно умопомрачение. Говореше толкова заразително, че младежта аплодираше. Имаше пълен успех. И тогава с величествен жест професорът каза на служителите да доведат за демонстрация един болен, и в залата влезе сервитьорът.

   Беше блед от заточението, но толкова одухотвореност и покой имаше в лицето му, че аудиторията веднага притихна. „Сигурно ви е скучно в психиатрията?“ - започна да му задава въпроси професорът. „Не, - отговори сервитьорът, - имам си Библията, а животът няма да ми стигне, за да постигна смисъла на тази дивна Книга“. Професорът започна да му задава въпроси от Библията, надявайки се да покаже на аудиторията един „невеж фанатик“, който не забелязва противоречията в Библията. Но сервитьорът му поднасяше такива блестящи и мъдри отговори, цитирайки наизуст Библията, че младежта беше вече изцяло на негова страна. А професорът с раздразнение възкликна: „Че как сте могли да запомните наизуст тази дебела книга - тя сигурно има поне шестстотин страници?“

   С една дума професорът се провали и младежите вече се възхищаваха от сервитьора. Професорът нареди спешно да го изведат, като го попита за последно: „Нима всичко това не ви е омръзнало и вие, както и преди, не се оплаквате от нищо?“ - „Не, - отговори сервитьорът, - с Бога навсякъде е хубаво“. И с такава благородна вежливост се поклони накрая на аудиторията, че когато го извеждаха, много хора тръгнаха след него. Професорът възмутено крещеше нещо, опитвайки се да продължи лекцията, но младежите дружно напускаха залата“.

   По думите на светител Йоан Златоуст, „не само смъртта прави човека мъченик, но и душевната нагласа; не само за края на подвига, но и за намерението често се сплитат мъченически венци“.

  Из спомените на Пьотър Алексеев, студент от Свято-Тихоновския Богословски институт: „Нашата къща е на върха на един хълм и оттук се открива много красива гледка към Оптинската пустиня, която е разположена в далечината зад реката. Отец Василий се любуваше на гледката и каза: „Е, Петка, като започнат гоненията, ще дойдем да живеем при теб“. И веднага тръгна със свещеника из градината, набелязвайки, къде може да се направи параклис и да се моли тук, ако манастирът бъде затворен заради гонения. Тогава ме порази това, че те говорят за гоненията като за нещо реално и дори СЕ ГОТВЯТ за тях“. Така е устроена монашеската душа, която улавя и най-малкото дихание на опасността, все още непозната за света. Ще разкажем за последните дни от земния живот на тримата Оптински новомъченици.

 

       ДУШАТА НОСИ СВОЕТО ТЯЛО

 

        Игумен Тихон си спомня, че в понеделник от втората седмица на Великия пост се забавил след службата в олтара и видял как инок Трофим, след като почистил всичко в дяконника, взел просфора и, вкусвайки я благоговейно със светена вода, казал: „Слава Богу, седмицата мина. Сега може и да се разговея“ - „А ти цялата седмица нищо ли не яде?“ - попитал го о. Тихон. - „Нищо, аз съм свикнал“ - отговорил инокът.

  „Да си призная, не му повярвах тогава, - разказва игумен Тихон. - А по-късно научих, че о. Трофим имал навик да пости без да приема никаква храна и то за къде по-дълъг срок“.

  Да се повярва в строгото постничество на о. Трофим действително беше трудно - той винаги беше неуморимо бодър, радостен и имаше цветущ вид. И ако по онова време някой би започнал да разказва в Оптина, че о. Трофим е таен аскет, биха го попитали с недоумение: „Кой - Трофим ли?“ Всички обичаха Трофим и си мислеха, че го познават. А след убийството стана ясно, че той е бил затворен човек и не е споделял с никого тайните си.

  Той беше весел монах. Случваше се много „сериозните“ юноши-поклонници през ония първи години да го укоряват за „детинщините“ му, и чак след години да разберат, че той е много сериозен възрастен човек, който има тънък усет за това, кога на ближния му е зле. И тук вече той си имаше свой педагогичен подход.

 

 

 

   „Трофим беше истински монах - таен, вътрешен и от външна набожност и фарисейщина нямаше и следа. Винаги бивах потресен от това, как Трофим обичаше Бога и всички хора. Подчертавам - ВСИЧКИ! Лоши хора на земята за него нямаше и всеки човек по всяко време на деня и нощта можеше да потърси от него помощ и да я получи.“ - спомня си Александър Герасименко от Ташкент.

   Разказва мазачът Пелагея Кравцова: „Помня, че се оплаках на Трофим: „Работя в манастира, а няма кога да се помоля. Като се прибера вкъщи - пране, готвене и направо падам на леглото“. А Трофим ми казва: „Моли се по време на работа. Ето така“. Загреба разтвор, маже и казва при всяко натискане: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“. Това буквално ми влезе под кожата. Оттогава щом взема инструмента в ръка, сякаш молитвата тръгва сама: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешната“. Без молитва вече не мога да работя“.

   Днес вече се знае, че за иноците Трофим и Терапонт било обичайно да не вкусват храна през първата и последната седмица на Великия пост. Но тази привична за себе си норма на пост инок Трофим понасяше с лекота и беше по природа необикновено издръжлив. Докато през онзи последен Велик пост в него се забелязваха такива признаци на изнемога, които ни карат да предполагаме, че този път той е бил подел на плещите си двоен подвиг. Той вече вървеше на предела на силите си и това се забелязваше сутрин.

   Инокиня Нектария (Садомакина) от Одринския Николски манастир си спомня, как през Великия пост пристигнала в Оптина и като видяла на камбанарията инок Трофим, тръгнала към него. Било пусто, той биел камбаните сам. Тихо валял сняг и ударите на голямата камбана скръбно, като през Велик пост, тътнели над земята. След последния удар инок Трофим склонил лицето си към камбаната, сякаш поемайки в себе си тази тътнеща скръб. А инокинята я пронизала жалост, като видяла неговото изтерзано лице и зачервените от безсънните нощи очи. „Колко уморен и измъчен е инок Трофим!“ - си помислила тя. Но това само и минало през ума, защото след това започнала литургията, а благодатта на църковната служба така преобразила инока, че той отново сияел и летял.

   Той беше удивително слънчев инок, излъчващ такава радост, че един от тогавашните послушници с горчивина изповядал, че съгрешил с помисъл срещу о. Трофим. Ето, помислил си той, всички постят, едвам си влачат краката, а при такава мощ и тържество на плътта, този човек надали усърдства в поста. Точно на този послушник се падна да бъде сред първите, които научиха посмъртната тайна на новомъченик Трофим, когато се разбра, че никакво тържество на плътта не е имало и в гроба бе положено изсушеното от поста тяло на подвижник. Той беше таен аскет, но радостен аскет, явяващ ни с целия си живот това тържество на духа над плътта, когато по думите на свети праведен Йоан Кронщадски „душата носи тялото си“.

 

                                                                                                  СРЕД ВАС ХОДЯТ АНГЕЛИ

  

       Инок Терапонт подел подвига на строгото постничество още преди да отиде в манастира. Монахиня Неонила, която пеела по това време на клироса в Ростовския катедрален събор, така пише за него:

   „Той беше необикновен постник. През Великия пост напълваше чантата си с просфори, сухарчета и шише светена вода. След службата отиваше в храма зад колоните и тук вкусваше светата храна. А аз се тревожех, че е толкова слаб и все го канех в кухнята да хапне постна супа“.

   През първата и последната седмица на Великия пост, както вече се каза, той не вкусваше нищо. А през последната седмица от живота си, говори се, не пиел дори и вода. Но е трудно да се провери достоверността на това твърдение, защото не е прието да се гледа на братската трапеза - кой какво яде и пие. И ако инок Терапонт понякога привличаше вниманието, то е, защото се случваше да гребне супа с лъжицата и да забрави за нея, държейки лъжицата във въздуха. Той до такава степен потъваше в Иисусовата молитвата, молейки се по броеницата, че вече нищо не забелязваше.

   По време на пост лицето на инок Терапонт започваше да белее, през последния Велик пост беше вече „прозрачен“ и светеше от някаква радост. Йеромонах Киприян, а по онова време манастирският зъболекар Володя, си спомня, че на Разпети Петък бил дежурен при Плащаницата и му направило впечатление, че инок Терапонт оживено и радостно разговаря с някого в пристроената стаичка към храма. Това продължило около четиридесет минути. От време на време поглеждал натам, като се учудвал на необичайното явление: „Виж ти, о. Терапонт се разприказва!“

   Преди Пасха той сякаш излиза от затвора - усмихва се и по някаква причина моли мнозина: „Помолете се за мен!“

   Тихият инок през всичките тези години живееше в манастира в такова безмълвие, че сега хората се учудваха на съвсем просто нещо - той разговаря. И ако отначало някои се обиждаха, че той не забелязва хората, след време и него престанаха да го забелязват. Той живееше в манастира, а сякаш изчезна. Спомням си и такъв случай. През двора на манастира минаваше пристигнал от някъде иконописец и питаше: „Бихте ли ми казали къде мога да намеря о. Терапонт?“. Хората на свой ред питаха познатите: „Знаеш ли кой тук е о. Терапонт?“ Дълго се чудиха, докато иконописецът не се сети да попита: „А къде правят при вас дъските за иконите? Пратиха ме за дъски“. - „А-а, дъските! Тогава отидете в дърводелската работилница“.

   Инок Терапонт живееше до такава степен далеч от земното, че дори сред братята малцина го познаваха. Когато събирахме спомени и разпитвахме всички какъв е бил той, болшинството съжаляваха единствено, че Господ не е дал да го опознаят. Но един поклонник отговори: „Аз го познавам. Терапонт беше голям мързел“. - „Какви ги говориш, братко?“ - слисаха се всички, като познаваха изключителното трудолюбие на инока. „Ами такива, - уверено отговори поклонникът. - Та той вечно закъсняваше. Време е да вървим на послушание, а той като се просне до мощите да се моли, спомнете си!“ И тогава наистина си спомниха - да, имаше нещо такова. Когато в селско-стопанския двор строяха къща, инок Терапонт понякога закъсняваше на строежа с няколко минути. Тези нищожни закъснения никой не би ги забелязал, ако не беше самият инок. Той се изчервяваше като домат и казваше съкрушено: „Простете! Простете! Пак закъснях“. Имаше златни ръце и за разлика от пунктуалния поклонник, работата му спореше. И все пак му се случваше и това: като застане на молитва до мощите на любимите му Оптински старци, до такава степен забравяше за земното, че вече живееше извън времето и пространството.

   Обикновено той се молеше усамотено - в мъничка странична стаичка към храма, където стояха мощите на преподобния Оптински старец Нектарий преди канонизацията му. Случваше се: службата вече свършила, храмът отдавна се е опразнил, а в самотната стаичка пред мощите все още се моли в дълбок земен поклон инок Терапонт.

   Имаше и такъв случай. Към дежурния в храма се приближил новопристигнал човек и разказал за себе си, че случайно е попаднал в манастира, като вътрешно се съмнявал има ли Бог. „Има Бог! - казал той развълнувано. - Видях тук как се молеше един монах. Видях лице на Ангел, който разговаря с Бога. Знаете ли, че сред вас ходят Ангели!“ - „Какви Ангели?“ - слисал се дежурният. А човекът му показал монах Терапонт, който в този момент излизал от храма.

   Нещо подобно видял и един от братята. Инок Терапонт се молел при мощите в празния храм, като си мислел, че никой не го вижда. Братът в това време тихо излязъл от олтара и видял такова сияещо, ангелско лицето на инока, че, поразен, бързо излязъл.

   „Молитвата трябва да бъде главният подвиг на монаха“ - пише светител Игнатий Брянчанинов. Инок Терапонт имаше такава жажда за молитва, че не можеха да я утолят дори дългите манастирски служби. Неговите съкилийници разказваха, че след като изпълнел килийното си правило с 500 земни поклона, (което не е задължително за иноците), после дълго се молел през нощта, правейки множество земни поклони. Един от съкилийниците му признава, че веднъж решил да преброи колко поклона прави инокът за една нощ. Килията била преградена само с перденце и инок Терапонт се молел в своя ъгъл, като постилал пред аналоя овчи кожух. Поклоните се чували приглушено. Килийникът броил, броил и заспал, продължавайки да чува на сън звука от поклоните.

   С една дума, колкото на нас, грешните, ни е трудно да започнем молитвата, толкова трудно му било на инок Терапонт да я прекъсне. Ще приведем сега разказа на Божията раба Олга, като предварително ще разкажем за нея самата.

   Олга била все още студентка и далеч от Бога, когато започнал да я измъчва въпросът: какъв смисъл има в човешките старания и грижи, ако пред него е гроба и тлението? Леля и? и казала, че с подобни въпроси трябва да се обърне към психиатър. А Олга се лутала. Това била годината, в която се пренасяха мощите на преподобния Серафим Саровски и като прочела във вестника статия за Стареца, така го обикнала, че повярвала - при мощите на Преподобния ще намери отговор. Олга си изрязала от вестника статията за Стареца и кой знае защо пристигна в Оптина, като остана тук да работи по послушание и впоследствие постъпи в женски манастир. Така дивният Старец изведе от света бъдещата монахиня.

   Но тогава, пристигайки в Оптина, Олга все още нищо не знаела за монашеството, като любопитно разпитвала какви са тези връвчици с възелчета, които монасите носят в ръка. За нея това бил незнаен но роден свят. Тя с огромен интерес се вглеждала в него и веднъж ето какво видяла.

   Тогава Олга работела на втория етаж в килера, когато под прозореца спрял трактор с ремарке, в което седели инок Терапонт и още няколко от поклонниците и братята. Очевидно било планирано да пътуват някъде, но в този момент запръскал дъжд със сняг и всички отишли под навеса. В ремаркето останал само инок Терапонт. Като погледнала през прозореца, Олга си помислила: „Той защо „спи“ в такава странна поза -  на колене, захлупил лице?“ След половин час тя пак погледнала през прозореца и видяла, че инокът си стои все в същата поза, а ръката му равномерно отброява броеницата. Когато след два часа отново се приближила до прозореца, много се учудила, не разбирайки какво става -  расото на инока вече се покрило със сняг, а той все така отброявал броеницата в дълбок земен поклон. След това тя самата отишла в манастир, вече разбирайки, че Господ и дал да види онази неразсеяна молитва, която не са в състояние да прекъснат нито дъждът, нито снегът.

   Йеродякон Р., който живееше по онова време в една килия с инок Терапонт, разказва, че преди смъртта инокът вече не си лягал да спи, молейки се нощем, и си позволявал да отдъхва единствено като се подпирал на стола. Той го осъждал за това, защото по правилата на светите отци е много рисковано така да се подвизава човек.

   Нищо не е по правилата! Но майката на инок Терапонт умираше в болницата. От молитвите му се нуждаеха некръстените му сестри и роднини, които бяха далеч от Бога, и онова затънтено селце в тайгата, където връстниците му рано лягаха в гроба, покосени от водката. Когато по-късно на гробовете на оптинските братя пристигна младият сибирски свещеник о. Олег (Матвеев), той ни разказа, че на някои места в Сибир до най-близкия храм трябва да се лети със самолет, а наоколо има такива черни секти, че когато му се налага да пътува, той откарва жена си и децата си при роднини, заради заплахите, че ще ги убият. „Дайте ни каквито имате материали за нашите сибиряци-новомъченици,

-  каза свещеникът. - Те са наши първопроходци и молитвеници, а зад тях стои Сибир“.

   Инок Терапонт отнесе със себе си тайната на своя особено напрегнат молитвен живот преди смъртта си. Но инок Макарий (Павлов) е запомнил, че той веднъж казал пред всички: „Да, нашите грехове могат да се омият само с кръв“. Тези слова тогава се сторили непонятни и всички се спогледали - странно!

  Случваха се странни неща в живота на инок Терапонт. Манастирският зъболекар йеромонах Киприян разказваше, че година и половина преди убийството при него дошъл инок Терапонт със силен зъбобол. Като му пломбирал зъба, зъболекарят казал, че добре би било след време да се постави коронка на зъба, защото, като остарее, няма да има с какво да дъвче. „Няма да ми потрябва“, - отговорил инокът. А художникът Сергей Лосев си спомня, че в края на януари 1993 година инок Терапонт му дал дебелите си зимни дрехи - кожената шапка, вълнените чорапи и ръкавици, като казал: „Това повече няма да ми трябва“.

  Непосредствено преди Пасха през 1993 г. инок Терапонт започна да раздава личните си дърводелски инструменти. Това беше необичайна за онези времена постъпка - в обителта имаше такъв дефицит на инструменти, че си ги донасяха от къщи или по всякакъв начин си ги набавяха чрез приятели. С една дума, ако с последната си риза в манастира биха се разделили лесно, то с инструментите нещата стояха различно, тъй като без тях не можеш да си изпълниш послушанието.

  Разказва майсторът-дърводелец Николай Яхонтов, който тогава работеше на послушание в скита: „В навечерието на самата Пасха о. Терапонт ме повика при себе си и ми предложи да си избера и да си взема каквито искам от неговите инструменти. Харесах си тогава едно прекрасно ренде. Нося го в работилницата в скита и си мисля - сигурно о. Терапонт го местят на друго послушание. Нали беше по послушание дърводелец, а без инструмент нищо не би могъл да направи. А след убийството погледнах рендето и изстинах - излиза, че той е знаел за смъртта си, щом си раздаваше инструментите предварително?“

  Какво можем да му отговорим? Евангелският стотник някога дал следния отговор на нашия Господ Иисус Христос: ,,...и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.“ (Мат.8:9). Така и душата на човека, който се е предал изцяло на Божията воля, се оприличава, по думите на схиигумена Илий, „на прекрасно настроен инструмент, който постоянно звучи, защото постоянно до него се докосват невидими ръце“. Това е тайната на Божието ръководство или онази тайна на благодатта, когато всичко се устройва по Божията воля и душата вече не пита за целта, но като чуе „иди“ - с радост отива.

   Преди Пасха инок Терапонт пребиваваше в състояние на благодатна радост, и май че беше получил дар на прозорливост. Във всеки случай ето две истории на тази тема.

   Разказва просфорникът Александър Герасименко: „Към края на Великия пост така се бях изморил от недоспиването, че исках за избягам от манастира. И веднъж, седмица и половина преди Пасха, работехме заедно с о. Терапонт в просфорната, а точно той ме научи навремето да ходя на полунощницата. Седя срещу него и се ядосвам, като си мисля: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ И изведнъж виждам усмихнатите очи на о. Терапонт, и той весело ми казва: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ Отначало даже не разбрах, че той изрича моите собствени мисли. Просто се зарадвах, че ядът ми премина. А о. Терапонт ми казва: „Искаш ли да те науча как да избягваш изкушенията? Отсичай даже не помислите, а прилозите към тях.[ ПРОМИСЛИ И ПРИЛОЗИ - мисли и поводи, които насочват към тях, за да събудят греховни желания и да склонят човек да ги извърши - с мисъл, дума или на дело.] Като отсечеш прилозите и на душата ти става хубаво, повярвай ми“. Ехе, мисля си, виж го ти къде се е издигнал. Бива си го нивото!“

   Втората история разказа младият послушник Р. Тогава той беше поклонник и отдавна беше подал молба за постъпване в манастира. През Великия пост мнозина бяха приети в манастира, като ги облякоха в подрасници, и той си мислел, че е получил отказ на прошението си. На никого не откривал мислите си, но бил в подтиснато състояние. „Не се притеснявай, - казал му ненадейно инок Терапонт с усмивка. - Скоро ще бъдеш облечен“. И наистина, скоро го облякоха в подрасник, като го приеха в манастира на Възнесение - на четиридесетия ден от кончината на новомъченика Терапонт Оптински.

 

                                                                                 СЕ ВОСХОДИМ ВО ИЕРУСАЛИМ...

 

Йеромонахът, който участваше в обличането на братята преди погребението, след това свидетелстваше, че са били погребани мощите на трима строги постници. Но ако иноците Трофим и Терапонт имаха склонност към постнически подвизи, йеромонах Василий, сякаш в оправдание на името си „Царски“, винаги вървеше по средния царски път. Спеше малко, но спеше. В храната беше въздържан.

Заради своето дълбоко смирение о. Василий смяташе себе си за неспособен да подражава на подвизите на древните свети отци, като казваше: „Какви подвизи от нас, немощните?“ И ако той беше подел подвига на строгия пост, значи това е било необходимо. Нали постът не е самоцел, а средство в духовната борба с поднебесните духове на злобата. Но каква е била тази борба, не ни е дадено да знаем.

Той беше руски човек с това характерно чувство за вина за всичко което става, свойствено на хората, надарени със силата на високата жертвена любов. Монашеството и свещеническият сан задълбочиха това чувство и като постъпи в манастира, той написа в дневника си: „Когато осъждаме, трябва да се молим така: нали всъщност, Господи, аз съгрешавам, мене ме прости, мене ме помилвай“. А ето една от последните бележки в дневника му: „Да възлюбиш ближния като самия себе си, да се молиш за него, като за самия себе си и по този начин да видиш, че греховете на ближния са твои грехове, да слезеш в ада с тези грехове заради спасението на ближния. Господи, Ти ми даде любовта и ме промени целия и сега не мога да постъпвам по друг начин, освен да приемам мъката заради спасението на моя ближен. Стена, плача, боя се, но не мога иначе, защото Твоята любов ме води и не искам да се разделям с нея, и в нея намирам надежда за спасение, и не се отчайвам докрай, като я виждам в себе си“.

Само великите Оптински старци и подвижниците от древността са имали дръзновението да поемат върху себе си чуждите грехове, като измолвали прошка за тях. Отец Василий не се считаше за подвижник. А става дума за тези необходими действия или за подвига на руското монашество в онези изключителни условия, когато все още бяха в руини манастирите, не стигаха свещениците, а на младите йеромонаси рано започваха да им побеляват косите от претоварване. „При вас е както беше с нас през четиридесет и първа, - каза бащата на един инок, който е воювал през Великата Отечествена война. - Млади и не помирисвали още барут, но от ешелона - право в боя. Пълзиш срещу танка с бутилка със запалителна смес - душата ти се свива, но нали някой трябва да пълзи“. С една дума, беше онази монашеска „четиридесет и първа“, когато някой трябваше да пълзи срещу танковете и да слиза заради спасението на ближния в ада.

Йеродякон Серафим е запомнил как инок Трофим казал веднъж: „Колкото повече се освобождаваш от страстите, толкова по-малък е интересът към материалното“. А един местен жител си спомня как преди Пасха той разказвал на Трофим, че се мести в нова къща и си пренася багажа. „А моето настроение сега е такова, - му казал инокът, - че всичко бих изнесъл от килията си“.

Преди Пасха, както вече стана дума, инок Терапонт раздава вещите си. По същия начин постъпва и о. Василий, наистина с едно уточнение - той нямаше кой знае какво за раздаване. Когато след смъртта на сина си майка му Анна Михайловна за пръв път видя килията му, тя бе потресена при вида на тази монашеска нищета: вместо легло - дъски с постлано върху тях кече, вместо стол - пън до печката, а върху осеяния с цепнатини дъсчен под пред аналоя - стара ватенка, където нощем о. Василий правеше земни поклони, стараейки се да не безпокои съседите си. Постройката беше овехтяла, чуваше се всичко и съседът на о. Василий зад стената, монах Амвросий, вече беше свикнал да чува нощем тези постоянни звуци от земните поклони, заспивайки и събуждайки се с тях. „Как така? - изненада се майка му. - Та той сам ми писа: „Колко обичам моята килия!“ Не разбирам какво може да се обича тук“.

Това беше килия на аскет, в която нямаше нищо излишно. И все пак нещичко имаше - о. Василий имаше свещник. Той подари този свещник и четиридесет свещи чрез познати в Москва на Божията раба Ирина. А освен това изпрати по пътуващи за Петербург други четиридесет свещи и кръст за десетгодишния Миша.

И още едно нещо имаше о. Василий - бяха му подарили дървен напрестолен кръст с образа на Спасителя, който му беше особено скъп. С този кръст руски поклонници преминали през цялата шумна търговска част на Иерусалим по пътя на кръстните страдания на Господа и се изкачили с него на Голгота, като го осветили на Гроба Господен.

Може би, по повод на този кръст от Иерусалим о. Василий се опитал да напише стихотворение, което така и остана незавършено, но е забележително с това, че той мислено се възкачва на Голгота, като се опитва да донесе своя кръст. Стихотворението започва от личната Гетсимания:

Когато моята душа скърби до смърт, а вас ви няма тук до мене, така тежи нагръдният ми кръст, че полужив го нося вече.

А след това един мъж се възкачва на Голгота след Господа, като се опитва да донесе там Неговия кръст. В Евангелието този кръст го носи Симон Киринеец. Но при о. Василий сюжетът е друг - личен.

Понесе го, ала по пътя стръмен той падна и да стане не можа...

Дойде на себе си от страшен тътен, когато разпнатият Бог умря.

Едничък спомен, най-обичан станал от цялото му земно битие, бе онзи път, по който укоряван, оплют вървя, но с Господ бе.

Стихотворението така и остана в незавършен вид. Но ще завършим една много важна за о. Василий мисъл: главното е, казваше той неведнъж, да донесеш своя кръст докрай и да не паднеш по стръмнината без да успееш да се съединиш с Господа. Ето защо този кръст от Иерусалим, който бяха донесли до Голгота и го бяха осветили на Гроба Господен, имаше за него особен смисъл и той го почиташе като главна светиня на своята килия.

Във вторник на Страстната седмица о. Василий дошъл с този кръст в иконописното ателие, където в този момент били двамата иконописци - о. Ипатий и о. Иларион. Игумен Ипатий имал във вторник имен ден и о. Василий от сърце го поздравил. И на двамата иконописци им направило впечатление, че о. Василий бил в някакво особено състояние: „Един такъв тих, тих, ама съвсем тих“. В това състояние на особена притихналост и кротост той им разказал историята на кръста, с който руски поклонници изкачили Голгота. А после казал на о. Ипатий: „Помислих си... Ще ми се този кръст да бъде у теб. Ела да му намерим място“. Окачили кръста на стената до иконите.

По-късно стана ясно, че о. Василий е донесъл този Голготски кръст на мястото на своята лична Голгота: той беше убит до ателието на иконописците, падайки точно срещу стената, на която бяха окачили кръста.

На 9 август [27юли по църк. календар] 1993 година в деня на великомъченик и целител Панталеймон, на този кръст, върху тялото на Спасителя от лявата страна под ребрата, обилно изби миро. Капките бяха едри като след дъжд и не изсъхнаха две седмици. Оказа се, че кръстът е чудотворен.

* * *

Завършвайки хрониката на събитията преди Пасха, ще отбележим един момент, който по някаква причина се помни от мнозина. През Страстната седмица о. Василий произнесе проповед на тема: „ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден“ (Мк. 10:33). И едно място от проповедта изведнъж порази много хора по необясним начин и в храма се възцари такава мъртва тишина, сякаш беше изречено съкровено слово за бъдещето.

Ето го това съкровено слово, с което прозорливите Оптински старци се известявали един другиму за предстоящото. В навечерието на своето заминаване от Оптина в изгнание, предвиждайки близката си кончина, преподобният Оптински старец Варсонофий казал на своя ученик, бъдещия старец преподобни Никон: „ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден... и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят“. Ето степените на възлизането в Горния Иерусалим - трябва да ги изкачим. На коя степен се намираме ние?“ А двадесет и седем години по-късно преподобният Оптински старец Никон казал по време на проповед, предвиждайки своя арест, лагера и вече приближаващата се смърт: „ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден, както е писано за Него... На спасяващия се в името на Господа неотменно му предстоят степените на възлизане в Горния Иерусалим“.

Тогава нямаше книги за Оптинските старци и все още предстоеше издаването на ръкописите. За разлика от о. Василий, който беше чел ръкописите, малцина знаеха в ония години за тайния начин на известяване на Оптинските старци. И все пак сърцата замряха и ясно се запечата в паметта този миг, когато о. Василий по младежки звучно каза от амвона: „Се восходим в Иерусалим. И нека днес да попитаме себе си, готови ли сме да тръгнем след Господа на страдание?“ Той замлъкна, вглеждайки се сам в себе си, а в храма се възцари мъртва тишина. И това мълчание продължи дълго време.

Отец Василий беше най-добрият проповедник на Оптина. Владика Евлогий, архиепископ Владимирски и Суздалски, каза за проповедите на о. Василий: „Когато го слушах, си мислех, че би било хубаво въобще да не свършва неговата проповед.“ Отец Василий имаше една особеност - беше му чужд стремежът да поучава и по време на проповед по-скоро тайно се изповядваше, говорейки за това, което вече е станало негов личен духовен опит.

Йеромонах Марк (Бойчук) от Пафнутиево-Боровския манастир, който работеше тогава в Оптнна като послушник, си спомня: „В Оптина бяхме разглезени от хубави проповеди и по време на проповед се случваше понякога да насядаме из далечните ъгълчета да си починем или ходехме за просфори. Но когато излизаха да проповядват схиигумен Илий или йеромонах Василий, ние като врабчета долитахме около амвона. Слушахме без да си поемаме дъх и само тръпки ни побиваха...“

Отец Василий беше майстор на словото. И все пак силата на неговата проповед беше не в думите, а в личността на самия о. Василий. Той никога не говореше за неща, които не би извършил сам. В проповедите му нямаше земни чувства, но го имаше словото-опит, словото-постъпка. И след като той казваше: „Се восходим во Иерусалим“, значи вече е било извършено тайното възкачване на Голгота, за което по това време никой не знаеше.

Голгота има свой въздух и подвижниците от различни векове свидетелстват: колкото по-близо си до Христа и до спасението, толкова по- силна е духовната борба.

Иконописецът Павел Буслаев си спомня последния си разговор с о. Василий: „Преди Пасха през 1993 година бях потресен от нападналите ме невероятни изкушения. Разказах на о. Василий за тях и го питам: „Кажи ми откъде толкова ненавист и необяснима злоба?“ Отец Василий беше спокоен и ми отговори по монашески, цитирайки светите отци: „Та ти знаеш какво е казано - всеки, който обича Бога, трябва лично да се срещне с духовете на злобата. И това не е казано за светиите, а за обикновените хора, такива като нас“. Тогава се успокоих и не запомних какво точно каза о. Василий по-нататък, но запомних поразилата ме мисъл. Защото о. Василий направи с ръка жест, който означаваше движение по възходяща линия и каза накратко онова, което мога да предам така: всеки, който обича Бога, трябва лично да се срещне с духовете на злобата. И колкото по-силна е любовта, толкова по-яростна е духовната борба, докато в най-високата точка на тази нарастваща бран на бой с човека, обичащ Бога, не излезе главният дух на ада - сатаната“.

На йеромонах Василий му бе дадено да се срещне с този дух на ада на 18 април 1993 година И тогава в Оптина имаше червена Пасха.

 

                                                                                                 ЧЕРВЕНИЯТ ВЕЛИКДЕН

 

                                                                                                         ПАСХАЛНАТА НОЩ

       Такава тежка Пасха, както през 1993 година, в Оптина още не беше имало - препълненият храм бучеше от разговорите, а в двора имаше множество нетрезви хора. А в 11 часа вечерта, както следствието установи по-късно, в манастира пристигнал убиецът.

Разказва оптинският иконописец Мария Левистам: „През пасхалната нощ мнозина чувстваха непонятна тревога. А на мен все ми се привиждаше, че в храма стои човек с нож и се готви да се нахвърли върху свещениците. Дори застанах по-близо до тях, за да му препреча пътя. Подозрителността е грях и аз се покаях за това по време на изповедта. А отчето ми казва: „Мария, не се хвърляй срещу ножа, а по-добре се моли“.

Помни се и следната случка. На амвона до входа в олтара стоеше едно момче - Серьожа и без да иска пречеше на служещите монаси. В света това момче беше олтарник и сега, когато тълпата го притискаше, се примъкваше колкото може по-близо до вратата на олтара. Инок Трофим, който внасяше записаните имена в олтара, постоянно се блъскаше в него и накрая, не издържайки, го попитал: „Ти пък защо се въртиш тук?“ - „Чудя се, - отговорило момчето, - дали може да вляза в олтара?“ - „Не, - казал му инок Трофим. - И повече да не съм те видял тук.“

       Момчето много се учудило, когато инок Трофим по-късно го намерил в препълнения храм и му казал виновно: „Прости ми, братко. Може би за последен път се виждаме с тебе на тази земя, а аз те обидих“. Тогава те наистина се видяха за последен път на тази земя.

       Инокиня Ирина и други си спомнят, че в онази пасхална нощ инок Терапонт стоял не на обичайното си място, а като застанал до панихидника, така и застинал с наведена глава в молитвена скръб. Притискали и блъскали инока, но той нищо не забелязвал. Спомнят си, че някакъв подпийнал човек помолил да запалят свещ за упокой, като пояснил, че днес е умрял негов роднина, а той, понеже е пил, няма право да се докосва до светиня. Предали свещта на инок Терапонт. Той я запалил и се унесъл, стоейки със запалената свещ в ръка. Поглеждали инока с недоумение, а той все стоял и стоял с наведена глава, със заупокойната свещ в ръка. Накрая, като се прекръстил, поставил свещта на панихидника и тръгнал за последната изповед в живота си.

       Разказва йеромонах Д.: „Няколко часа преди убийството, по време на пасхалното богослужение при мен се изповяда инок Терапонт. Тогава се намирах в страшно униние и вече бях готов да напусна манастира, а след неговата изповед изведнъж ми стана някак светло и радостно, сякаш не той, а аз самият се изповядвах: „Къде ще вървя, когато тук има такива братя!..“ Така и стана: той си отиде, а аз останах“.

       Преподобният Оптински старец Нектарий е написал: „Нашият Господ Иисус Христос, който се моли в Гетсиманската градина, е до известна степен образ на всеки духовник по отношение на духовните му чеда, защото той взема върху си техните грехове. Какво велико дело е това и какво само му се налага да преживее!“

       Не ни е дадено да знаем за онези вътрешни преживявания на о. Василий, когато, притиснат от тълпата, стоеше до аналоя през своята последна пасхална нощ, след като беше започнал да изповядва рано сутринта и не беше сядал чак до полунощ. А през нощта имаше един миг, който запомниха мнозина: „Вижте, на отеца му е лошо“, - звънко изрече нечие дете. И всички погледнаха о. Василий - той стоеше до аналоя вече в състояние преди прилошаване, с бледо почти до посиняване лице. Йеромонах Филарет в това време беше свършил с освещаването на козунаците и вървеше из храма, като весело ръсеше всички, които го молеха: „Отче, и мен ме поръси!“ Мимоходом той поръси и о. Василий и вече отминаваше, когато той го повика: „Поръси ме по-силно. Нещо ми е тежко“. Той пак го поръси, а като видя кимването на о. Василий, вече така обилно го поръси, че цялото му лице беше залято с вода. „Добре, добре, - въздъхна о. Василий с облекчение. - Сега е по-добре“. И пак започна да изповядва.

       Така и стои пред очите ми тази гетсиманска самота на пастиря в тълпата, притискаща аналоя със своите скърби, но по-често със скърбичките: „Отче, тя такива неща ми каза! Как да живея сега?“ Нищо ни няма, живеем. А отецът вече го няма...

       Мнозина си спомнят, че по време на Кръстния ход на Пасха о. Василий носеше иконата „Воскресение Христово“ и единствен от всички свещеници беше с червено облачение. През тази Пасха Господ го беше избрал за свой първосвещеник, заколващ на проскомидията Пасхалния Агнец. Помнят, че о. Василий извършвал проскомидията винаги прецизно, като разрязвал Агничната просфора с бързо и точно движение. Но през тази Пасха той се бавел, измъчвал се и не се решавал да започне проскомидията. Дори се отдръпнал за миг от жертвеника. „Какво има, о. Василие?“ - го попитали. „Толкова ми е тежко, сякаш себе си заколвам“, - отговорил той. Сетне извършил Великото Жертвоприношение и в изнемога се отпуснал на стола. „Какво, умори ли се, о. Василие?“ - попитали го тези, които били в олтара. „Никога не съм се уморявал така,- признал си той. - Все едно, че разтоварих вагон.“ В края на литургията о. Василий отново излязъл да изповядва.

       Разказва Пьотър Алексеев, сега студент в Свято-Тихоновския Богословски институт, а тогава младеж, който работеше на послушание в Оптина: „Имах тогава в Козелск една учителка по музика - Валентина Василиевна. Тя е прекрасен човек, но животът и като и на много други е труден и и? се налага да си изкарва прехраната с концерти. Тъкмо на Велика Събота имала концерт в Дома на офицерите, а след концерта - банкет. Сега Валентина Василиевна пее на клироса, а тогава беше току-що повярвала, но строго спазваше поста, като се готвеше да се причасти на Пасха. И когато на банкета вдигнали тост за нея, тя по общо настояване едва-едва близнала шампанско.

       На път за Оптина тя разказала на една позната московчанка за изкушението с шампанското, а онази и наговорила такива изобличителни думи, като и забранила да се причасти. Валентина Василиевна проплакала цялата Пасхална нощ. А на разсъмване излязъл да изповядва о. Василий и тя се паднала при него. И ето, плаче Валентина Василиевна, разказвайки как близнала шампанско и се лишила от причастие, а о. Василий и подава червено пасхално яйце и казва радостно: „Христос воскресе! Причастете се!“ Как се радваше Валентина Василиевна, че се е причастила на Пасха! А когато на сутринта чу за убийството в Оптина, веднага се втурна към манастира. А пасхалното яйчице на новомъченика Василий Оптински пази оттогава като светиня.“

* * *

       Пасха през 1993 година беше необичайно многолюдна и шумна. Но умората през нощта си каза думата - бъбривите хора излязоха от храма. И на литургията на верните храмът вече замря, като се молеше в тишина.

       В Пасхалната нощ има един миг, когато става нещо необяснимо: всички изглеждат уморени и умират за сън. Но изведнъж в сърцето се влива такава благодат, че няма вече нито сън, нито умора и духът ликува за Христовото Възкресение. Как да се опише тази дивна благодат на Пасха, когато небето е отворено и „Ангели пеят на небесата“?

       Запазила се е чернова на описанието на Пасха, написана от бъдещия йеромонах Василий през 1989 година. Но преди да го цитираме, ще разкажем за онзи момент от последната Пасха, когато в края на литургията о. Василий излезе да пее канона на клироса. „Отче, та вие сте уморен, - казал му регента йеродякон Серафим. - Починете си. Сами ще се справим.“ - „А аз по послушание, - казал весело о. Василий, - отецът наместник ме благослови.“ Той беше най-добрият канонарх на Оптина. И мнозина помнят как, обзет от радост, той изпява началните стихове на Пасхалния канон през последната си Пасха, извисявайки чистия си младежки глас: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его“. Пеят братята, пее и целият храм: „Пасха священная нам днесь показася: Пасха нова святая, Пасха таинственная...“

       “И сякаш сам се откъсва от устните възгласа: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его“, - писал той през първата си оптинска Пасха. - Какви велики и тайнствени слова! Как трепти и ликува душата, когато ги чува! С каква огнена благодат са преизпълнени те в Пасхалната нощ! Те са необятни като небето и близки като диханието. В тях се съдържа и дългото очакване, преобразено в мига на срещата, житейските несгоди, погълнати от вечността, вековните мъчителни търсения на немощната човешка душа, чезнещи в радостта на обладаването на истината. Нощта отстъпва пред светлината на тези слова, времето бяга от лицето им...

       Храмът заприличва на препълнена чаша, вдигната за наздравица: „Приидите, пиво пием новое“. Брачният пир е приготвен от самия Христос, поканата звучи от устата на самия Бог. И вече не пасхалната служба, а пасхалния пир изпълва църквата. „Христос воскресе!“ - „Воистину воскресе!“, ехтят възгласи и виното на радостта и веселието искри и прелива, обновявайки душите за вечен живот.

       Сърцето както никога разбира, че всичко, което сме получили от Бога, е получено даром. Нашите несъвършени приношения помръкват пред Божията щедрост и стават невидими, както е невидим огънят при ослепителното сияние на слънцето.

       Как да опишем Пасхалната нощ? Как да изразим с думи нейното величие, слава и красота? Това е възможно само, ако препишем от начало да край чина на пасхалната служба. Никакви други думи не са годни за това. Как да предадем пасхалния миг на хартия? Какво да кажем, та този миг да стане понятен и осезаем? Можем само в недоумение да разтворим ръце и да посочим празнично украсената църква: „Приидите и насладитеся...“

       На онзи, който поне веднъж е изживял този ден, не му трябват доказателства за съществуването на вечния живот, не са му необходими тълкувания на словата на Свещеното Писание: „...че не ще вече да има време“ (Откр. 10:6).

       Службата свърши в 5:10 сутринта. И макар да е отминала една безсънна нощ, такава бодрост и радост е обзела всички, че ти се иска само едно - да празнуваш. Почти всички днес са причастници, а това е особено състояние на духа: „Пасха! Радостию друг друга обьшем...“ И като излизат от храма всички се поздравяват и трикратно се целуват, прегръщайки се, и се канят взаимно на козунаци.

       Всички са весели като деца. И както в детството, очите забелязват веселите неща. Ето дребничкият на ръст йеродякон Рафаил се прегръща и целува три пъти с огромния о. Василий: - Е, какво, отче? - смее се йеродяконът. - Христоос воскресе!

       - Воистину воскресе! - сияе о. Василий.

       А въздухът звъни от благовеста на звънарите - инок Трофим, инок Терапонт и йеродякон Лаврентий славят Христа. Инок Трофим ликува и сияе от нетърпима, струва ти се, радост, а на инок Терапонт усмивката е срамежлива. Преди Пасха май го боля окото и върху клепача още има зелена следа от лекарството. Калимявката му този път не е нахлузена до самите очи и затова се вижда какво хубаво, по детски открито лице и огромни очи има той.

       А след това празникът прелива в града. По онова време оптинските поклонници имаха обичай да си тръгват от Оптина с песни. Хората по тукашните села са гласовити и от Оптина към града пътуваха автобуси, в които пееха и пееха неуморно: „Христос воскресе из мертвых, смертию смерть поправ и сущим во гробех живот даровав!“

       „Пасха пристига“, - казваха по този повод в града, радвайки се на новия обичай - всички да пеят на Пасха. И ако се случваше понякога вечерта на Велика Събота да бъде помрачена от пиянски сбивания, самата Пасха в Козелск и селата наоколо винаги протичаше учудващо мирно - всички пременени, благопристойни, мъжете с бели ризи. Всички си ходят на гости да се поздравят с Христовото Възкресение и даже разговорите в този ден са особено благочестиви - на Пасха не можеш да кажеш груба дума или да обидиш някого. Пасха е свят ден!

 

                                 УБИХА БРАТЧЕТАТА!

 

       Спомням си, как се върнахме у дома на разсъмване и седнахме на празничната маса да се разговяваме, а душата ми се понесе в рая: „Пасха красная! Пасха!“ - пеехме от душа. Песента изведнъж секна от някаква звъняща в ушите ни тишина. Защо мълчи Оптина и не се чуват камбаните? По това време въздухът трепти от благовеста.

       Изтичахме на улицата, като се вглеждахме в манастира отвъд реката - в утринната мъгла белееше нямата Оптина. И тази мъртва тишина беше знак за такава беда, че се втурнахме към телефона да звъним в манастира и изтръпнахме, като чухме: „Във връзка с убийството и работата на следствието, - каза сух милиционерски глас, - не даваме информация“.

       Как тичахме към манастира! Като огнени знаци изникваше в съзнанието прочетеното снощи - смъртта никога няма да грабне мъж, който се стреми към съвършенството, но взема праведника, когато той е ГОТОВ. Кой е убит днес в Оптина? Кой е ГОТОВ? Смъртта е взела най-добрите - това е ясно. Кого?

       И ето, че тичахме, ослепели от сълзи, и се молехме, изпълнени с ужас: „Господи, не ни отнемай нашия старец! Майко Божия, спаси моя духовен отец!“ Колкото и да е странно, в тези молитви сред имената на подвижниците не бяха споменати нито о. Василий, нито о. Терапонт, нито о. Трофим. Те бяха добри и любими, но както тогава ни се струваше - обикновени.

       Разказва йеромонах Михаил: „В шест часа сутринта в скита започна литургията и ми направи впечатление, че по някаква причина се бави о. Василий - той трябваше да изповядва. Изведнъж в олтара дори не влезе, а някак се плъзна по стената послушникът Евгений и казва: „Отче, поменете новопредставените убити иноци Трофим и Терапонт. И се помолете за здравето на йеромонах Василий. Той е тежко ранен.“

       Имената ми бяха познати, но и през ум не ми мина, че това би могло да се случи в Оптина. Помислих си, че това сигурно е станало някъде на Синай. И питам Евгений: „А те от кой манастир са?“ - „От нашия“ - отговори той.

       Изведнъж виждам, че йеродякон Иларион се олюлява и май пада върху жертвеника. Успях да го подхвана и го разтърсих за раменете: „Ела на себе си. Излизай за ектенията“. А той се задавя от сълзи и нито дума не може да промълви“.

       Вместо о. Иларион на амвона излезе йеродякон Рафаил и с някакъв чужд глас, без да разпява по дяконски ектенията, възгласи: „А еще молимся о упокоении новопредставленых убиенных братий наших иноках Трофима и Терапонта“.

                                                                                                           КА-АК?!

       В това време караха с линейка умиращия о. Василий в болница. Но раната беше смъртоносна и скоро в скита дотича вестител: „Отец Василий също е убит!“ Хората в храма плачеха, преживявайки смъртта на двамата монаси, а йеродякон Иларион с обляно в сълзи лице вече възгласяше нова ектения: „А еще молимся о новопреставленном убиенном йеромонахе Василии“.

       КА-АК?!

       Дори след толкова години е трудно да се преживее това - залятата с кръв Оптина и пресипналият от сълзи вик на младия послушник Алексей: „Убиха братчетата! Братчетата!..“

* * *

       Убийството беше подготвено внимателно и пресметливо. Местните жители си спомнят как преди Пасха убиецът идвал в манастира, клечал пред камбанарията, изучавайки позите на звънарите, и в подробности изучавал входовете и изходите.

       До източната стена на манастира през онази година били наредени нарязани дърва до върха на стената. Преди убийството и явно не за един ден те били подредени във вид на толкова удобна стълбица, че по нея без усилия и дете би могло бегом да се покатери на върха на стената. Именно по този път след това убиецът е избягал от манастира, прехвърляйки се през стената, като хвърлил край нея окървавения самоцелен меч с печат „сатана 666“, финландски нож с три шестици и черен флотски шинел.

       За шинела. Трябва да припомним, че през ония години манастирът получи дарение от голямо количество черни флотски шинели и те станаха униформа за оптинските поклонници-работници или своеобразен отличителен знак - това е наш, манастирски човек. Специално за убийството деецът от културно-масовата просвета Николай Аверин, роден през 1961 година, си пуснал брадичка, за да има вид на православен поклонник и си намерил отнякъде черни шинели: те били намерени впоследствие при обиск в дома му заедно с книги по черна магия и насечена Библия. Но за убийството той взел от хотела на скита шинела на един от поклонниците и сложил в джоба откраднатия паспорт и трудовата книжка на друг поклонник, а чуждия шинел с документите хвърлил край окървавения меч. По тези „улики“ веднага намериха престъпниците и като им извиха ръцете, тикнаха ги в ареста. А единият от тях - беззащитен инвалид, който е неспособен да убие и муха - тутакси бе обявен за убиец от в. „Московский комсомолец“.

       Колко мъка претърпя Оптина, когато към убийството на тримата братя се прибавиха арестите на невинни хора, а след това се изля цяло море от клевети!

* * *

       Свети Йоан Златоуст има много проникновено наблюдение, че през нощта, когато Христос с учениците Си вкусвал пасхата, членовете на синедриона, които се били събрали заради убийството, се отказали да ядат пасха в установения от закона срок: „Христос не би пропуснал времето на пасхата, - пише той, - но неговите убийци се осмелявали на всякакви дела и нарушавали много закони“.

       За убийството бил избран светият ден на Пасха, а самият час на убийството бил прецизно пресметнат. В Оптина винаги е пълно с хора и има само един малък промеждутък от време, когато дворът опустява. „Скоро ли ще започне литургията в скита?“ - попитал убиецът някакви поклоннички. - „В шест часа сутринта“, - му отговорили. Той чакал този час.

       Пасхалното утро протече така: в 5:10 свърши литургията и манастирските автобуси закараха местните жители и поклонници от Оптина по домовете. С тях замина и милицията. А братята и поклонниците, живеещи в Оптина, отидоха в трапезарията. Спомнят си, че о. Василий само за малко поседял с всички на масата, без да докосва храната. Той трябваше да отслужи още две служби, а винаги служеше на гладно. Като поседя малко с братята и поздрави сърдечно всички с Пасха, той отиде в килията си. Вероятно го е измъчвала жажда, защото като минал край кухнята попитал готвачите:

       -  Дали има вряла вода?

            - Не, отче Василие, но можем да стоплим.

       - Вече нямам време, - отговорил той.

       В житията на светите мъченици се разказва, че те постили в навечерието на екзекуцията, „за да срещнат меча в пост“. И всичко се нареди като в житие - о. Василий срещна меча в пост. Инок Трофим преди да се запъти към камбанарията, успял да се отбие в килията си и да се разговее с пасхално яйце. А историята на това яйце е интересна.

       Из спомените на послушничката Зоя Афанасиева, по онова време петербургска журналистка: „Дойдох в Оптинската пустиня току-що въцърковена и в душата си се съмнявах в много неща. Веднъж признах на инок Трофим, че постоянно ме е срам - край мен има хора с такава силна вяра, а аз не знам защо, но не вярвам в чудеса. Разговорът ни се състоя на 17 април 1993 година - в навечерието на Пасха. И инок Трофим донесе от килията си пасхално яйце, като каза: „Утре това яйце ще навърши една година. Утре аз ще го изям пред теб и ти ще се убедиш, че то е абсолютно прясно. Ще повярваш ли тогава?“

       Вярата на инок Трофим беше евангелска и всеки път на Пасха, както мнозина помнят, той се разговяваше с миналогодишно пасхално яйце - винаги изключително прясно и сякаш само по себе си явяващо тайнството на бъдещия век, когато „...не ще вече да има време...“ (Откр. 10:6). До убийството оставаха броени минути. И сякаш, забравил за уговорката със Зоя, инокът бързаше да се разговее с миналогодишно пасхално яйце в желанието си да се докосне до онова чудо на Пасха, където всичко е извън времето и не подлежи на тление.

       И все пак Зоя беше известена за чудото. Данните за прясното яйце, изядено от инок Трофим преди смъртта, са внесени в протокола от па- тологоанатома, който дори не е и подозирал, че то има едногодишна давност. А после това яйце се появи във филма „Оптинските новомъченици“ - кинооператорът е зафиксирал в кадър черупките от пасхалното яйце, смятайки, че снима последната земна трапеза на инока без да подозира, че снима пасхално чудо.

       Към шест часа сутринта дворът на манастира опустя. Всички се разотидоха по килиите, а някои отидоха на ранната литургия в скита. Последен към скита тръгна игумен Александър, който се обърна, чувайки тропот на токове - по дървената стълба на килията си тичешком слизаше инок Трофим. „Такава ни е породата - бягаща, - обясняваше после майката на о. Трофим. - Бабата на Трофим всичко правеше на бегом, аз цял живот тичам. Та и синът ми тича до самата си смърт.“

       Игумен Александър си спомня: „Инок Трофим беше много радостен. „Отче, - казва, - благословете, отивам да бия камбаните“. Благослових го и попитах, гледайки празната камбанария:

       -Ами как ще ги биеш сам?

       -Няма нищо, сега ще дойде някой.

       Колко ми се искаше да отида с него в камбанарията! Но не умея да бия камбаните - каква полза от мене? Пък и трябваше да вървя да служа в скита“.

       Търсейки звънари, о. Трофим се отбил в храма, но там нямало никой. В храма чистела поклонницата Елена, уморена до униние след безсънната нощ. А инокът въобще не можеше да гледа спокойно унинието на ближния. „Хайде, Лена!..“ - той не казал „да бием камбаните“, но го показал с ръце. И с такава ликуваща радост прострял ръце към камбаните, че Лена, сияейки, тръгнала след него. Но някой я повикал от другия край на храма и тя се забавила.

       От стълбите на храма Трофим видял инок Терапонт. Оказало се, че той пръв дошъл в камбанарията, но не заварил никого и решил да се отбие в килията си. „Терапонте!“ - повикал го инок Трофим. И двамата най-добри звънари на Оптина застанаха под камбаните да славят Христовото Възкресение.

       Пръв бил убит инок Терапонт. Той паднал, пронизан от меча, но как се случило това, никой не видял. Казват, че в работната тетрадка на инока последен останал следният текст: „Мълчанието е тайна на бъдещия век.“. И така, както беше живял на земята в безмълвие, така и си отиде като тих Ангел в бъдещия век.

       След него при Господа отлетяла и душата на инок Трофим, убит също с удар в гърба. Инокът паднал. Но вече убит - смъртно ранен - той воистину „восста из мертвмх“: набрал се на въжетата към камбаните и със сетни сили ударил набат [трвога], разлюлявайки камбаните с вече мъртвото си тяло и веднага след това паднал бездиханен. Той обичаше хората и дори в смъртта си се повдигна да защити обителта, вдигайки манастира по тревога.

       Камбаните имат свой език. Йеромонах Василий вече беше тръгнал за скита да изповядва, но като чу зова на набата, свърна към камбаните - право към убиеца.

       В подготовката на убийството е било пресметнато всичко, освен тази велика любов на Трофим към хората, която му даде сили да удари набат въпреки смъртта. От този момент се появяват свидетелите. Три жени вървели към стопанския двор за мляко, а сред тях била поклонницата Людмила Степанова, сега инокиня Домна. Тогава тя за пръв път била в манастир и попитала: „Защо звънят камбаните?“ - отговорили и - „Славят Христа“. Отдалеч трите видели, че инок Трофим паднал, после с молитва се надигнал, набрал се на въжетата, ударил няколко пъти набатно и пак паднал.

       Господ даде пред Пасха на всеки свое четиво. Предишния ден Людмила чела колко благодатна е кончината, да умреш с молитва на уста. Тя чула последната молитва на инок Трофим: „Боже наш, помилуй нас!“, мислейки си по книжному: „Каква хубава смърт - с молитва“. Но тази мисъл минала през ума и подсъзнателно, защото за смърт в този миг никой не си и помислял. Като видели падналия инок, и трите си помислили едно и също - на Трофим му е лошо. В същото време забелязали как един дребен на ръст „поклонник“ с черен шинел прескочил оградката на камбанарията и тича, както им се сторило към медицинския пункт. „Ето една добра душа, - помислили си жените, - тича за лекар“.

       Беше мирно пасхално утро. И мисълта за убийство беше толкова чужда на всички, че озовалият се наблизо военен лекар се втурна да прави изкуствено дишане на инок Терапонт, предполагайки, че е зле със сърцето. А изпод расата на монасите вече изтича кръвта им и заливаше камбанарията. В този момент вече жените страшно закрещяха. Всъщност всичко стана мигновено и в суматохата на тези минути последните думи на инок Трофим бяха чути от всеки различно: „Господи, помилуй нас!“, - „Господи, помилуй! Помогнете“.

       Още две жени, които тъкмо се появили около олтарната част на храма и изкрещели от ужас при вида на кръвта, видели убиеца, който бягал, отдалечавайки се от камбанарията. До тях стояли двама мъже, като единият от тях им казал: „Само да гъкнете и с вас ще се случи същото“.

       Вниманието на всички в този момент беше приковано към залятата с кръв камбанария. И някой само с крайчеца на окото забелязал как някакъв човек тича от камбанарията към стопанския двор, а срещу о. Василий тича „поклонник“ с черен шинел. Никой не е видял как беше убит о. Василий, но той също е бил убит с удар в гърба.

       Това е една от загадките на убийството, която и до сега не дава мира на някои хора: как е могъл дребен слаб човек да заколи трима богатири? Инок Трофим ръжен връзваше на фльонга. Инок Терапонт, който пет години е служил на границата с Япония и владееше нейните бойни изкуства, можеше да се отбранява срещу цяла тълпа. А о. Василий, в миналото майстор на спорта, имаше такива мускули, че от тях расото му се надигаше над раменете като крила. Значи работата е там, че ударът е бил в гръб?

       Хората си спомнят, че инок Трофим имаше идеален слух и само малко нещо да сбърка о. Терапонт, о. Трофим веднага го поправяше: Терапонте, не така!“ Той не е могъл да не чуе как паднал Терапонт и замлъкнали камбаните му. В края на краищата цялата камбанария по размер е колкото една стаичка и тук не би могъл да се появи незабелязано чужд човек. Но работата е там, че в манастира беше дошъл демон, имащ вид на свой манастирски човек. „Приятел е дошъл, - отговаря майката на о. Трофим вместо сина си. - Той обичаше хората и си е помислил: приятел е“.

       Веднъж като юноша о. Василий бил запитан: кое е най-страшното за него? „Нож в гърба“, - отговорил той. Ножът в гърба е знак за предателство, защото само свой човек може денем да се приближи така по приятелски близко, че да убие предателски в гръб.

       „Син Човеческий ще бъде предаден“, - е казано в Евангелието (Мк. 10:33). И предалият Христа Иуда също е бил демон, който действал под маската на лицемерната любов: „И като дойде, веднага се приближи до Него и казва: Рави, рави! и Го целуна.“ (Мк. 14:45).

       Следствието установи, че о. Василий се срещнал лице в лице с убиеца и между тях се състоял кратък разговор, след който о. Василий доверчиво се обърнал с гръб към убиеца. Ударът бил нанесен отдолу нагоре - през бъбреците към сърцето. Всички вътрешни органи били прерязани. Но о. Василий още стоял на крака и като направил няколко крачки, паднал, заливайки с кръв младата трева. Той живя около час след това, но животът го напускаше заедно с изтичащата кръв.

       После край тази залята с кръв земя стоеше в кръг отбора на о. Василий, който беше дошъл на погребението. Огромните двуметрови майстори на спорта ридаеха като деца, мачкайки в ръцете си наръчи от рози. Те обичаха о. Василий. Някога той им беше капитан и водеше отбора към победа, а после ги доведе при Бога, като стана за много от тях духовен отец. Мъката на тези силни хора беше безгранична и не им даваше мира въпросът: „Как е успяла тази гнусна мижитурка да повали техния капитан?“ И сега на мястото на убийството те правеха разбор на последната битка на техния капитан: да, ударът е бил в гърба. Но о. Василий още е бил на крака. Те добре познаваха своя капитан - това беше човек-светкавица с такова зашеметяващо мощно хвърляне, че дори в последната минута би могъл да нанесе на убиеца съкрушителен удар за наказание. Защо не го е наказал?

       Дори след години делото за убийството в Оптина е пълно със загадки. Но веднъж в деня на Събора на руските изповедници и новомъченици млад новодошъл йеромонах произнасяше проповед. И като спомена о. Василий, изведнъж като че ли се обърка, разказвайки как преподобни Серафим Саровски бил нападнат в гората от трима разбойници. Преподобният бил с брадва и достатъчно силен за да се защити. „В житието на преподобни Серафим Саровски се казва, - разказваше проповедникът, - че когато той взел брадвата, си спомнил словата на Господа: „...всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. И той хвърлил брадвата надалеч“. Ето го и отговорът на въпроса, дали о. Василий би могъл да съкруши противника с ответен смъртоносен удар.

       Дързостта на злодеянието се е основавала на това, че тук е свято място, където дори въздухът е пропит с любов. И извършвайки екзекуцията на православни монаси, палачът е бил сигурен - точно него тук няма да го убият.

ЕВХАРИСТИЯТА

      

       Отец Василий имаше навик внимателно да отбелязва в дневника си от кой автор е взет един или друг цитат. Но един откъс е оставен без данни за автора и се възприема като личен текст:

       „Молю вас да не безвременною любовию меня удержите, оставите мя снедь быти зверем, имиже Богу достигнути возмогу. Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. „Моля ви не ме задържайте с ненавременна любов. Оставете ме да стана храна на зверовете и чрез тях да стигна до Бога. Аз съм пшеница Божия: нека ме смелят зъбите на зверовете, за да стана чист хляб Христов.“

       Този цитат от писмото на свещеномъченик Игнатий Богоносец имаше след това своя посмъртна история, която разкрива смисъла на събитията на Пасха през 1993 година. Но за да се разкаже тази история, трябва отново да се върнем в онези времена, когато о. Василий беше още инок и охотно изпълняваше послушание като нощна охрана. По-просто казано, седеше нощем в будката на пазача и четеше, а той беше ненаситен читател. До него в същата будка седеше друг ненаситен читател - петербуржецът Евгений С.

       По онова време Женя още не вярваше в Бога, но с о. Василий живееха в удивителен мир. Двамата седяха в тясната стаичка на охраната един до друг, като всеки четеше нещо свое. „Чуй само какво пише!“ - възкликваше от време на време о. Василий и, откъсвайки се от книгата, преразказваше мислите на светите отци. Православието беше чуждо на Женя по онова време, но той слушаше с интерес, като по свой начин се възхищаваше на подредената шлифована мисъл.

       С една дума, двамата ненаситни читатели живееха по братски и о. Василий не предприемаше никакви опити за обръщането на Женя към Православието. Позицията на о. Василий изглеждаше непонятна. А позицията му, между впрочем, беше такава: „Който търси истината, той ще намери Бога“.

       Къде и кога душата на Женя потресено възкликнала: „Господ мой и Бог мой!“ - това си е негова тайна. Но обръщането на Женя беше толкова пламенно, че отначало заприлича на стихийно бедствие - той беше готов да умре за Православието и с такава ревност заклеймяваше ересите, че изобличаваше хората даже за неточна употреба на думите. „Слушай, - казали му веднъж ядосано, - тебе може да те издържи само о. Василий!“ И това беше истина. Православието на о. Василий беше толкова органично, че измъчената от ереси душа на Женя благодарно си почиваше край него.

       Те не водеха житейски разговори. Отец Василий почиташе братството, но отхвърляше фамилиарниченето, като отбеляза веднъж, че фамилиарниченето прави нищожна любовта към ближния.

       Но ние тънехме във фамилиарничене и, „спасявайки“ нашия приятел Женя, се оплакахме на един старец: „Отче, Женя от три години е в Оп- тинската пустиня, а не се причастява“. - „Нищо, - отговори старецът, - като постъпи в семинарията, там често ще се причастява“. Когато предадоха този разговор на Женя, той чак се задави от изумление: той в семинарията? Смешно.

       „Женя, гордостта ти пречи“, - изобличавахме приятеля си. А о. Василий никого не изобличаваше.

       Йеродякон Рафаил си спомня: „Отец Василий по едно време беше екскурзовод в Оптина. И когато моите все още невярващи по онова време роднини дойдоха да ме навестят, изтичах при него: „Отче, помагай! Такива невярващи хора пристигнаха! Може би с твоето слово ще ги обърнеш към вярата.“ Но о. Василий отказа да обръща когото и да било към вярата, казвайки със смирение нещо от рода - че какво може човек? Само Господ може всичко и ние засега не знаем как и чрез кого Той ще извърши обръщането“.

       С една дума, ние обръщахме, а о. Василий в онези дни е записвал в дневника си: „Бог управлява участта на света и участта на всеки човек. Житейският опит не ще се забави да потвърди това Евангелско учение. Трябва да благоговеем пред непостижимите за нас Божии съдби във всичките допущения, както частни, така и обществени, както граждански, така и нравствени и духовни. А защо нашият дух се възмущава от Божиите съдби и допущения? Защото не сме почели Бога като Бог“.

       И след години станаха явни онези тайни на Божието Домостроител- ство, когато човекът тръгнал за Америка, попадна в Оптина и вече като студент от трети клас на Санкт-Петербургската семинария избра за своята първа проповед в храма темата за Оптинските новомъченици, като я посвети преди всичко на о. Василий.

 

       Семинаристът Евгений писа своята първа проповед мъчително дълго, но тя не се получаваше. Той изброяваше качествата на о. Василий - образован, трудолюбив, смирен, но това беше портрет на добър човек, където отсъстваше главното - духът на о. Василий. Тогава той пристигна през ваканцията в Оптинската пустиня и всеки ден се молеше на гроба на о. Василий, просейки помощ. На гроба на новомъченика, по някакъв повод си спомняше, как три години се готвеше за причастието и не смееше да пристъпи към Чашата, докато веднъж, облян в сълзи, не рухна на колене, потресен от Жертвената Божия Любов.

       Женя дълго стоя до кръста на гроба на о. Василий, молейки го като жив, да му каже за главното в живота си. И изведнъж в главата му с ударите на пулса зазвучало: „Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. Женя никога не е чел дневника на о. Василий, но като се върна от гроба, каза: „Пшеница Божия есмь“ - това е о. Василий. Така живя и така умря“.

       Той дълго още носеше в себе си тази проповед, събирайки материали за новомъчениците, и разказваше после в Оптина: „Мъченичеството е Евхаристия. Ето вижте, преподобната мъченица Елисавета Фьодоровна била хвърлена в шахта, костите и били раздробени. Каква мъченическа смърт! И изведнъж от шахтата се чува нейната песен: „Иже Херувимы тайно образующе...“ А можеше да изпее: „Богородице, Дево, радуйся“. Много прекрасни неща могат да се изпеят. Но Елисавета Фьодоровна знаела наизуст цялата служба и пеела, умирайки: „Иже Херувимы..“, защото това е изнасянето на Светите Дарове. В Царството Божие няма нито мъжки, нито женски пол и мъчениците, като свещениците, държат в ръцете си Кръста. Умирайки, Елисавета Фьодоровна била вече извън тялото си и подобно на свещениците участвала в Евхаристията, принасяйки в жертва вече самата себе си“.

       Човек няма с какво да въздаде на Господа за всичките Му велики благодеяния, защото всичко е дадено от Него. И все пак съществува тази висша форма на благодарение - мъченическата жертвена любов.

      

       На Пасха през 1993 година принесоха себе си в благодарствена жертва на Господа тримата оптински новомъченици. И тримата се помазаха на Велики Четвъртък, причастиха се преди самата си кончина и приеха смърт за Христа, работейки за Господа по послушание. И Господ даде знак, че е приел жертвата на своите послушници, явявайки в часа на тяхната смърт знамение на небето.

      

       Свидетели на знамението били трима души - московчанката Евгения Протокина, поклонникът от Казан Юрий и московчанинът Юлий, сега послушник в един манастир във Владимирска епархия. Те не знаели нищо за убийството, тъй като си тръгнали от Оптина веднага след нощната пасхална служба и в момента стояли на автобусната спирка в Козелск, чакайки автобуса за Москва в шест сутринта. Но този автобус, както се оказа впоследствие, бил отменен. Те слушали пасхалния звън, гледайки към манастира. Изведнъж звънът секнал, а в небето над Оптина сякаш бликнала кръв. За кръв тогава никой от тях не си и помислил докато гледали изумено кърваво червената светлина в небето. Те погледнали часовника - това бил часът на убийството. И се проля кръвта на новомъчениците на земята, и бликна, достигайки Небето.

 

       Колкото и странно да е, но в Оптина научиха за това знамение едва след три години, защото паметта на очевидците бе замъглена тогава от друго потресаващо преживяване. Докато в очакване на следващия автобус те ходили да се разговеят в една вила, милицията и армията били вдигнати на крак по тревога. Без да подозират нищо, поклонниците отново стояли на спирката, когато към тях се приближила черна милиционерска кола и двама с автомати с професионална ловкост извили ръцете на Юлий и го натикали в колата. „Защо? Какво се е случило?“ - викала през сълзи Евгения. Но и самите намръщени хора с автомати не знаели точно какво се е случило, получавайки по радиостанцията заповед да заловят убиец по следните признаци: ръст еди какъв си, брадичка. А главният белег бил - православен поклонник от Оптина.

Веднага след убийството, като разбраха, че престъпникът бяга от Оптина през гората, поклонниците без да се наговарят, се втурнаха след него. Най-отпред тичаше духовното чедо на о. Василий, двуметровият гигант Виктор. Издраскан от клоните и почернял от мъка, той изглеждаше страшен. И когато насреща му от гората изскочил поклонник в черен шинел, всеки от тях в заслепението си помислил, че е настигнал убиеца. Нахвърлили се един върху друг, за да се вкопчат в смъртна схватка и едва в последния момент отпуснали ръце и заплакали.

 

                                                                                                                    ЗА ВАРВАРА

 

       През целия ден на Пасха се извършваха арести. Затвориха около 40 души, като подозираха главно хората от манастира, а пресата се мъчеше с всички сили да докаже, че престъпникът е православен човек.

 

       Из публикация на вестник „Московский комсомолец“: „Милицията успя да хване убиеца. Той се оказа бездомен просяк. Преди е работел като огняр в котелното на манастира. През януари тази година го изгонили от манастира заради непрекъснато пиянство. Наскоро се опитал отново да получи работа, но му било отказано. Той отмъстил за това чрез убийството“.

Всичко в тази статия е лъжа и клевета срещу невинен човек, който изобщо не употребява вино.

 

       През 1991 година срещу тридесетгодишния Николай Аверин беше възбудено углавно дело за изнасилване. Делото беше закрито по член за невменяемост.

      

       Делото за убийството на оптинските братя беше закрито, както е известно, по същия този член - поради невменяемост. Както обикновено става в такива случаи, нямаше съдебно дирене - не бяха разпитани много от важните свидетели и не беше проведен следствен експеримент. В това време обществено-църковната комисия, която извършваше самостоятелно разследване, което впоследствие бе публикувано във в. „Русский вестник“, установи: Комисията разполага с данни, че в убийството са участвали не по-малко от трима души, които са били видяни и могат да бъдат разпознати от свидетели“. Но исканията на православната общественост за разследване на делото и провеждане на независима психиатрична експертиза не бяха чути.

Колкото неправеден е човешкият съд, толкова взискателен е Съдът Божий. И когато в Оптина започнаха да събират спомените на местните жители, оказа се, че сред тези, които са разрушавали манастира в годините на гонения, няма нито един, който да не е приключил дните си след това наистина страшно. Някога тези разкази, може би, ще бъдат публикувани, а засега ще разкажем един от тях.

 

       Разказ на баба Доротея от село Ново-Казачие, потвърден от дъщеря и Татяна: „Тръгнахме веднъж с медицинската сестра и дъщеричката ми Таня за болницата. Беше страшна жега, бяхме жадни. Медицинската сестра казва: „Да се отбием в тази къща, тук живеят едни мои познати“. Влязохме. А аз като седнах от страх на пейката, така и не смея да стана: горе на печката три безумни момиченца се закачат - плешивички, страшни и все се щипят. Не издържах и попитах стопанката: „Каква е тази напаст с дъщеричките ти?“ - „Ох, - казва, - глухи, неми и глуповати. Обиколих всички лекари, а полза никаква! Обясняват ми, че медицината е безсилна в този случай. Един прозорлив оптински старец се беше върнал тогава от лагерите и изцеляваше мнозина. А аз като чух, тичам при него. Прекрачвам прага и още дума не обелила, той веднага за мъжа ми каза - нали той разрушаваше камбанарията на Оптинската пустиня и хвърляше долу камбаните. Твоят мъж, - казва ми, - цял свят направи глух и ням, а ти искаш твоите деца да говорят и да чуват“.

 

       Из разказа на йеромонах Тихон (Шевкунов): „През 1990, доста преди убийството в Оптина, живях един месец близо до Козелск и при мен дойде група млади хора - приятели на Аверин. Те дойдоха при мен заради статията ми „Не участвайте в делата на мрака“, защото виждаха в поведението му нещо подобно на описаното. Те разказваха, че Аверин има някакво странно чувство за справедливост, леко приличащо на комсомолската „борба за правда“ и при това той си позволява много жестоки постъпки. От една страна го обичаха, а от друга се страхуваха. Той можел да си позволи всичко. Представиха ми го като самоделен мистик, който се е захващал с разни неща, отишъл в църква, нещо научил, изпробвал, напънал се и с голяма мъка изтръгнал от себе си някакво духовно преживяване. За това преживяване се хванал като за истинско - и се започнало...

 

       По време на следствието четох дневниците му, изпъстрени с духовни стихове - напълно сатанински, при това с много естетика. Минаваха за стихове на Николай Аверин. Още преди разговора с него си представях, общо взето, що за човек е. Никак не се връзваше с него този омерзително префинен естетизъм. Това би могъл да го напише някой напълно разпаднал се човек, краен естет. По-късно вече, когато се срещах с Аверин, го попитах: „Какви са тези стихове? Нима ти си ги писал?“. Оказа се, че по време на следствието просто не са разбрали - разбира се, той ги е преписвал отнякъде. Когато видях тези стихове и другите бележки, разбрах, че този човек е не точно Смердяков, но убийството е станало по същата схема и затова трябва да има някой като Иван Карамазов, трябва да има човек, който е дал този импулс. Беше важно да се намери този, който го е подтикнал. Аверин не каза на следствието откъде е вземал книгите - оплакваше се от главоболие, избягваше отговора.

 

       Аверин е служил в Афганистан - много малко, на срочна служба, - но в отрядите със специално назначение не е бил и в сериозни боеве, най-

вероятно, не е участвал. Поне нито веднъж не продума за това, затова там не е могъл да придобие навика префинено да убива хора. Като се върнал от Афганистан, се заел с лоша самодейна мистика, която веднага го довела до много страшно състояние на самоизмама. Той започнал да посещава църквата, но в същото време въобще не вярвал на свещениците, не изучавал светите отци. Решил да разбере кое какво е. Оказал се в храма, но извън Църквата. И започнал да акумулира в себе си всичките си преживявания, каквито въобще могат да съществуват. Без да очисти греховете си с покаяние, Аверин просто попаднал в най-баналната и, общо взето, пошла духовна ситуация като започнал да вярва на всяка своя мисъл. А тъй като мислите били горди и страстни, то отначало сметнал себе си за много могъщ и възвишен, а после започнала да идва и някаква мистична помощ. В такова състояние ходел на църква, много постел и скоро започнал да чува гласове, които му диктували как да постъпва. Тези гласове, по-точно, глас, който постепенно придобил власт над него, се нарекъл бог.

 

       Аверин дошъл в Оптинската пустиня и се обърнал към двама свещеници. Те му казали, че това са бесовете - не разговаряй с тях, не общувай с тях. Той отговорил: „Какви бесове са това, след като ми дават такива добри съвети?“ Повече той не дошъл в Оптина. Това му било достатъчно. Може би, тук отчасти и ние сме виновни, че не сме успели да отделим нужното внимание на човека: просто да седнем, да поговорим по-подробно. Ограничили сме се с простата констатация, която общо взето е правилна, но не е могла да вразуми този човек.

 

       Тези гласове действително помагали понякога на Аверин, спасявали го от неприятностите. И той все повече повишавал високото мнение за себе си. В тази ситуация несъмнено е налице и чисто психическото разстройство, и духовното - бесноватост. Само със психическото разстройство не може да се обясни един такъв случай: той пътува с колата по шосето и изведнъж гласът му казва: „Веднага спри! Спирачки!“ Той натиска спирачките и неочаквано вижда кола, която, ако би продължил още малко напред, би го ударила челно...

      

       Както изглежда, бесноватостта на Аверин, подчиняването му на духа на злото станало причина и за психическото му заболяване, което се развило впоследствие. Ако грехът предизвиква умопомрачение, то прелестта още повече. Шизофренията помагала на бесовете да завладеят човека, а бесовете още повече развивали психическото разстройство. Ясно е, че бесноватите хора просто не могат да имат здрав разум, защото върху душата им паразитира съвършено различна бесовска същност, която налага своя страшен отпечатък и върху душата на човека и дори върху външния вид и физиката му.

 

       Бесът, който наричал себе си бог, започнал много силно да притеснява и мъчи Аверин. През цялото време му внушавал натрапчиви мисли, от които ни денем, ни нощем не можел да се освободи. Бесът не му давал да си почине, после започнал всячески да го ругае и унижава, заставял го да прави всевъзможни неща. Денем и нощем в главата му звучал гласът, който направо го вбесявал. Но нали отначало Аверин доброволно му се подчинил, както става при всяко падение. Като се поддадем на някой помисъл, той ни прави снизходителни към определена страст. После същата страст постепенно ни завладява и тогава вече не принадлежим на себе си. Вече не ни е весело, че сме се подчинили на тази страст.

 

       Питах Аверин дали не се е занимавал с викане на духове - той самият не си спомня да е правил това. Но нали с магия може да се занимава човек и без спиритична чинийка - трябва само да поискаш да получиш връзка с някоя духовна същност. Може да се нарича както иска, дори бог, но това ще бъде бяс - това е реле, връзка. Като се осъществи връзката - и ето, у човека се е появила религия, появил се е самия обект на неговата религия: това е същото нещо, което той нарича бог, но всъщност е бяс. И започва въздействие, което се усилва, докато човек не се окаже завладян от този бяс.

 

       Духът, който измъчвал Аверин го водел към убийство. Той разбирал това, но вече не можел да се освободи от него - до такава степен му бил подчинен. Не искал да отиде в църквата и да каже всичко на свещеника и затова, бидейки решителен човек, започнал да се бори със свои сили. Посъветвал се с някого и започнал да се покланя на сатаната, като противник на Бога, защото съществото, което го мъчело, наричало себе си бог. Започнал да служи на сатаната, да преписва същите тези стихове - с една дума, започнало страшно хулене на всичко свято. И след това настъпил моментът, когато духът, който властвал над Аверин, изискал от него това, което се случи.

      

       Две години преди убийството, също на Пасха, Аверин направил опит за изнасилване. Не съм питал дали бесът го е накарал да извърши този грях или не, но беше ясно, че насочеността на този човек е напълно еднозначна - сатанизъм.

 

       Остана неизяснен въпросът, дали е имало още хора, имало ли е и група, която е подтикнала Аверин към всичко това. Според мен, в разследването на това дело този въпрос е много важен. Аверин не е казвал,

 че е имало някакви хора, които са го направлявали, но самият той, може би, дори не е знаел за тях. По време на следствието той разказваше, че в Козелск някакви екстрасенси го вкарвали в състояние на хипноза. Искал да се излекува при тях от същия този бяс, от гласа. Такъв човек - и душевно болен, и с явни признаци на бесноватост - много лесно се поддава на всякакви влияния и манипулации.

 

       Следователят, който водеше делото на Аверин, ме помоли да се срещна с престъпника. За пръв път поговорих с него на четири очи и все пак не разбрах докрай имало ли е още някой с него или не, направлявал ли е някой ръката му. За мен няма съмнение, че го е ръководил бяс. Но имало ли е някаква земна, човешка структура? В края на краищата, това не е чак толкова важно. Аверин като явление е материализация на онзи духовен кошмар, в който сега се намират огромен брой хора в днешна Русия: море от филми, които духовно разлагат хората, море от окултни опити - именно опити, не учения, а реални опити. Цялото това горещо желание, страшното и страстно желание на хората да навлязат в духовния свят, да го завладеят и, така да се каже, да бъдат могъщи властелини в него - именно то се е проявило в същия този Аверин, пошло, бездарно и мерзко, но и страшно, разбира се. Защото това е страшен сигнал, тъй като обществото е готово за това и обществото иска всичко това, желае нещо подобно.

 

Аверин, разбира се, се изплашил, когато след убийството разбрал, че пак е излъган от този бяс, че гласът през цялото време продължава да го мъчи, да издевателства над него. Този човек вече напълно попаднал в лапите на сатаната и врагът прави с него каквото си иска и се гаври над него както си иска. Два пъти се е опитвал да се самоубие, разпорил си корема. И сега в затвора пак е направил същото - бесът го води към самоубийство. Той е безпомощен да се справи със себе си. Когато говорихме с него, той все ме питаше: може ли да пийна светена вода или да си сложа кръстче или нещо друго да направя, само да не чувам този глас? Бяха ми нужни четири часа, за да го убедя, че нито кръстчето, нито светената вода няма да му помогнат, ако той сам не започне да отсича всяка беседа, всеки разговор, всяко общение с този помисъл, с този дух, който се приближава към него. Помоли ме да му помогна. Но аз не мога да изгонвам бесове, а не е възможно да се закара Аверин някъде, за да му се четат молитви срещу бесовете. С огромни усилия успях да го убедя, че единственото, което може сега да го облекчи, е да прекрати напълно общуването с идващите му мисли, защото това е мостчето към беса: трябва да се отсече помисъла. Той разбра това и се хвана за него като удавник за сламка. След известно време помоли следователя да му разрешат да се изповяда.

 

       И когато отново се срещнахме, той каза: „Да, сега напълно го отсичам. Този глас продължава да издевателства над мене още по-страшно, но вече ми е по-леко, когато започнах да го отсичам. И сега той идва по-рядко“.

 

       Когато Аверин помоли за изповед, бях при светейшия патриарх и взех от него благословение, как да го изповядам. Не знаех дали за такова престъпление може ей така, направо да се каже: „Прощавам и разрешавам“. И светейшият каза: „Изповядай го, но не чети разрешителната молитва. Той остана жив и нека отначало да принесе плод на покаяние. Може би, след много години Църквата ще му разреши да се причастява със Светите Христови Тайни“. Когато след това отидох при духовника о. Йоан (Крестянкин) и му казах: „Ето, отче, падна ми се да изповядам Аверин“, - той попита: „Не чете разрешителна молитва, нали?“ - „Не“. - „Правилно, в никакъв случай засега не чети“.

 

       Откарах Аверин в Новодевичия манастир, където го изповядах. Да му помогне Бог. Той написа писмо на оптинското братство, в което моли за прошка. Пише, че чувства, че убитите монаси са му простили. Макар че, когато такива неща се случват в подобни критични състояния, те лесно могат да преминат в своята противоположност. Дай, Боже, всекиму покаяние и на него също. Разбира се, убитите оптински монаси се молят преди всичко за него, за убиеца. Но как Господ ще го приеме и каква ще бъде съдбата му?“

                                                         

                                                             НЯКОЛКО ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА ЗАЩО УБИВАТ ЗАРАДИ  ХРИСТА?

 

Ако през 1993 година следствените органи смятаха, че само „невежите“ православни могат да вярват в съществуването на сатанински секти, сега картината е друга. Вече са издадени справочници със списъци на тези секти, а самите секти активно се внедряват в бизнеса и действат даже в училищата.

 

       Карл Маркс, който на младини станал член на сатанинска секта, има такова стихотворение: „Адските испарения се надигат и изпълват мозъка ми, докато не полудея и сърцето ми коренно не се промени. Виждаш ли този меч? Князът на мрака ми го продаде“. Според констатацията на психиатрите, днес половината от пациентите на психиатриите са бивши членове на секти и любители на окултната литература. Нещо повече, заплашително расте броят на самоубийствата и е налице непознато досега явление - бесноватост на бебета. Благочинният на Псково-Печорския манастир разказваше такъв случай - в манастира докарали двегодишно болно момиче да се причасти. Малката била толкова слаба, че изтънелите и ръчички висели като прекършени. Но когато момиченцето на ръце било занесено до Чашата, то се вкопчило в гърлото на свещеника и започнало да го души с такава сила, че четирима монаси едва разтворили ръцете му.

 

       Злото днес се умножава с такава скорост, че сектоведите трудно успяват да проследяват роящите се нови и нови секти. В края на краищата се оказва, се сменят само названията, а зад маската на думите стои добре познатото старо зло. И все пак да се вгледаме в маските на съвременното зло, които понякога са шокиращи. Това е древен трик на злото - да предизвика шок, сломявайки човека, за да живее „като стене и се тресе“.

 

       Спомням си, какъв шок преживяха някои от нас, когато след убийството в Оптина беше намерен окървавеният меч с надпис: „сатана 666“. „Ама не се вторачвайте в тези шестици, - каза един от старците, - безбожниците ги убиха“. И все пак потресени през ония дни, някои се хвърлиха да изучават литературата за ритуалните убийства, та като надникнат в тази смрадна бездна, да си зададат в края на краищата простия въпрос. А каква е разликата, че о. Василий е убит за Христа с меч с три шестици, а свещеномъченик Исаакий Оптински е разстрелян през 1938 г.? Убийството си остава убийство и същността не е в надписите върху меча.

 

       Древното зло днес се крие зад загадъчните знаци, ритуали, думички, за да каже обърканият човек: „Та такова нещо още не се е случвало на бял свят - синът, който ходи на училище, да изучава в сектата как да убие баба си и майка си!“ Защо да не се е случвало? Случвало се е и нима е голяма разликата между този ученик-сектант, който се стреми да стане палач и комсомолеца от 20-те години на миналия век, екзекутирал (а това е действителен случай) своя баща-свещеник? Палачът във всички времена си остава палач.

 

       С една дума, колкото повече напредваше нашето разследване за причините на убийството в Оптина, толкова по-често през „загадъчността“ на съвременното зло прозираха отдавна познати явления.

 

Из разговора с игуменката на Орловския Свято-Введенски манастир монахиня Олимпиада:

      

       - Майко, сатанистите посещават ли вашия манастир?

       - Удушвачите на котките ли? А как иначе! Да не сме по-различни от другите?

 

       В Орловския край и по други места народът нарича сатанистите „удушвачи на котки“ заради любимия им похват - да надянат примка на шията на котето и като му пръснат черепа в стената на манастира, да изпомажат след това стените с любимите си шестици. В нашата родна история „удушвачите на котки“ са стари познайници. И в романа на Булгаков „Кучешко сърце“ революционерът Шариков не случайно е „удушвач на котки“. Това е взето от живота и старите хора по селата още помнят как по време на разкулачването по дворовете ходели въоръжени хора, като стреляли, неизвестно защо, първо в кучето и размазвали с ботуш котарака.

 

       В крайна сметка от родната история е известно, че „удушвачите на котки“ - са дребните риби, които разчистват пътя към властта на своите господари, които не се интересуват от котките и целта им е друга - златото, силата, властта. Характерно е, че о. Василий е назовал тези фетиши на злото с древната дума „идоли“. И новомъчениците, живели по различно време, са ни оставили своето духовно наследство - ясното виждане на природата на злото.

 

                                                                                  СТАНЦИЯТА НА МЕТРОТО „ПОЛЕЖАЕВСКА“

 

       Тази история ни разказа Мария Никитична Депутатова. Тя се появи в Оптина веднага след отварянето на манастира с тежки торби през рамо: носеше десет литра елей за кандилата, платно, брашно и спестяванията си, вързани в кърпа. На осемдесет години, Мария Никитична заделяла пари за погребение, но като чула за отварянето на Оптина, си помислила: „Никой не лежи непогребан, и мен ще ме погребат“. Така започна възстановяването на Оптинската пустиня - пристигна вдовицата Мария Никитична и пусна своите две лепти: каквото имаше - всичкото го даде.

 

       А как о. Василий обичаше Мария Никитична! Тя пък си спомня за него: „Отец Василий стои като жив пред очите ми. Очите му сияят, а усмивката му!... Помня как скачаше по гредите в скита и ме вика отдалеч: Мааря Никитична! А аз ви търся навсякъде. Хайде да пием чай“. Пиели чай в къщичката на преподобния Амвросий. А Мария Никитична, живата свидетелка на гоненията, разказвала за новомъчениците - оптинските, астаповските, троекуровските. Чаят изстивал, а о. Василий слушал.

 

       Мария Никитична разказваше: „Полежаев още преди революцията престана да ходи на църква и започна да пие. А като дойде революцията - настана неговият час. Намери си отнякъде оръжие и започна да граби с приятелчетата си. Дойдат пияни с каруца в някоя къща, всичко ще ошушкат, ще поискат ракия и веднага на място започват гуляя. Баска имаше едно приятелче с венерическа болест, мнозина изпозарази, а после се обеси. В нашия край всички се страхуваха от тях като от разбойници, а властите ги нарекоха „комсомол“. „Ние сме властта по места“, - обяви Васка и оттогава нямаше страх от нищо. Родния си чичо ограби и го изгони без дрехи със семейството му вън на студа. Имаха детенце на пет месеца и то умря тогава от измръзване.

 

       Аз завърших само два класа. Васка не ми даде да уча по-нататък. Дойде в училище и настоя да изключат всички, които не пеят „интернационала“.

 

       Мария Никитична продължава: „Как ли не ме защищаваше учителката: „Оставете я. Тя е много способна“. А Васка не ще и да чуе: „Тя пече просфори с леля си“. Това беше истина. Помагах на леля си да пече просфори за храма, но и на храма му се видя краят. Имахме много добър свещеник, о. Александър Спешнев. Цял живот живя с нас - кръщаваше, венчаваше, опяваше. Половината село бяхме негови духовни чеда и като близък роднина си го обичахме. Васка веднага каза на свещеника: „Ще те убия“. Отначало изгори купите сено и хамбара, а после започна нощем да пали къщата му. Такъв ни направи живота Полежаев, че свещеникът беше принуден да се скрие в Москва при децата си и работеше като счетоводител в Расторгуево. Ние също побягнахме от село накъдето ни видят очите. Много от нашите избягаха в Москва. Но докато се обърнем - ето ти го и Васка пристигна: „От мен не можеш се скри! А попа ще го намеря и ще го убия“.

 

       Отначало беше някак не на себе си и живееше в някакво мазе. И изведнъж стана началник в Метрострой и дори министър по-късно. Хората от Астапово ни разказваха, че преди да дойде в Москва, обрал мнозина и награбил над 30 килограма злато. В Москва дал златото на когото трябва и с него се издигнал до висшата власт. Получил тристаен апартамент на Солянка (в центъра на Москва) и персонален автомобил. Всичко имаше, а продължаваше да беснее. И дотам го докара, че неговите работници го убиха. Но първо той уби нашия отец.

 

       Той дълго време издирва о. Александър и чрез специалните органи все пак го намери. Дошъл с комсомолците при него в Расторгуево и казал: „Ти мене, попе, с вода ме кръсти. Сега аз тебе ще те кръстя“. Тогава бяха страшни студове и той измислил за отеца жестока смърт - наляли в една бъчва на двора вода и започнали да потапят отеца в нея. А когато старичкият свещеник се покрил с коричка лед, отнесли го в къщата върху горящата печка. Когато дошъл на себе си и застенал от болка, пак го потопили в бъчвата. Три дни го измъчвали така - ту в бъчвата, ту на печката, докато не го уморили. Упокой, Господи, душата на нашия отец-мъченик Александър!

 

       Да знаете случайно, бюстът на Полежаев дали стои все още в метрото?“

 

 

                                                               ИЗ ДНЕВНИКА НА О. ВАСИЛИЙ, 1988 ГОДИНА:

 

       „За антихриста''1'

       Числото 666 два пъти се среща в Библията: 1) В Откровението на Йоан Богослов като знак на антихриста (13:18). 2) 2 Паралипоменон (9:13): „Теглото на златото, що идеше на Соломона в една година, беше шестстотин шейсет и шест таланта злато“.

       Днес златото твори чудеса и знамения. И най-фантастичните проекти могат да бъдат осъществени, ако има пари. От тяхното количество зависи и фантастичността им.

       Знакът на дясната ръка или на челото е ръка, която смята пари и която прави търговски операции. Челото е бизнесменът. Всичко е заето с помисли за златото. Каквото и да прави, той трябва да извлече пари от това, иначе за него животът не е удоволствие. Тоест всичките помисли (челото) и всичките дела (ръката) са заети с правенето на пари.

      

       (Много писатели говорят за парите като за страшилище - Е. Зола, Гьоте).

 

       Антихристът е финансов гений (златото) и религиозен мъдрец (Соломон), който знае и може всичко, така че може да порази всички. Още Н. В. Гогол е написал: „Всичко, което е необходимо в този свят, са приятни обноски и постъпки и ловкост в деловите операции“. Затова св. отци винаги така са възставали срещу сребролюбието като идолослужение и безпочвеното мъдруване като духовна болест.

 

       Всяко знание е сладко и с това привлича, защото дава право на власт над нещо, а значи и гордост.

 

       Християнското познание носи скръб: „защото, голяма мъдрост - голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга“. Но има два вида печал, казва апостол Павел. Печал по света носи смърт, а печал по Бога - дар на покаяние.

 

       Откровение (13:17): „та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег (т. е. таланта на бизнесмен), или името на звяра (т. е. принадлежността към държавната власт), или числото на името му (666 - злато, наследство, капитал)“.

 

       Единната парична единица в целия свят и единната (външно) религия са делата на антихриста“.

 

       В една от своите проповеди йеромонах Василий изясни притчата за гадаринския бесноват, от когото Господ изгонил легион бесове: „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави“ (Лк. 8:32-33).

 

       Стадото било огромно - според някои източници, две хиляди. И заради свинете гадаринските жители гонят Господа от себе си: „И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им“ (Мт. 8:34).

 

       Много хора запомниха тази проповед на о. Василий. Свинята, обясняваше той, се смятала сред иудеите за толкова нечисто животно, че не ядели свинско месо, гнусейки се не само да се докосват до свинете, но и да произнасят самата дума „свиня“. Наричали я иносказателно: „този звяр“, „това животно“. По закона на Мойсей в древна Иудея не отглеждали свине. И ако гадаринските жители престъпили закона, като отглеждали толкова отвратителни за тях животни, то причината била тази, че това бил техният бизнес - те развъждали свинете за продан.

 

       „Те гонели Господа от себе си не за това, че се лишили от храна, а защото се лишили от печалба, - казваше о. Василий. - Колко много хора днес повярваха в Бога! Но и в нашия век ще гонят Господа, изправяйки се пред избора: Господ или печалбата. И за тези, които отхвърлят Господа заради печалбата, ще бъде невъзможно след това да се върнат при Бога“.

 

       Из дневника на о. Василий: „Светът, като отрича, че Господ е Подател на земните блага, горделиво се поставя вместо Него и като ни ги подхвърля уж милостиво тези блага, добавя и възлага върху нас грижата за тяхното опазване и страха от загубата им.

 

       Когато Бог дава, Той се грижи за своя дар и неговата загуба не вълнува нашите сърца“.

 

       Когато майката на о. Василий пристигна в Оптина на гроба на сина си, тя не плачеше, но тихо питаше всички, поглеждайки ги в очите: „Защо убиха синчето ми? Нима е обидил някого? Нима той можеше да обиди някого?“

 

       „Не за личните им грехове ненавиждат духовните пастири, - писа през 1925 година протойерей Валентин (Свенцицкий), - а за онзи дух Христов, който живее в Църквата“. Времето даде своите отговори на въпросите за причините за гоненията. Но няма на земята отговор, който да може да успокои болката на майката, питаща на гроба на сина си: „За какво?“

 

       Да се върнем отново в онази залята с кръв Оптина, където на Пасха замлъкнаха камбаните.

 

                                                                                                             НЕМИТЕ КАМБАНИ

     

         Майката на о. Василий Анна Михайловна Рослякова посрещнала ра- достно Пасха през 1993 година - ходила на църква, после се разговяла вкъщи с близките. Празничната маса още не била вдигната, когато на вратата се позвънило. Като видяла мълчаливо застаналите на вратата оптински йеромонаси, майката всичко разбрала и на нищо не повярвала. Това бил първият посмъртен дар от сина и - ясното чувство, че той е жив.

 

       Майката не можеше да се откъсне от ковчега, а после от гроба. „Анна Михайловна, елате да пием чай“, - уговаряха я хората. Но щом се отдалечаваше от гроба, започваше да тъгува и казваше: „Ще отида при синчето. С него ми е по-весело“. Така и прекара дългите дни и месеци първо до ковчега, а после до гроба, като само тук намираше покой.

- Ана Михайловна, вярваш ли, че о. Василий е жив? - попита          я игуменът.

       -Ами как? Разбира се, че е жив.

       -А вярваш ли в задгробния живот?

       -Не.

       -Как така? Излиза, че о. Василий е жив, а отвъден живот няма?

       -Че откъде, отче, да знам за отвъдния живот? А че о. Василий е жив, знам.

 

       Така започна нейният път към истинската вяра, майката постоянно седеше до гроба на сина си и разговаряше с него като с жив.

 

       Иконописецът Павел Бусалаев си спомня: „Десет дни преди Пасха ни се роди дъщеря. С жена ми прехвърлихме всички имена на светии, но нито едно име не ни легна на сърце. „Да почакаме, - казах на жена си. - Имам такова чувство, че на Пасха Господ ще и даде име“. И когато позвъниха и казаха, че е убит о. Василий, казах на жена си: „Ето, че Господ даде име на дъщеря ни. Ще я наречем в чест на о. Василий“. Нарекохме дъщеря си Василиса, свято вярвайки, че нейният небесен покровител новомъченик Василий Оптински ще и помогне в живота и няма да я остави без своето застъпничество“.

 

       Канонизацията на светиите винаги се предшества от вярата в тяхната помощ и застъпничество. До момичето Василиса в оптинския храм често стоят двама руси близнаци Лев и Макарий Шиповски, наречени така в чест на още неканонизираните тогава преподобни Оптински старци Лев и Макарий. Когато канонизираха старците те вече бяха на шест години.

 

       На Пасха и тримата новомъченици бяха причастници и тяхната кръв се съедини с кръвта Христова. Игуменът Н. заедно с братята внимателно издялкваха с тесла от пода на камбанарията пропитите с кръв трески, слагайки нова настилка. И както някога в римския Колизеум християните внимателно събирали пясъка, напоен с кръвта на мъчениците, така и сега хората благоговейно отнасяха със себе си по шепа пръст, напоена с кръвта на о. Василий, и окървавена треска от камбанарията. И Господ даде тези светини впоследствие да се разпространят по цяла Русия. Имаше хора, които веднага усетиха, че от новомъчениците изхожда благодат. Но отначало те бяха малцина. В онези дни Оптина беше замряла от мъка и на Пасха немите камбани мълчаха.

 

       Из спомените на поклонника Александър Герасименко: „В деня на убийството московчанинът Николай Емелянов напоил хартиени лентички с кръвта на звънарите Трофим и Терапонт, а след това ги поставил в шишенце вкъщи при иконите. Когато се срещнахме след няколко години, Николай ми разказа за чудото - кръвта на мъчениците дивно благоухае. За същото ми разказа и брат Евгений, при това дори не го и питах за това, а той сам дойде при мен и заговори за това чудо, как благоухае кръвта на мъчениците.

В понеделник привечер в камбанарията бяха положени нови дъски на пода. Но бяха убити звънарите и камбаните мълчаха.

Камбаните в Оптина са старинни и имат особена мъченическа съдба - те са получени от обителта като наследство от манастирите и храмовете, разрушени по време на революцията през 1917 година. Ето старинната камбана от Страстния манастир, който преди се е намирал в центъра на Москва. Камък върху камък не е останал от манастира - сега тук се намира Пушкинският площад и редакцията на в. „Известия“, който написа за трагедията в Оптина така подигравателно, сякаш все още витае на това място духът на унищожителите на Страстния манастир. А ето камбаните от разрушените храмове в Кострома, Ярославъл и още отнякъде, които представляват няма повест за гоненията на християните. Колко кръв се е проляла вече под тези камбани! И сега пак кръв...

 

       Ръмеше студен дъжд, премесен със сняг, а хората мълчаливо стояха край немите камбани. И все продължаваше и продължаваше тази няма Пасха с вик и болка в душата: защо безучастно мълчи Русия, когато се лее невинно православна кръв? Нима пак сме забравили, че с мълчание се предава Бог?!

 

       Така и стояхме два дни без да забелязваме в скръбта, че манастирът се пълни с народ. А хората все прииждаха и прииждаха, и плътно обграждаха камбанарията в безмълвен кръг.

 

       Вече никой не помни кой пръв удари камбаната, но мнозина са запомнили съвсем млад инок в износено пожълтяло расо. Той беше дошъл някъде отдалеч и в Оптина никой не го познаваше. Но той беше светлокос и синеок като Трофим и идваше откъм портите на манастира с такава позната летяща Трофимова походка, че стреснатата тълпа му направи път. „Трябват ли ви звънари?“ - попита инокът, качвайки се на камбанарията. Всички мълчаха. А инокът вече въздигаше ръце към камбаните. И изведнъж камбанарията беше залята от най-добрите звънари на Русия, които, както се оказа, се бяха насъбрали тук отвсякъде. Биеха камбаните поред без да спират. И през тези дни всички биха камбаните - децата, жените и дори немощните Трофимови бабички, дотътрили се дотук с бастунчетата, за да ударят камбаната: „Щом убиват - ще бием камбаните!“

 

       Четиридесет дни и нощи неспирно кънтяха камбаните на Оптина, сякаш се мъчеха да събудят руския народ. Но знакът за беда не беше чут, а само след половин година танковете вече щурмуваха Белия дом (Домът на Руското правителство в Москва). И много кръв се проля в нея година.

 

                                                                                                                ИВЕРСКАТА

 

       „Всеки християнин, който добре познава учението на Църквата, - каза в словото си по време на погребението игумен Теофилакт, - знае, че никой не умира просто така на Пасха, че в нашия живот няма случайности и да отидеш при Господа в деня на Светата Пасха представлява особена чест и милост... И ние днес не толкова тъжим, колкото се радваме, защото тези трима братя благополучно започнаха и успешно завършиха своя жизнен, монашески път и ние се обръщаме към тях с радостно пасхално приветствие: „Христос воскресе!“.

           

       Случайности наистина няма. И ако отиването на новомъчениците при Господа съвпадна с Пасха, то четиридесетия ден от кончината им се падна на Възнесение Господне, а погребението - на празника на Иверската икона на Божията Майка. През девети век по време на гоненията тази икона била прободена с меч на иконоборец в лика „и тогава от едната ланита [буза] на Богороматер, - повествува летописът, - като от живо тяло потече кръв“. И сега над прободените с меч новомъченици възсия благата Вратарница, «двери райские верны отверзающая». „Която отваря за верните вратите на рая.“

 

       По време на погребението храмът беше препълнен и хората, които от сълзи вече нищо не виждаха, отиваха да дадат на братята последно целование. По монашески обичай лицата им бяха закрити с черен плат. Земната скръб изпълваше сърцата, но душата вече чувстваше диханието на светостта. През пасхалните дни чинът на опелото е празничен - пееха Пасха. И като на Пасха - пак грейна слънце и чувствахме пасхална радост. Нещо ставаше през този ден в душите и мнозина, скланяйки се над ковчезите на новомъчениците, вече им се молеха като на нови светии.

           

       Много молитви бяха въздигнати край ковчезите на новомъчениците в деня на погребението, а игумен Мелхиседек каза: „ние загубихме трима монаси, а получихме трима Ангели“. И в деня на погребението на празника на Иверската икона стана първото чудо на изцеление.

 

       Ето как стана това. След погребението раздаваха иконите и вещите от килиите на новомъчениците. Една поклонница, която отдавна боледувала от неизлечима кожна болест, повярвала, че ще получи изцеление от вещите на новомъченик Василий. Но когато дошла пред килията му, всичко вече било раздадено. „Дайте ми поне нещичко“, - молела поклонницата, като надничала през прага в празната килия. „Майко, но вие самата виждате, че няма какво да ви дадем“. Но тя не си отивала, а оглеждала килията с надежда, че може нещо случайно да се е забутало някъде. И тогава тя видяла, че на полицата с иконите в кандилото има останал елей. „Дайте ми малко елей“, - помолила тя. С молитва към новомъченика Василий Оптински тя помазала с този елей своите рани, а като си тръгваше от Оптинската пустиня, показваше на всички чистата кожа на мястото на предишните рани.

 

       Никой не се сети да запише името на изцелената жена. Все още не се вместваше в съзнанието, че в сонма на руските изповедници и новомъченици са се появили трима нови светии.

      

      

                                                                                                            ТРИЧИСЛЕНИТЕ МЪЧЕНИЦИ

 

 

       Оптинските новомъченици обикновено идват тримата заедно на помощ, при това иноците Трофим и Терапонт всички ги виждат по някаква причина в монашески мантии. Но преди да разкажем за посмъртните чудотворения, ще разкажем една случка.

 

       В Оптина от Шамордино пристигна една инокиня и разказа, че монахиня Ф. сънувала сън, който я разтревожил: в шамординската камбанария около църквата о. Трофим бие набат, снегът наоколо е червен, а към храма тичат като на пожар о. Василий и о. Терапоннт. „Запишете този сън, - казала инокинята. - Монахиня Ф. много се тревожи“. Според учението на светите отци не трябва да се доверяваме на сънищата. Затова категорично отказахме да запишем съня, но веднага след това от Шамордино съобщиха, че там има пожар. Нещо се запалило на долния етаж в храма и точно до тази стена, където биел набат о. Трофим. Храмът е щял да изгори, защото пожарът започнал, тлеейки едва-едва без никой да усети и изведнъж пламнал силно, но по молитвите на новомъчениците Бог ги помилва. Ето защо в разказите за посмъртните чудотворения са включени някои явявания на новомъчениците в лек сън, като предварително те бяха разгледани от духовно опитни отци.

 

       Случай на изцеление на поклонница, записан от свидетелите на изцелението по нейните думи: „Аз, Нина Пичуг, на 58 години от Байрам-Али в Туркмения, като пристигнах в Оптинската пустиня, тежко се разболях. Температурата ми късно вечерта беше над 40 градуса. Преди това по време на всенощното бдение се изповядах, помолих се на Божията Майка, на преп. Амвросий Оптински и ходих на гробовете на новомъчениците. Не знам защо, но преди да дойда в Оптина не знаех за новомъчениците и не съм виждала никога техни снимки. Върнах се от гробовете в странноприемницата и легнах болна на легло. Цялата горях и не мога да разбера дали съм задрямала или всичко беше наяве. Обаче видях, че при мен дойдоха и се молят за мое здраве преподобният Амвросий Оптински, свещеникът, при когото се изповядах, и трима неизвестни монаси. Учудващото беше, че виждах тези монаси като едно цяло, сякаш се бяха сраснали в раменете. По някаква причина веднага ми дойде на ум, че това са Оптинските новомъченици. А когато след това видях снимките им, веднага ги познах. Сутринта се събудих напълно здрава и исцелението стана през нощта на 4 срещу 5 октомври 1993 година“.

 

       Из писмото на Наталия Буркаева, Пензенска област, гр. Ново- Ломов: „Синът ми беше на пет години, когато ходихме на поклонение в Оп- тина. Когато стана на шест, веднага след убийството на братята, той се събуди една сутрин и попита: „Мамо, не бяхме ли сега в Оптина?“ - „Не“, - казвам му. Виждам, че е някак възбуден и питам: „Какво се е случило, момчето ми?“ А той ми казва: „Мамо, знаеш ли, че тези монаси са живи. Сега ги видях. Те вървяха по една пътечка и се усмихваха. Там, като в Оптина, само че беше още по-красиво и имаше големи и ярки цветя наоколо“. Питам го: „Антоша, какво още видя? Там има ли храм?“ - „Да, има, но някак по-друг, по-красив и целият в стенописи. И всичко там е ярко, навсякъде - светлина“.

 

       Разказва поклонницата от Украйна Зоя Корчак, която е била на трудово послушание в Оптина: „През 1997 година в една килия с мен живееше поклонницата от Финландия Надежда Пиетарила. Надя имаше сарком, беше претърпяла няколко операции, лекарите я обявили за безнадежден случай, като чакали в близките дни да умре. „За лекарите мен вече ме няма, - казваше Надя. - Вече не съществувам, но все още съм жива“.

 

       Надя знаеше, че умира и беше пристигнала в Оптинската пустиня бук- вално за един ден, за да се поклони преди смъртта си на светиите. Но духовникът от манастира схиигумен Илий благослови Надя да поживее по- дълго време в Оптина и тя много се мъчеше отначало. Вече не можеше да се храни, нямаше сили да изпълнява послушание и дори отстрани се виждаше колко тежко е болна. Надя много обичаше да слуша разказите за оптинските новомъченици и ходеше да се моли на гробовете им. Веднъж се върна от гробовете много радостна и казва: „Отец Василий говори преди малко с мен като жив!“ - „Как така?“ Но тя беше толкова потресена, че дори не можеше да разкаже за това и едва по-късно сподели: „Стоя на гроба на о. Василий и плача, мислейки си, че скоро ще умра и вече няма да видя Финландия, мъжа си и децата си. Наведох се да целуна кръста на гроба и изведнъж чувам гласа на о. Василий: „Ти няма да умреш. Над тебе е покровът на Божията Майка. И твоята мисия на земята е да разказваш на хората за явените ти чудеса“. - „А какъв беше гласът на о. Василий?“ - попитах я, като не можах да се сдържа. - „Много красив!“ А о. Василий действително имаше красив глас.

 

       След този случай Надежда ходи при двама прозорливи старци, като им разказала, че лекарите всеки момент я чакат да умре. „Ти няма да умреш, - казал и единият от старците. - Ето, над тебе е покровът на Божията Майка. И на теб ти е дадено да разказваш на хората за явените ти от Господа чудеса“. А старецът Николай от остров Залит казал: „Ще живееш, само недей да грешиш“.

 

            След това Надя дълго живя в Оптина. Много и с желание работеше по послушание, като чистеше храма. И ако преди я виждаха, че е без сили от болестта, сега се учудваха - колко енергия има в нея! Надя често се изповядваше и вземаше причастие, не пропускаше нито една служба и беше буквално влюбена в Оптина. А апетитът и сега беше такъв, че тя все си купуваше храна и казваше: „Да ме видеше мъжът ми как ям сега! Вкъщи имаше плодове, грозде - мъжът ми не знаеше вече с какво да ме нахрани, а мен всичко ме отвращаваше“. Надя разказваше в Оптина, че болестта и е дадена от Господа за покаяние. Някога, когато още била невярваща, тя се снимала в Мексико, прегърнала идол. И на тези места, където тялото и се е допирало до идола, се образували злокачествени тумори, които после изрязали по време на операциите.

 

            Когато беше вече във Финландия, Надя ми изпрати много радостно писмо, като ми съобщи: „Чрез моята болест Бог обърна мъжа ми към вярата“. Мъжът и преди бил лютеран, а нали те не признават поклонението на светиите и иконите. А когато Надя, преобразена и пълна със сили, се върнала от Оптина, видяла, че мъжът и на колене се моли пред иконите“.

 

            След една година от Финландия пристигна известие за смъртта на Божията раба Надежда Пиетарила, която дари на Оптина за молитвен спомен Владимирската икона на Божията Майка. Само година живя тя след чудото на гроба на о. Василий и тази година, по думите на Надя, беше най-прекрасното време от живота и. Тя много пътуваше по манастирите и често пишеше в Оптина, като се изумяваше на обилието на явените и чудеса и великата Божия милост. Последното писмо беше от Иерусалим със снимки от слизането на благодатния огън и много цветя на Пасха: „Как бих искала да подаря тези цветя на цялото братство в Оптина!“ - писа тя. - Слава Богу!“ Беше и дадено да преживее тази година, радостно благодарейки на Господа. Нима това е малко?

 

            Резултатът от многогодишния труд по събирането на спомени за новомъчениците беше следният: никога нито един човек не е чувал осъдителни думи нито от инок Трофим, нито от инок Терапонт, нито от йеромонах Василий.

 

            По онова време още ни се струваше - те са добри и обичани, но такива, каквито са много от православните хора. Дори биографиите на братята заради обичая да се премълчава, тогава бяха неизвестни. А след това се случи онова, което е обичайно в монашеството, когато след смъртта започва животът и за пръв път се разкрива как е живял подвижникът.

 

 

            Нека разкажем за живота на тримата оптински братя, като се придържаме към последователността, която не ние сме избрали - първи отиде при Господа инок Терапонт, след него отлетя душата на инок Трофим, а след това в тежки страдания си отиваше от нас в Небесното Отечество младият йеромонах Василий.

 

 

                                                                                                                      ИНОК ТЕРАПОНТ

            Йеродякон Серафим си спомня: „Знаеш ли какво означава в превод от гръцки думата „монах“? - попита ме о. Терапонт. - „Монос“ означава един, сам. Само Бог и душата - това е монахът“. Бих приел това за обикновен разговор, ако ми го беше казал някой друг. Но словото на о. Терапонт имаше сила. Той не само говореше - той живееше така: единствено за Бога и в такова отречение от всичко земно, че малцина го познаваха даже сред братята.

 

            Дори тези, които живееха с него в една килия, слабо познаваха инок Терапонт. Ето, например, звънарят Андрей Суслов по едно време беше съкилийник на о. Терапонт и всички го молеха: „Разкажи нещо за о. Терапонт“. „Какво да ви разкажа? - недоумяваше Андрей. - Та той все се молеше в своя ъгъл зад перденцето. Все се молеше и молеше - това е всичко“. Андрей си спомни само една подробност: „Терапонт ми казваше: „Кога ще те отуча да пиеш чай?“. Той самият не пиеше черен чай, а си запарваше ароматни тревички - и сигурно лековити, но аз бях свикнал с черния чай от магазина.“

 

            Йеромонах Виталий също се сети за билките: „Веднъж вървяхме с о. Терапонт през гората към скита и той ми разказваше за горските билки - кои от тях са лековити, при какви болести помагат, кои от тях могат да се ядат и сурови“. Всъщност, именно това се е запечатало в паметта - килия на инок-лесничей, където всяко кътче е пропито с особен дъх на ароматни билки.

 

            Когато потрябваха данни за некролога в пресата за новомъченика, оказа се, че в досието на инок Терапонт има само две хартийки: автобиографията му, написана при постъпването в манастира, и смъртният акт.

                                                                                                    Автобиография

 

            „Аз, Пушкарьов Владимир Леонидович, съм роден през 1955 г. на 17 септември в село Кандаурово, Коливански район, Новосибирска област. Живях и учих в Красноярския край. През 1975-1977 г. служих в редовете на Съветската Армия, а от 1977 до 1980 година бях на свръхсрочна служба. До 1982 година работих като дърводелец в СУ-97. После учих в лесотехникума до 1984 г. След завършването на техникума работих по специалността техник-лесовъд в горското стопанство на Бурятска АССР на езерото Байкал. От 1987 до 1990 г. живях в г. Ростов на Дон. Работих като клисар в Ростовския катедрален събор „Рождество на Пресвета Богородица“. Понастоящем съм освободен от всички мирски задължения.

 

            Майка ми с децата живее в Красноярския край, Мотигински район в селцето Орджоникидзе. Голямата ми сестра е омъжена, има две деца, малката е ученичка. 13.09.1990 г.“

 

            Бъдещият инок се родил на празника на иконата на Божията Майка „Неопалимая купина“, а на земята живя 37 години и 7 месеца.

 

            Владимир пристигнал в Оптинската пустиня, а по-точно дошъл пеша от Калуга, в края на юни 1990 година. А на 22 март 1991 година в деня на Четиридесетте Севастийски мъченици беше облечен в подрасник и зачислен към братството. Ето нещо като знак през този ден - о. Василий произнесе проповед за мъченичеството и в дневника на авторката на тези редове е записано: „Днес о. Василий каза в проповедта си: „Кръвта на мъчениците и досега се пролива за нашите грехове. Бесовете не могат да гледат кръвта на мъчениците, защото тя сияе по-ярко от слънцето и звездите, като ги опалва. Сега мъчениците ни помагат, а на Страшния Съд ще ни изобличават, защото до края на времената действа законът на кръвта: дай кръв и приеми дух“. И добави още: „Всеки извършен от нас грях трябва да се умие с кръв“.

 

            И бъдещият новомъченик Терапонт попивал тази проповед, за да каже по-късно: „Да, нашите грехове само с кръв можем да умием“.

 

            Пострижението на послушника Владимир Пушкарьов беше извършено на 14 октомври 1991 година - Покров на Пресвета Богородица, като беше наречен с името Терапонт в чест на преподобния Терапонт Белозерски, Можайски. За самия инок пострижението беше неочаквано, но колко тайна хармония има в това, че той започна да служи на Господа в събора „Рождество на Пресвета Богородица“ и под своя

молитвен покров го взе преподобният Терапонт - основател на два манастира в чест на Рождеството на Пресвета Богородица.

 

            Известно е, че обръщането на Владимир към Бога е станало по време на работата му в Бурятия като лесничей на Байкал. И тук ние се сблъскахме с една загадъчна история. Скоро след погребението, поклонници от Бурятия посетиха пътьом гроба на инок Терапонт и разказаха на стоящите там хора следното: Веднъж в тайгата на лесничея Владимир му се явило едно старче и му дало книги за магиите, като му заръчало да ги изучава и да се върне на това място след година. Владимир не обичал магьосниците и не се явил на повторната среща. А заради несериозното си отношение към магията решил да направи от нея развлечение за селските момичета - изпращал ги в съседната къща, като ги карал да пишат бележки, а той ги четял от разстояние. Той бил мистично надарен по природа и без да знае все още нищо за Бога, не разбирал с какви сили започва игра.

 

            Играта едва не завършила трагично - по думите на един негов приятел, Володя преживял собствената си смърт. Душата му се отделила от тялото и попаднала в царството на ужаса. Той загивал. И тогава му се явил Ангел Господен и му казал, че ще го върне на земята, ако след това той отиде в храма. И Володя веднага напуснал горското стопанство.

 

            Други поклонници разказваха, че след това той странствал из Сибир в търсене на духовно опитен наставник във вярата и срещнал католически мисионер. Казват, че католикът дълго уговарял нашия сибиряк да приеме- католическата вяра. А той го изслушал мълчаливо и отишъл в православния храм, а католикът после дълго негодувал.

 

            В разкази от подобен род е лесно да се допусне неточност и неволно да се сътвори легенда. А такива легенди за младия лесничей вече се зараждали по онова време. Той живеел тихо и уединено като монах и хората тълкували този непонятен живот по своему. Веднъж о. Терапонт казал в Оптина, че животът му в света бил тежък, защото някои го смятали за „магьосник“. Ето защо при събирането на сведения за новомъченика започнахме да търсим преди всичко свидетели, които могат да потвърдят или да опровергаят разказите за миналото на сибиряка. Издирването продължи много години, но се оказа безплодно. И неволно се раждаше въпросът - може би, всичко това е само легенда и нищо подобно не се е случвало?

 

            И все пак е имало нещо. В казармата Владимир пет години изучавал източни бойни изкуства, откривайки впоследствие, че те съдържат в

основата си окултизъм. Един йеромонах си спомня, че скоро след постъпването си в манастира послушник Владимир горчиво споделил: „Пак въртях меч в мислите си“. А инок Макарий (Павлов) помни как резбарите работили веднъж заедно и си разказвали по време на работа кой как се е обърнал към вярата.

 

            Инок Терапонт мълчаливо слушал и изведнъж започнал да разказва как след обръщането към православната вяра върху му се стоварил адът - бесовете му се явявали наяве, нападали го, душили го и ... „Терапонте, стига с тия измишльотини! - прекъснал го инок Макарий, а по- късно си помислил. - Че защо да са измишльотини? Всичко това го има в житията на древните отци“. И все пак, много ни е трудно да го поберем понякога в съзнанието си, че в наши дни оживяват и стават реални древните жития от времето на светите мъченици Киприян и Юстина. И ние продължавахме да издирваме свидетели на живота на сибиряка...

 

            И пак търсихме, но нищо не намерихме. Ставаше нещо необяснимо - днес да намериш човек не е трудно и компютрите бързо дават сведения за всеки жител на определен район. А Владимир е работил там три години, бил е регистриран и се е водил на военен отчет. Нали всичко това би трябвало да остави някаква документална диря! Обсъждахме тази трайна несполука в издирването, като гадаехме къде да пратим още запитвания. А инок Макарий каза: „Защо търсите минало, което не съществува? ... С моя Бог на стена възлизам. (Пс. 17:30). Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човекът се е покаял“.

 

            Така или иначе миналото на сибиряка се оказа неизвестно до момента, в който той станал православен и дошъл в храма. Едва от този момент се появяват живи свидетели на неговия живот, които са запазили най-светли спомени за младия православен подвижник.

 

                                                                           * * *

 

            „Може би трябва да зачеркнем езическото минало от биографията на сибиряка? - такъв въпрос зададохме на един протойерей, който е известен с високия си духовен живот. И той ни отговори: „Това е въпрос на вяра. В житията на древните четем как чрез силата на Божията благодат бивши богоборци, магьосници и блудници са ставали светии. Господ и днес е все същият и все така щедро излива благодатта Си върху нас, но ние не приемаме благодатта Му и искаме да виждаме Бога друг“.

           

            Господ обича всички ни, но на любовта може да се отговори по различен начин. И най-поразителното в историята на сибиряка е неговият отговор на благодатта: веднага след обръщането му към вярата започва един път на аскет-подвижник, който отхвърля всякакви грижи за земното. От този момент той живеел само с Бога и желаел само едно - да бъде с Него.

 

            Някои търсят от Господа земни милости, други небесни блага, а инок Терапонт през целия си кратък монашески живот молил Спасителя за прошка на греховете. „Няма да ме видите повече на тази земя, докато не бъда простен от Бога“, - казал той, преди да отиде в манастир и подвигът на неговия живот - това е подвигът на покаянието.

 

            Йеромонах Филип си спомня: „Веднъж с о. Терапонт работехме на строежа в селскостопанския двор. Отначало поради недостиг на строителни материали работата не вървеше, а привечер така потръгна, че ни беше жал да я оставим. Но ето, че забиха камбаните за вечернята. Беше делничен ден и аз предложих на о. Терапонт: „Да останем ли още малко да поработим?“ - „Ти какво - за всичко ли вече си се покаял?“ - попита той. И веднага отиде в храма.

 

            Из проповед на игумена Мелхиседек: „На Страшния Съд ние ще видим очи в очи греховете на всеки и ще се преизпълним с изумление, разпознавайки се един друг. И някой със закъснение ще каже: „Та този човек е съгрешавал като мен, но е успял да очисти греховете си с покаяние. Върху му не тежат грехове и е чист човека“. Какво потресение ни чака в този ден!“

 

            Инокиня Ирина и други хора си спомнят, че о. Терапонт се изповядвал ежедневно, а когато имало изповед на всенощното бдение, тогава два пъти дневно. И в този неуморен труд на покаяние преминал целият му монашески живот, започвайки от онази първа нощ, когато се молил ничком пред светите врата на обителта, та чак до предсмъртната изповед, която така потресла йеромонах Д.

 

            „Защо светиите така силно желаели покаянието и не могли да му се наситят?“ - каза веднъж по време на проповед игумен Пафнутий. И оприличил покаянието на притчата за блудния син, когато душата казва на Господа: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете...“ (Лк. 15:21-22). Притчата за блудния син е образ на съединението на душата с Господа. За това жадувал и инок Терапонт. Сега той е с Господа.

 

            Веднага след обръщането си към Бога бъдещият монах Терапонт започва да си търси опитни духовни наставници и ходи ту при едни, ту при други старци. Преди да се пресели в Ростов, ходил в южната част на Русия и посетил един старец, който му открил целия му живот и му дал наставления. За съжаление, монахът, на когото о. Терапонт е разказвал за стареца, е забравил името му. Но се знае съвсем точно, че е ходил за благословение да поеме по монашеския път при архимандрит Кирил в Троицко-Сергиевата лавра и при псковско-печорските старци. Трите години от живота му в Ростов са тайна подготовка за монашеството и по съвета на старците по време на отпуските той ходи по различни манастири, за да ги огледа и да си избере обител.

 

            Из писмото на ростовската монахиня Неонила: „Като получи благословение от стареца Кирил, Володя замина за Оптинската пустиня. После получих от него писмо, в което с много любов описваше манастира, колко тихо е там, как прекрасно цъфтят ябълките и как дивно пее хорът“.

 

            Разказва ростовската монахиня Любов: „Всички много обичаха Володечка. Той работеше като пазач в нашия събор, а като си вземеше отпуска, ходеше по манастирите. Веднъж го попитаха: „Володя, защо не си отидеш през отпуската вкъщи?“ А той въздиша и казва: „Роднините ми са невярващи и са против това, да служа на Бога. Не ми се иска да се връщам там, където няма нито храм, нито вяра“. Попитаха го още: „Володя, защо не се ожениш?“ Той отговори: „Мисля само за едно - манастира“.

            Заплатата не оставаше задълго в ръцете на Володя - той веднага я раздаваше на бедните, но така, че никой да не види. Обличаше се скромно, понякога бедняшки. Вече нищо не му беше нужно, само на Бога да угоди. На службите стоеше без да помръдне. А след службата ще обиколи всички икони със земни поклони и дълго стои да се моли. С една дума, идваше в храма преди всички, а си тръгваше, когато затваряха събора.

 

            Беше кротък, смирен, трудолюбив. Беше изключително мълчалив, а душата му беше толкова нежна, че всичко живо чувстваше неговата ласка. Например бездомните котета все се събираха около храма, а Володя рано сутрин им носеше остатъците храна от столовата и им ги слагаше на определени места по-далеч от храма. И те вече си знаеха мястото. А гълъбите като видеха Володя, долитаха при него, защото той ги хранеше.

 

            Аз също чувствах неговата ласка. Когато идвахме в Оптина, той толкова се радваше, че не знаеше как да ни угоди. А като си тръгвахме от манастира, той и хляб за път ще ни донесе - понякога цял, понякога и четвърт, с благословение, разбира се. И все едно, че знаеше колко ни трябва: колкото хляб ни даде, толкова ще ни стигне за цялото пътуване.

 

            За последен път се видяхме вече преди самата му смърт. На сбогуване ми подари молитвослов. „Терапонте, - му казвам, - аз си имам свой“. А той ме моли: „Майко, вземете от мен за молитвен спомен.“. Взех го за спомен, а веднага след това го убиха. И то наистина така и се получи - за молитвен спомен за неговата чиста, прекрасна душа“.

 

            Из спомените на Елена Тарасовна Теракова (Ростовска област, с. Хопри): „През 1987 г. в катедралния събор, където работех, ми препоръчаха наемател - Володя Пушкарьов. Той живя при мен в отделна пристройка чак докато замина в Оптина и ми беше като роднина.

 

            Връщам се понякога много късно от работа, а той ме посреща: „Майчице, хапнете. Направих ви пирожки“. Толкова вкусни бяха пирожките му, рядко ще срещнеш жена да ги прави така! „Къде се научи, - казвам му, - да ги правиш така?“ - „В казармата бях готвач, готвех на войниците и там се научих на всичко“.

 

            Самият той ядеше малко и много строго спазваше постите. По натура беше кротък, добродушен, спокоен. Това особено се чувстваше по време на работа. Понякога в църквата идват толкова нервни хора - сами се палят и другите изнервят. А Володя само мълчаливо ще подръпне мустаче и така дружелюбно ще услужи на човека, че той тутакси се успокоява и е доволен от всичко.

 

            Той живееше усамотено и все се молеше. Дори и на разходка не ходеше - само в храма. А като застане вечер да се моли, така си стои запалена лампата цялата нощ. Често чак до сутринта продължаваше молитвата му. От разговорите ни помня следното: „Искам, - казва, - да отида в манастир, но първо ми се ще да ги пообиколя, за да си избера място, което ми е по сърце“. И по сърце му се оказа Оптина. Запомних също така и неговите думи: „Добре им е на тези хора, които са приели мъченическа смърт за Христа. Добре би било и аз да се удостоя с това“.

 

            Когато убиха моя скъп Володечка, бях на село и не знаех за това. Помня, че се помолих вечерта и тъкмо се приготвих да си лягам и стаята се озари със светло синьо сияние. Прекръстих се, а от сиянието - глас: „Володя те посети“. Нищо не разбирам - как така ме е посетил Володя, след като той вече е инок Терапонт и се намира в Оптина? А след това разбрах, че са го убили. И много ми се искаше в мъката си да отида поне на гроба му“.

           

            Елена Тарасовна успяла да отиде в Оптина едва през ноември 1996 година, но първо техният автобус с поклонници спрял за един ден в Шамордино. След чудото с посмъртното посещение инок Терапонт бил за Елена Тарасовна толкова жив, че тя му записала името на две листчета - за упокой и за здраве, като прибавила в тях и молитвата: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас!“ В Шамордино и обяснили, че не бива да се чете молитва за новомъченика като за жив и може да запише името му само за упокой. Тогава поклонниците нощували в храма. И когато в три часа през нощта след полунощницата Елена Тарасовна уморена легнала както си била с палто под иконите, над нея се навел инок Терапонт, подал и две химикалки - бяла и виолетова, и казал: „Както си записвала, така и записвай занапред“. И тя веднага заспала, мислейки че това е сън.

            След това в Оптина тя все си опипвала ръкава - там имало нещо твърдо което и пречело. По пътя за Ростов разпрала малко ръкава на палтото - там имало две химикалки, бяла и виолетова. „За този случай разказах на нашия свещеник отец Николай по време на изповед, - писа от Ростов Елена Тарасовна. - И в отговор на моето удивление, как е възможно о. Терапонт да ми предаде онези две химикалки, о. Николай ми каза, че той, вероятно, е светец“.

 

            Прочетохме писмото с описанието на дивното чудо на оптинските отци, надявайки се да получим разяснение относно молитвите за живи и за починали. А отците започнаха да се усмихват, възгласяйки: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас?“ - „ А нали при Бога няма живи и мъртви, - каза монах Пантелеймон. - За нас, поради немощта ни, е установено - това са живите, а това са мъртвите. А при Бога всички са живи“.

 

 

                                                                                                           ТЕРАПОНТ ОЗНАЧАВА СЛУГА

 

            „Колко точно Господ дава имена на монасите, - каза веднъж инок Трофим. - В самото име се съдържа и характерът и назначението“. Терапонт в превод от гръцки означава слуга. А за слугата Господ е казал: „...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. (Мк. 9:35).

 

            Нашите оптински непрофесионални готвачки дори не се и досещаха, че о. Терапонт беше прекрасен готвач. И по време на своето първо послушание в трапезарията за поклонници той раздаваше храната, беше общ работник в кухнята, както казваха едно време - „момче за всичко“.

Готвачите в трапезарията скоро откриха, че новият послушник е човек, който не говори и се изчервява като домат за всяко нещо.

 

            Монахиня Варвара си спомня: „Помня как Володя вареше сладко. Кажеш му: „Володя, разбъркай го, че ще загори“. Той мълчаливо ще го разбърка и толкова. В работата си беше старателен и услужлив. Забеляза, че тестото ни почернява, защото го точим върху поцинковани маси и ни направи чудесни дъски за тестото. Но все в мълчание и в мълчание. Беше съвсем безсловесен!“

            -Володя, да беше ни казал поне една дума! - не издържа веднъж готвачката Татяна Досева, а сега инокиня Антония и иконом на Малоярославецкия Николски манастир.

            -У нас в Сибир не е прието много да се говори, - каза Володя като се изчерви. И добави тихо. - Нали за всяка дума Господ ще ни държи отговорни.

 

            Скоро свикнаха с безсловесността на Володя, като я обясниха по своему: горски е бил, видите ли, - човек от тайгата. Вярно, оптинските тинейджъри твърдяха, че с тях о. Терапонт бил по-разговорлив. Но отстрани тези разговори изглеждаха така - децата наобиколят о. Терапонт и нещо му чуруликат като птичета. А той само се усмихва с очи и мълчаливо ги слуша. Те обичаха инока, макар че той не ги глезеше и не ги черпеше с бонбони. Бонбони о. Терапонт нямаше. Но щом започнеше да плете броеници или да прави дърворезба, те веднага се присламчваха към него да плетат и изрязват. Тогава в Оптина живееше десетгодишният Виталий Белкин, който сега се подвизава при Олховския манастир. Виталий плете за манастира броеници и изрязва кръстове за постриженията, като с охота пояснява при всяка възможност: „Отец Терапонт Оптински ме научи“.

 

Из спомените на Александър Герасименко от Ташкент, работил в манастира на доброволно послушание в продължение на седем години:                     

                                                                                        Полунощницата

 

            Според мен послушанието в трапезарията е най-трудното. Първо, до храма не успяваш да отскочиш, но главното е недоспиването. В 11 часа вечерта манастирът вече спи, а ние още чистим картофи за сутринта или мием казаните. В един часа през нощта полуживи се дотътряхме до

           

килията. Отец Терапонт веднага започваше правилото, а ние падахме и заспивахме.

           

            Най-лошото беше, че тъкмо заспиш, а към два часа през нощта ни будят: „Пристигна колата с продуктите. Ставайте да разтоварвате“. Общо взето, през ден-два разтоварвахме колите с продуктите някъде между два и четири часа, а след това отивахме да си доспиваме. А в четири и половина ни будеха за полунощницата.

 

            Нашата килия беше „образцова“. Ако в другите килии роптаеха, че късно са се върнали от послушание и не са се наспали, ние скачахме веднага, щом чуехме тропането на събуждащия, дружно му благодаряхме и дори го черпехме с ябълка. Той много ни хвалеше. А щом си отидеше, казвахме: „Е, какво братя, да се обърнем ли на другата страна?“ Гасяхме лампата и се изтягахме в дълбок поклон на леглото.

 

            Така продължи известно време. А след това о. Терапонт каза: „А за какво сме дошли тук? Стига сме живели така. Трябва да послужим на Бога“. Започна да ходи на полунощницата без да пропуска и аз го последвах. Много ми се спеше. Но вече бях свикнал - на разсъмване о. Терапонт ме буди, усмихвайки се само с очи. Така аз се запалих да ходя на полунощницата. Отначало ходех от тщеславие. А след това обикнах службата. Дори ми е чудно - спиш по-малко, а такава бодрост и радост усещаш, че после денят ти минава по съвсем друг начин.

 

            Така чрез о. Терапонт ми се откриваше тайната на манастирските изгреви, когато първи славят Бога монасите, а след това се събуждат птиците.

 

            „Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

            Обикнах манастирския живот и се размечтах: „Ще отида, - казвам на о. Терапонт, - в пустинята и ще постя като древните“. - „Че какво толкова, - казва ми той, - ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж, пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник“. Този ден по подражание на пустинниците реших да не ям. Ходя с демонстративно постна физиономия, а о. Терапонт си сипва извара със сметана, гледа ме, усмихва се и яде. Между другото, и аз си хапнах. Веднъж о. икономът ни устрои пир - даде за обяд кашкавал, риба, яйца. Ококорих очи: „Какво да си избера?“ - „Какво толкова избираш? - казва о. Терапонт. - В стомаха всичко ще се смеси“. Сипа си разсолник, прибави в него каша, пак там сипа и компота и яде. „Отец Терапонт, как можеш да ядеш тази гадост?“ - „Та на нас и това ни стига - да си натъпчем търбуха, - отговаря той. - Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

            Друг път за обяд също имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям още от дете. „Не мога, - казвам, - да понасям овесената каша!“ - „И аз!“ - отговаря той. В същото време гледам - яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. „Вкусното, - казва, - го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва“.

 

                                                                                                          Таралежчетата и мечката

 

            Веднъж през ранната пролет се разхождахме с о. Терапонт в нашата оптинска гора и той два часа, като гледаше следите, оставени в снега, ми разказва кой живее тук. „Ето, - казва, - заек е притичал, ето - лисица дебне, а тук се е хранила кошута“. Назоваваше и други животни, но аз не разбирам от диви зверове. Изведнъж видя меча следа и толкова щастливо произнесе:

„Ме-ечо!“ Погледна внимателно и каза: „Май е скитница. Скоро е минала оттук“. Пак погледна и казва: „Току-що е била тук. Мечката е съвсем наблизо“. Тогава побягнахме с такава скорост, че скоро вече бяхме в скита.

 

            Освен това си спомням как о. Терапонт и поклонникът Николай Емелянов ходиха в гората и наловиха пълен чувал с таралежчета. През нощта таралежчетата тичаха из килията, а о. Терапонт ги гледаше и се смееше. Обикновено той беше сериозен и само очите му от време на време се усмихваха. А тогава лицето му беше съвсем детско.

 

            Оказа се, че таралежчетата са необходими в склада, за да ловят мишките и плъховете. О. Терапонт избра най-ловките за склада, а останалите ги занесе в гората.

 

                                                                                                     Това трябва да се изпита на дело

 

            Показах на о. Терапонт, как да плете броеници, а след три дни вече ми обясняваше: „Трябва да се плете не така, а ето така“. Същото се случи и в просфорната, където о. Терапонт беше преместен след мен. Научих го да пече просфори. Самият аз дълго време се учих да ги правя, а той след два-три дни ги печеше по-добре от другите. Най-трудно е да се изпече Агничната просфора, така, че да не се напука печатът. Половин година се страхувах да се захвана с нея, а при о. Терапонт тя веднага се получи безупречно.

 

            Той имаше талант да се учи на нови неща. Ето например, като гледаше резбарите, научи се и стана добър дърворезбар. При това всяко нещо го правеше много старателно. Това особено се отнасяше за книгите. Помня, че той издирваше и конспектираше всичко за Иисусовата молитва. Имаше камара дебели бележници с цитати. Но веднъж ги сложи настрана и каза: „Това трябва да се изпита на дело“.

 

            Така изучаваше и светите отци. Прочете книгата, препише от нея нещо важно и окачи цитата на стената, като често го препрочита. Целите стени в килията му бяха в цитати. Всички ние четяхме, навярно, едни и същи книги за монашеството, а о Терапонт прочете и изпълни.

 

                                                                                                          По послушание

 

            Старши в просфорната тогава беше игумен Никон и през есента поклонниците му докараха много сладко - три буркана от 3 литра, пет от 1 литър и още малки бурканчета. С това сладко всички пиехме чай. Но веднъж о. Никон забеляза, че сладкото е започнало да се разваля от топлината и се разстрои: „Хората са се старали, докараха го, а при нас ще отиде на вятъра“. В този момент в просфорната влязоха о. Терапонт и о. Паисий и се приближиха до о. Никон за благословение. А той ги благославя и им казва: „Сядайте и яжте сладко по послушание, иначе се страхувам, че ще трябва да го изхвърлим“.

 

            Излязохме от просфорната и отидохме в трапезарията. Връщаме се, а те вече изяли половината сладко - та това е няколко буркана. Отец Никон се слиса: „Да не сте полудели?“ А те отговарят: „Отче, ама нали вие благословихте. Ето, ядохме по послушание“.

 

            Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда

 

            Не знам какво щеше да стане с мен, ако в юношеските ми години до мен не бяха о. Терапонт и о. Трофим. Те ми бяха като по-големи братя, естествени и весели. А аз тогава бях страшно сериозен и надут.

 

            Спомням си, че много обичах като изляза от скита, ей така с широк замах да се прекръстя показно пред светите двери и да направя земен поклон - желателно пред очите на екскурзиантите: нека, мисля си, да се чудят каква благочестива младеж има у нас! А о. Терапонт все въздишаше при вида на моето благочестие: „Саша, защо се молиш като фарисей? Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда“.

 

            А ето и още един случай - по онова време в скита живееше един бесноват поклонник и такива ги вършеше, че не е за разправяне. Веднъж, когато беснуваше, аз ей така, властно, като подвижник, със широк замах го осених с кръстно знамение, обаче накриво. Бесноватият се закиска и заговори с някакъв несвой глас: „Бесът ти се присмива“. Отец Терапонт беше там и аз го попитах: „А защо бесът се смее? Защото накриво го прекръстих ли?“ А о. Терапонт отново въздиша: „Саша ти себе си прекръствай, а не другите“. По-късно за онова време и за уроците на о. Терапонт написах стихотворение:

 

            Постя много. Моля се прилежно

            и придобих голяма благодат,

            но имам мъничко проблемче –

            за греховете в мен съм сляп.

 

            Това е минало. Не станах монах, защото разбрах, че мога само да се правя на интересен, подражавайки на външното монашество, а вътрешното монашество е съвсем друго нещо. Може би, и аз щях да тръгна по този външен път, защото за мене няма по-висш идеал от нашето православно монашество. Но през всичките ми юношески години около мен бяха о. Терапонт и о. Трофим, а редом с тях не може да се фалшиви. У тях имаше такава дълбочина на живот в Господа - без сянка от лицемерие, външна набожност и фарисейщина, че един ден разбрах - те са монаси с могъщ монашески дух, а аз, за съжаление, не съм.

 

                                                                                                         Заедно ще си отидем

 

            И досега с такава болка си спомняме за смъртта на братята, а тогава за убийството въобще се стараехме да не говорим. Помня, че икономът на манастира монах Амвросий проспа убийството. Върви той през деня към трапезарията на послушание толкова радостен, че всички се досетиха - той още не знае. Но никой не се решаваше да му каже. Пратиха едно момче от местните: „Кажи на о. Амвросий, че...“. Отец Амвросий някак изведнъж се сви, помоли да го освободят от послушанието и се затвори в килията си, облян в сълзи. Мнозина тогава се заключиха в килиите си или ходеха на послушание със зачервени очи.

 

            Спомням си, че за да се справя някак с чувствата си, отидох в гората. Вървя по горския път и изведнъж се появяват рокери с мотори, започват да крещят оскърбителни думи и да кръжат около мен, опитват се да ме газят с колелата. Бяха пияни и като че ли беснееха. И тогава за първи път се примолих на новомъчениците, просейки помощ. И досега не мога да разбера какво се случи след това - направих само три крачки и се озовах далеч от мотоциклетистите, на съвсем друг горски път. Впоследствие специално отидох да проверя - от единия до другия път има не по-малко от половин километър разстояние и с три крачки то не може да се измине.

 

            Ето и друг случай. Веднъж ме нападна изкушение и казвам на Трофим: „Край - отивам си от манастира!“ А той се усмихва: „Почакай ме - заедно ще си отидем!“ Шегата си е шега, но така и стана. Веднага след смъртта на братята ме преместиха в хубава наглед килия, но в нея се измъчих: съседите се случиха приказливи, при това хората непрекъснато се сменяха. Тъкмо по това време се разбра, че монашеството не ми е по силите и отците ме уговаряха да кандидатствам в медицинския институт. Родителите ми са лекари и аз исках да бъда лекар. Но как да се готвя при тия условия? Ни сън, ни спокойствие - само изкушения! Отидох по навик при братята, но сега вече на техните гробове и им се оплаках като на живи. Връщам се от гробовете и изведнъж един местен жител сам ми предлага чудесна самостоятелна стая в неговия двустаен апартамент съвсем наблизо, зад стената на манастира. Така си и живях без проблеми в тази стая, работейки на послушание в Оптина, като имах възможност да се готвя, чак докато заминах за Москва.

 

            Беше ми много трудно да се откъсна от Оптина и да си замина от гробовете на братята. Нали като те сполети някаква скръб - веднага при тях отиваш, а те, като живи, помагат. Забелязал съм, че Трофим, както и приживе, помага да се прогони унинието. Дойдеш кисел, а си отиваш весел. Мнозина идват тук дори не за това - да се помолят при някаква нужда, а защото край гробовете на новомъчениците на душата ти става светло. Дори във въздуха сякаш нещо се променя, а в Оптина казват: „Тук винаги е Пасха“.

 

                                                                                                                            ЛЮТИТЕ БОЛЕСТИ

 

            „Щом започнеш да се упражняваш в Иисусовата молитва, всичко започва да те боли“, - казвал преподобният Оптински старец Амвросий. А инок Трофим дори е подчертал два пъти онази мисъл у светител Игнатий Брянчанинов, че умната молитва, „която не е съпроводена с болести или труд“ в края на краищата остава безплодна: „но като се трудят без болести и топло усилие на сърцето, пребивават непричастни на чистотата и Светия Дух, като отхвърлят лютите болести“ („Слово за Иисусовата молитва“).

 

            Дали самият инок Трофим е преживял „лютите болести“, не знаем. Но че йеромонах Василий и инок Терапонт ги преживяха, е очевидно за всички.

 

            Отец Василий, упражнявайки се в Иисусовата молитва, преживя „лютите болести“ още като инок. Той се радваше на отлично здраве, а сега всичко започна да излиза от строя. Появяваше се в храма с напукани като при треска устни и хлътнали болни очи. А след това се скри, като боледуваше полузатворен в килията си. Владика Евлогий, архиепископ Владимирски и Суздалски, а по онова време наместник на Оптинската пустиня, благослови йеродякон Рафаил да носи на болния о. Василий козе мляко и мед. Но на тропането на вратата никой не отговаряше. Тропай по-настойчиво, - посъветваха о. Рафаил, - той винаги е в килията си.“ И о. Василий отвори вратата, като прие с благодарност млякото и меда. Но все пак опитите да се посети болния най-често бяха безуспешни. Отец Василий сякаш отсъстваше, а съседът му чувал през стената постоянните звуци на земни поклони. През каква духовна битка е преминал тогава о. Василий е неизвестно. Но той излезе от затвора просветлен, бодър и силен. Очите му бяха ясни, но вече различни. Това беше вече друг човек.

 

            Инок Терапонт беше сполетян от „лютите болести“ по време на послушанието му на пангара. Той вече беше потънал в Иисусовата молитва и не можеше без нея. А на пангара има опашка и десет души задават едновременно двадесет въпроса.

 

            Иконописката Маргарита си спомня: „Когато о. Терапонт стоеше на пангара, се страхувах да се приближа. Той стоеше, молейки се по броеницата, и така дълбоко потъваше в молитвата, че трябваше няколко пъти да го викаш. „Отец Терапонт, - казвам, - дайте ми две просфори“. Той не ме чува и ми подава една. Аз отново: „Отец Терапонт, две ми трябват. Имам дъщеря“. Той се зарадва: „Дъщеря?“ И толкова щастливо повтори напевно: „Дъщеря-я-я?“ Той обичаше децата и се радваше на всички да услужи. Обаче се чувстваше как физически го боли да се откъсне от молитвата“.

 

            „Иска ми се да се моля, а не може“, - с мъка казваше тогава. А след това се разболя и боледува някъде около седем месеца, като най-накрая можеше спокойно да се упражнява в Иисусовата молитва в този даруван му от Господа затвор. „Ох, колко трудно е да се спасяваш! Колко трудно е да се спасиш!“ - казваше той на навестилите го братя. След болестта до самата си кончина светеше с особена порцеланова белота и някаква тайна радост. „Забелязахте ли как се измени след пострижението о. Терапонт? - каза монахиня Елисавета. - Каква ясност и духовен покой има у него“.

 

 

                                                                                                                   РЪКОДЕЛИЕТО

 

„Ангел посочил на Антоний Велики във видение ръкоделието като средство срещу разсейването на уморения по време на молитвата ум, - писал епископ Варнава (Беляев). - Светите отци избирали за тази цел занятия, които могат да се правят машинално, механически, например, плетене на кошници, въжета, рогозки (ср. плетенето на чорапи от дивеевските блажени)“.

Ето разказът за това, как инок Терапонт си търсил такова ръкоделие. Той е съставен буквално по откъслечни фрази от спомените на оптинците.

Игумен Тихон: „Една баба плетеше чорапи, а о. Терапонт я попита:

-  Трудно ли е да се плете?

-  Въобще не е трудно. Искаш ли да те науча?

-  Искам“.

Резбарят от Донецк Сергей Каплан: „Инок Терапонт ми подари изплетени от него чорапи. След смъртта му ги пазя с благоговение и си позволявам да ги обувам само на празник, когато отивам в храма“.

Художникът Сергей Лосев: „В Оптинската пустиня започнах да се занимавам с дърворезба и често отивах да работя в килията на о. Терапонт. Хубаво беше там - тихо. Нямахме навик да разговаряме. А и за какво са ни думите? Понякога погледите ни се срещнат, а о. Терапонт се усмихне с кротката си усмивка и толкова хубаво ти стане на душата.

Харесваше ми о. Терапонт, харесваше ми и неговата килия. У него се чувстваше удивително вътрешно изящество. Обичаше да работи по следния начин - хвърля на пода овчи кожух, сяда на него и плете броеници, а косите си вързал през челото с кожена каишка, като едно време. Веднъж гледам - плете чорапи. Той си търсеше подходящо ръкоделие за упражняването на Иисусовата молитва. А за дивеевските блажени „плета“ означавало „моля се“.

Но при ръкоделието съществува опасност да те затрупат с поръчки. На всички им трябват броеници, топли чорапи и тогава лесно може да изгубиш молитвата, тъй като всички молят, а на просещия е заповядано да му дадеш. В крайна сметка той остави плетенето, но на мен и на приятеля ми Сергей Каплан подари чорапи. После гледам - о. Терапонт започна да прави дърворезби. Понякога питаше за нещо във връзка с работата мен или другите дърворезбари, но повечето пъти наблюдаваше. Скоро сам започна да прави отлични дърворезби. Повече нищо не знам за него, защото след постирижението му престанах да ходя в килията му. Не защото между нас изчезна приятелската топлинка, не. Но чувствах със сърцето си - той пое по пътя на подвига. А тогава не трябва дори с поглед да се пречи“.

Ето и спомените на художникът-дърворезбар от Донецк Сергей Каплан. Творбите на този талантлив майстор са вече известни по епархиите. А всичко започна така. През 1991 година художникът за първи път пристигна в Оптина, измъчван от въпроса как да изхрани семейство с три деца, когато дори бедняшката заплата не я получава с месеци. „Добре си живеем, - доверчиво казал тогава малкият му син, - тази година дори кокошка ядохме“. Децата започнали да развиват анемия и Сергей пристигнал в Оптина с камък на душата - нима трябва да отиде да работи в рекламата и заради парите да си криви душата? Но Господ реши друго.

Разказва Сергей Каплан: „Като пристигнах в Оптина, още първия ден започнах да рисувам портрет на преподобния старец Амвросий Оптински. Работата така ме завладя, че след два-три дни портретът с молив беше готов. „Покажи портрета на о. Терапонт“, - каза приятелят ми Сергей Лосев и ме заведе при него в килията му.

Ах, как ми хареса о. Терапонт! Помня, че излязохме от килията и казвам на Сергей: „Слушай, какъв красив човек! Не може ли да го снимаме? Та това е Тициан - отточени скули, ярко сини очи и златни къдри по раменете“. Но най-важното е, че у него прозираше нежна душа. Аз съм стеснителен човек по природа и да си показвам творбата на някого, за мен е мъчение. А тогава без сянка на смущение веднага му дадох рисунката си. Отец Терапонт дълго и мълчаливо гледа портрета на преподобния Амвросий, а после някак бързо ме погледна и каза: „Ти трябва да се занимаваш с това“. При това го каза с такава вътрешна сила, че като си отидох от него, веднага прекопирах портрета и започнах да изрязвам от дърво иконата на преподобния Амвросий Оптински. Никога преди това не съм се занимавал с дърворезба, но как ми спореше работата! По-късно ме благословиха да вложа в иконата частица от мощите на преподобния Амвросий и подарих тази икона на храма. Така неочаквано започна моят път на дърворезбар.

Помня, че о. Терапонт ми показа първата си творба - параманен кръст, изрязан от дърво. Направи ми много силно впечатление, но как да го изразиш? Да, има богато украсени кръстове с множество детайли и подробности. Всяка дъгичка е изработена толкова изящно, че можеш да и се любуваш като на самостоятелна картина. Частното засенчва главното и на преден план излиза майсторството на художника и неговото горделиво „Аз“ - вижте ме какъв майстор съм.

В творбата на о. Терапонт се съдържаше суровост и лаконичност - окото веднага улавяше фигурата на Спасителя. И още в самата композиция беше заложено - Спасителят е център на вселената и нищо не е главно редом с Него.

Изображението на Спасителя на кръста винаги е изповядване на вярата на художника и отговор на въпроса: како веруеши? Знаем, че се срещат изображения, които съвсем не са спасителни - с излишък от плътско чувствено начало, което най-често се среща при католиците. При тях на кръста виси нещастен страдащ човек. Жал ти е, разбира се, за него като за жертва на насилието, но толкова плътска немощ и безсилие излъчва, че това е именно човек, а не Бог.

Та в Разпятието на о. Терапонт преди всичко ме порази фигурата на Спасителя - това е Бог, който доброволно се е възкачил на кръста. Бог и толкова.

Това не може да се изрази с думи, но от кръста изхождаше Божествена сила.

Така ме порази тази творба на о. Терапонт, че веднага започнах да изрязвам нагръден кръст за нашия отец Никита, като го направих малко по-голям от обичайното. Исках да покажа готовия кръст на о. Терапонт, но не го намерих и го показах на други хора. И се започнаха едни обсъждания: канонично ли е това и къде се прави така? По природа съм мнителен, а сега бях готов да се продъня в дън земя от срам: защо ли се захванах с това, дето не ми е работа? Край - няма повече да правя кръстове.

Така щеше и да стане, но се случи, че покрай мен в този момент мина инок Трофим и ме помоли да му покажа творбата си. Той взе този кръст и стоя през цялата служба с него, като все гледаше и гледаше Спасителя. Не ми каза нито дума, но ми върна кръста с такова нежелание, че мен дори не ме погледна, а гледаше, молейки се, Спасителя. И изведнъж разбрах, че трябва да правя кръстове.

Когато неочаквано за мен моите творби се оказаха нужни на храмовете и хората, намерих за себе си обяснение в това, че новомъчениците Трофим и Терапонт сякаш ме благословиха да вървя по този път със сърдечното си участие. Винаги им се моля и им благодаря за себе си и за децата си“.

Разказа завършва отец икономът на Оптинската пустиня игумен Доситей: „Седеше си о. Терапонт в своята килия и правеше  кръстовете бавно, както на мен ми се струваше. А същевременно работеше толкова добросъвестно и качествено, че сега гледам - половината Оптина носи неговите параманни кръстове. И аз, слава Богу, имам негов кръст“.                                                                        Може да се добави още и разказът, как о. Терапонт плетеше броеници, като използваше най-различни материали: вълна, мъниста, сурово влакно или лен. Веднъж постели снопове лен върху снега, очука го, а след това от ленената прежда плетеше броеници. Но този разказ ще бъде повторение на предидущия. Затова ще кажем в заключение: след смъртта на о. Терапонт в килията му намериха чувал с броеници, които той беше изплел, молейки се с Иисусовата молитва. И сега мнозина в Оптина носят тези правени по време на молитва броеници на новомъ- ченик Терапонт Оптински.

 

                                                                                                                   ЩЕ ТЕ СТРИЯ НА ПРАХ

 

Когато пратиха инок Терапонт на послушание в склада, един човек каза: „Ох, ще се измъчите с о. Терапонт. Та той е направо от миналия век!“ Отначало никой нищо не разбра, но нещичко се изясни впоследствие.

Докато манастирът беше малък, от склада отпускаха и само с: „Отец икономът благослови“. Но манастирът се разрасна и тъкмо по това време беше въведен нов ред. Сега, за да получиш нещо от склада, трябваше да се пише фактура. Фактурите тогава бяха нещо необичайно и някои се опитваха да хитруват, като доказваха, че ако не им отпуснат веднага пирони, например, цялата работа ще спре заради „бюрокрацията“. Инок Трофим, който също работеше по послушание в склада, в тези случаи постъпваше много просто - весело тича в счетоводството и след като оформи фактурата, веднага даваше нужните неща. Инок Терапонт първо ги даваше, а после отиваше в счетоводството за фактурата. Никога нищо не изчезна от склада заради него, но в счетоводството имаше „сцени“.

Счетоводителката Лидия си спомня: „Започнеш да му се караш, че първо трябва да се напише фактура, а после да се дава, а на мен самата сърцето ми се свива. Как преживяваше о. Терапонт! Стои, навел очи, и само тихо ще каже: „Но нали сме християни. Как може да не се доверяваме на хората?“ Той не беше от тоя свят и имаше такава чистота, беше като кристален. Живееше по законите на Евангелието, а това е мъченичество в наше време“.

Разбира се, може да се напише фактура и със задна дата - това е нарушение на установения ред. Но, може би, именно затова сред нас се появяват хора като о. Терапонт, за да ни напомнят за един друг ред: само преди век в нашето отечество търговците са сключвали сделки за милиони без каквито и да е било книжа, на доверие на православен към православен. И страшната закана: „Ще те стрия на прах“ - означавала следното. Търговецът записвал с тебешир дълга някъде на касата на вратата. И ако се случела зла измама, името на длъжника „стривали на прах“. Тоест просто изтривали записаното, без да изискват повече връщането на дълга, като предавали измамника на Божия Съд. Някога повече от всичко са се страхували от греха и Божия Съд.

„ДА СЕ ИЗБЯГВАТ ЖЕНИТЕ И ЕПИСКОПИТЕ“

Любимата книга на о. Терапонт беше „Писанията“ на преподобния Йоан Касиян Римлянин. „Ето настолната книга за всеки монах“ - казваше той. А преподобният Йоан Касиян, в частност, учи, че „монахът трябва всячески да избягва жените и епископите“.

„Да избягва епископите“ - на съвременен език означава да се избягват почестите и сана, защото именно епископът ръкополага в сан. А о. Василий и о. Терапонт бяха като онези древни монаси, които са знаели само два пътя навън от килията: в храма и в гроба.

Веднъж о. Василий бил назначен за благочинен на Оптинската пустиня, но на това послушание той пребивавал само два дни. След това се разболял и явно измолил от Господа освобождение от почетното послушание.

Когато направили о. Терапонт жезлоносец, той изкарал на това послушание едва един ден. Предлагали му и други послушания, които са стъпала към дяконския и свещеническия сан. Но инокът отговорил: „Не съм достоен да вляза в олтара“.

На о. Василий и о. Терапонт по душа им беше Оптинският скит с неговия особено строг древен устав. Отец Василий още като монах подаде прошение с молба да го преместят в скита, но явно това не беше Божията воля. А о. Терапонт, макар и да се водеше като манастирски инок, по-често беше на службите в скита и тук неведнъж четеше Псалтира. Най-много обичаше скитската полунощница, която започваше в два през нощта. Душата му я теглеше към тези усамотени нощни служби по това време, когато земята спи, монасите не спят и молят Господа за всички болящи, скърбящи и обременени.

Що се отнася до древното монашеско правило „да се избягват жените“, в условията на съвременните манастири, където множество поклоннички търсят духовно ръководство, то, вероятно, е неизпълнимо. И все пак прага на килията на отец Василий не е престъпвала нито една жена - дори манастирската чистачка: той предпочиташе да си чисти сам. А с о.Терапонт се случи следното изкушение. Веднъж го поставиха на вахта при светите врата, като му наредиха да следи да не влизат в манастира неподходящо облечени посетителки и да им дава при необходимост престилки и забрадки. И тогава се разбра, че о. Терапонт не вижда жените и дори не разбира кой в какво е облечен. Комендант на манастира по онова време беше един темпераментен кавказец и някои бяха чули как той се кара на о. Терапонт: „Ти какво - не виждаш ли? Та ти си длъжен първо всяка да я огледаш!“ А инок Терапонт само съкрушено се каел: „Прости, отче, не съм достигнал съвършенство, за да оглеждам жените. Виновен съм! Прощавай, не съм съвършен“.

Комендантът настоя да снемат инок Терапонт от това послушание. И инокът се върна в килията си при възлюбения преподобен Йоан Касиян, който разказва за древните монаси.

КИЛИЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ИНОК ТЕРАПОНТ

Инок Терапонт си водеше килийни записки. Той си изваждаше цитати от светите отци с най-главното, за което казваше убедено: „Това трябва опитно да се разбере“. Стените на килията му бяха целите изпъстрени с такива цитати и той често ги препрочиташе, като се стараеше да изпълни завещаното от светите отци. Оцеляла е само малка част от тези бележки и все пак ще ги цитираме, за да стане ясно какъв е бил духовният труд на инока.

 

* * *

Килийното праВило на оптинските подвижници

Всичко се чете на църковно-славянски език.

1.  Две катизми.

2.  Две глави от Апостола.

3.  Една глава от Евангелието и Поменникът.

4.  500 земни поклона вечер след благословението преди сън в 9-10 часа.

Ежедневно: „Заступнице усердная“..., после 90 псалом и „Богородице Дево, радуйся“ 24 пъти.

* * *

Достатъчно ни е да се грижим само за своето спасение. Към недостатъците на брата, като ги виждаме и чуваме, да се отнасяме като глухи, слепи и неми - без да виждаме, без да чуваме и без да говорим, без да се показваме мъдри. Но към себе си бъди внимателен, разсъдителен и проницателен.

 

* * *

Когато погребвали епископ Игнатий Брянчанинов, Ангелите пеели: „Архиерею Божий, Святителю отче Игнатие“.

 

** *

„Съвершенството се състои в това, не робски и не заради страха от наказание да се отдалечаваме от порочния живот и не заради надеждата за награда да правим добро с някакви условия и договори, като търгуваме с добродетелния живот, но като се откажем от всичко, дори от това, което по обещание се съхранява с надежда, само едно да смятаме за страшно - да се лишим от Божията дружба, и само едно да признаваме за скъпоценно и въжделено - да станем Божии приятели. Това именно, според мен, е съвършенството в живота“. (Свт. Григорий Ниский).

 

* * *

За ползата от мълчанието блажения Диодох казва следното: „Както в банята, ако често отваряме вратата, топлината бързо излиза, така и душата, ако иска често да говори, макар и добри неща да говори, изгубва съответната топлина през дверите на езика“.

* * *

„Както е невъзможно окото да вижда без светлина или да се говори без език... така без Иисуса е невъзможно да се спасиш или да влезеш в Царството Небесно“.

 

* * *

„Господ иска от теб да се гневиш на самия себе си, да водиш борба със своя ум, да не се съгласяваш с порочните помисли и да не се услаждаш от тях. Но да се изкорени грехът и живеещото в нас зло може само с Божията сила. Защото не е дадено и е невъзможно за човека да изкорени греха със собствени сили. Да се бориш с него, да му се противиш, да му нанасяш и да приемаш рани - това е в твоите сили; а да се изкорени е Божие дело“.

(Преп. Макарий Египетски).

* * *

„Мълчанието е тайна на живота в бъдещия век“.

(Преп. Исаак Сирин).

                                                                                                                АКО ВИ ПОТРЯБВА ПОМОЩ

 

Светът по своему жестоко притиска монашеството, изисквайки да заприлича на него. И ако погледнем вестникарските публикации за манастирите, веднага ще излезе наяве основната мисъл: монасите, видите ли, са полезни хора за обществото, защото се грижат за болните в болниците и карат подаръци в детските домове. Всичко това се прави и в Оптина. Но все пак, да се оценява ползата от монашеството по благотворителната дейност е все едно да оценяваш микроскопа на принципа: с него, така да се каже, може и орехи да се трошат.

Из един разговор: „Винаги съм се прекланял пред о. Василий като пред изключително интелигентен човек. Но навъсеността на о. Терапонт, простете ме, не можех да понасям. Поне думичка да беше казал!“

Из друг разговор: „Откъде накъде решихте, че о. Терапонт беше навъсен? - се учуди йеродякон Нил, който живееше с него в една килия. - Много добър човек беше“. - „Да, но в какво се изразяваше това?“ - „В благоразположението на сърцето му. Можеш да окажеш хуманитарна помощ на целия свят, но в душата си да останеш жесток и зъл.“.

Когато се говори за монашеската благотворителност, кой знае защо се забравя, че монахът с обета си за нестяжание няма с какво особено да благотвори. Отец Василий имаше едно единствено износено расо, което често кърпеше. Преди смъртта му ушиха ново расо, но калимявката му си беше предишната - кърпена. Случва се, понякога приятели да донесат на монаха плик с плодове. И после този плик пътешества из целия манастир, защото братът бърза да прояви любовта си към събрята си, а те - към следващите, докато нечии деца не изядат тези плодове, намирайки на дъното на плика бележка: „На йеромонах Василий от ...“

Инок Терапонт не получаваше колети от къщи, а нямаше познати поклонници, които да му подаряват плодове. Но веднъж някой му подарил бурканче кондензирано мляко.

Йеродякон Илиодор си спомня: „Идва при мен веднъж о. Терапонт и ме пита: „Отец Илиодор, вие ли карате подаръци за болницата?“ Подава ми бурканче кондензирано мляко, а в очите му такава любов, че бях поразен. Мисля си, возим с чували разни помощи в болницата, а той освен това бурканче и тази чистосърдечна любов няма какво друго да даде. Помня, че карах тогава продуктите за болницата и си мислех - да, разбира се, човек трябва да бъде нахранен, но на болния повече от всичко му е нужна любов.

Това е стар спор - за социалната полза и християнската любов. В архива на Ф. М. Достоевски се пази писмото на цигулар от Императорския театър, който порицава Христа за това, че не обърнал камъните в хлябове. Цигуларят пише с възмущение, че първо трябва да се нахрани човечеството, а после да му се говори за любов и Христос. В ответното писмо Достоевски описва картината на ситото човечество без Бога и пита дали няма да се превърнем тогава в сити свине, които вече са неспособни да вдигнат глава към небето. Той пророчески предрича: „тогава хлябовете ще се превърнат в камъни“. Това пророчество, май, се сбъдва и хората все по-често говорят за глад сред изобилие от безблагодатна „каменна“ храна.

„Чедо мое, - казвал преподобни Нектарий Оптински, - ние обичаме с такава любов, която никога няма да се промени. Вашата любов е еднодневка, а нашата и днес, и утре, и след хиляда години е все същата“. След убийството в джоба на инок Терапонт намерили писмо, в което се казва: „Ако ви потрябва помощ, ще се радвам да ви помогна“. Не се знае кому е било адресирано това писмо. Но сега, след толкова години, ми се струва, че писмото е адресирано до всички нас, защото много хора днес получават помощ по молитвите на новомъченик Терапонт Оптински.

Разказва монах Пантелеймон, по онова време послушник: „За съжаление, почти не познавах инок Терапонт, а с Трофим бяхме приятели. И в деня на погребението реших да прося неговите молитви. Наведох се над ковчега и започнах да се моля да ми помогне в моя монашески път. Лицата на братята бяха закрити с черен плат. Не знаех кой къде точно лежи. И когато братята повдигнаха ковчезите на раменете си, за да ги изнесат от храма, вятърът повдигна черния плат. Видях рижата брада на о. Терапонт и разбрах, че съвсем не съм се молил пред ковчега на Трофим, а съм просил помощта и молитвите на о. Терапонт.

На Възнесение, на 40-ия ден от кончината на братята, о. Терапонт ми се яви насън. Виждам срещу оптинския храм на Казанската Божия Майка висока планина, по нея се изкачва о. Терапонт, а аз вървя след него и знам отнякъде, че съм негов ученик. Срам ме е да кажа, но вървим голи, а инок Терапонт носи преметната през ръката мантия. Обръща се той към мен и ми казва: „Ти защо не молиш да те пуснат в отпуск у дома?“ А пък аз, наистина, откакто дойдох в манастира, цели две години не си бях ходил у дома. „Аз, - казвам, - съм се отрекъл от света и дори писма не пиша на близките си“, а о. Терапонт ми казва: „А мен отец настоятелят ме праща в отпуск. Скоро заедно с теб ще заминем за родния край“. Аз съм родом от Иркутск, а о. Терапонт е работил като лесничей на Байкал. С него сме земляци.

Сънят си е сън. Не му придадох значение и го изхвърлих от главата си. След празника отидох в селскостопанския двор да работя по послушание и в този момент идва при мен с колата отец настоятелят и ми казва: „Ти защо не молиш да те пуснат в отпуск у дома?“ Исках да отговоря на отец настоятеля както в съня, но изведнъж замлъкнах и си спомних, че точно така, дума по дума, ме попита о. Терапонт. А отец настоятелят казва: „Ти нали си от Иркутск. Отец Филип сега заминава там за лазурит за иконописците. Стягай се, заминаваш с него. Ще му помогнеш да докара камъните“.

Заминах в отпуска, както ми беше предречено в съня. С о. Филип се преоблякохме за път в цивилни дрехи. Вървим из Москва без подрасници, а о. Филип върви пред мен. Обръща се и ми казва: „Слушай, чувствам се направо гол. Така ме е срам през цялото време“. - „И мен, - казвам, - ме е срам, сякаш съм гол“. И в този момент в паметта ми изникна съня - нали с о. Терапонт вървяхме голи и бях запомнил срама.

По пътя трябваше да се отбием по послушание в Троицко-Сергиевата Лавра. Господ ни даде да се причастим тук с о. Филип, тъкмо на празника на преподобния Терапонт Белозерски, ученика на преподобния Сергий Радонежски. А това е именият ден на нашия о. Терапонт! Тогава не издържах и разказах на о. Филип съня си. „Ама наистина, - казва той, - о. Терапонт пътува с нас“. И неговата помощ и застъпничество по пътя бяха осезателни.

Като пристигнах у дома, не го познах. Когато заминах за манастира, родителите ми едва бяха започнали да ходят на църква. А сега, гледам, всички стени са покрити с икони, а родителите ми, оказва се, вече са венчани. И за мен беше такава радост!“

Ще добавим към казаното, че о. Пантелеймон получи броеницата на инок Терапонт, назначиха го на послушание в просфорната, където се трудеше о. Терапонт, а в братската трапезария го настаниха на опустялото място на о. Терапонт.

Из дневника на иконописката Тамара Мушкетова: „Съвсем като във времената на първите мъченици, мнозина вземаха пясък с кръвта на о. Василий и частици от дъските, напоени с кръвта на о. Трофим и о. Терапонт. Но аз, не знам защо, никога не съм вярвала в пръстта от светите гробове, а от кръвта направо се страхувам. Но изведнъж ми се прииска да имам такава светиня - мъченическа кръв. За съжаление вече беше късно и за мен нищо не остана.

Когато гробовете с телата на убитите бяха положени в храма, налегна ме мъка. Не можех да се примиря, че вече не е между живите любимият ни отец Василий и не можех да си представя Оптина без инок Трофим, редом с когото у всеки възникваше радостно чувство. А инок Терапонт съвсем не го познавах. Той беше толкова мълчалив и не от този свят, че когато идваше при нас в иконописното ателие да вземе книги за древноруското изкуство и мълчаливо ги разглеждаше край полиците, дори и на ум не ни идваше да го заговаряме.

Вече мъката ми се беше превърнала в голяма скръб, когато в плик ми предадоха парченце дъска с кръвта на о. Терапонт. И изведнъж такава радост изпълни сърцето ми, че като притиснах този плик към гърдите си, не ми се искаше да го пускам.

Когато след погребението ходехме да се молим на гробовете на но- вомъчениците и целувахме кръстовете им, само о. Терапонт отговаряше на молитвата ми с радостно биене на сърцето ми. Отначало си помислих, че това е случайно, но това се повтаряше всеки път. Не знам защо става така, но сърцето знае и се стопля“.

Разказва инок Макарий (Павлов): „След убийството с благословението на моя старец, ми дадоха окървавения кожен колан на инок Терапонт, пронизан от меча на три места (ударът е бил един, но коланът препасвал безтелесния инок почти два пъти - Ред.)

Веднъж в Москва о. Георгий Полозов, настоятел на храма в чест на иконата на Божията Майка „Знамение“ на Речната гара, ме помоли да му дам колана на новомъченика за известно време, като ми обясни, че са изпаднали в затруднено положение. Към храма имало православна гимназия, но нямало отделно помещение за нея. Старците им дали благословение да построят сграда за гимназията, но храмът нямал пари за такъв строеж, а най-важното - не им отпускали парцел за строежа. И когато направили постъпки да издействат разрешение за строежа, надигнали се такива антиправославни сили, че във всички инстанции категорично им отказали. Те, разбира се, много се молили и вече в безизходица решили да се обърнат за помощ към новомъченика Терапонт Оптински.

Разказаха ми, че когато внесли в олтара колана на новомъченика, веднага почувствали излизащата от него благодат. Те започнали да се молят за помощ на новомъченика Терапонт и чудото станало - храмът построил прекрасна двуетажна гимназия и такава красива - направо старинен замък с кули“.

Пише раба Божия Надежда: „Моята племенница Олга от малка ходеше на църква, но след това престана и не се причастяваше дори на именния си ден. Но по милост Божия отиде до Оптина и се помоли на гробовете на новомъчениците.

След това видяла насън юноша, който и казал: Олга, за теб се моли монах Терапонт“. Олга попитала: „А той къде е?“

Юношата обещал да и го покаже и я повел през един мост над огнена река. Олга се изплашила - искрите достигат до краката и, а юношата се обърнал, подал и ръка и като я превел през огнената река, довел я в малка бяла църква.

Влязла Олга в църквата, а тук няма икони и хората са много малко. В този момент насреща им се задава монах и казва: „Олга, ти дойде при нас, а ние се молим за теб и за целия свят. Аз се казвам монах Терапонт“. Олга пита: „А защо в храма ви няма икони?“ - „А тук всички светии са живи. Те самите се молят тук заедно с нас“. - „А защо в храма има малко хора?“ - „Защото все още много малко хора сме измолили“.

                                                                                                               ИНОК ТРОФИМ

                                                                                                                ДЕТСКИ ГОДИНИ

Оптинският инок Трофим (в света Леонид Иванович Татарников) е роден в селцето Дагон (Тулунски район, Иркутска област). По църковен календар рожденият му ден се пада на 22 януари, а по граждански - на 4 февруари 1954 г. - ден, в който се чества паметта на св. ап. Тимотей.

За сибирския род Татарникови е известно съвсем малко. Прадядо му по майчина линия, Кузма Захарович, дълбоко вярващ човек, някога е служил в Москва при Негово Императорско Величество, прославления новомъченик Николай II. След събитията през 1917 година, бягайки от глада и преследванията от страна на съветската власт, той бил принуден, заедно със семейството си, да замине първоначално за Беларус, а впоследствие за Сибир.

Дядото на Трофим - ковачът Николай Татарников е разстрелян в Иркутск през 1937 година, а по-късно реабилитиран. От всички арестувани заедно с ковача Николай православни хора жив от лагерите се върнал само един негов съселянин и разказал: „За какво ни бяха арестували - не знаем. Но ни биха и се гавреха с нас зверски. По пътя за лагера ни хранеха само със сельодка и не ни даваха нищо за пиене. След Иркутск Николай вече не беше с нас и други хора предадоха, че е разстрелян в затвора.“

В селцето Дагон, където се родил бъдещият Оптински инок Трофим, имало само няколко къщи. В едната от тях живеели неговите родители - Иван Николаевич и Нина Андреевна Татарникова. Заобиколени с гъста борова гора, къщите приличали на отшелнически килии. Тук изминали детските години на инок Трофим, който впоследствие, често си спомнял за далечния роден край, молейки се от цялата си душа за близките хора от родното село.

Врагът на човешкото спасение - дяволът, започнал войната против богоизбрания младенец още от утробата на майката. Това станало по следния начин:

След като се омъжила, двадесетгодишната Нина отишла да живее в семейството на мъжа си. Свекърва и, подучена от дявола, я намразила и по всякакъв начин се стараела да я притеснява, като възлагала на младата си снаха най-тежката домашна работна. Вече бременна, Нина се трудела от ранна сутрин до късна вечер, изпълнявайки трудна дори за яки мъже работа, при това чувала само лоши думи и незаслужени упреци. От постоянната преумора горката жена скоро стигнала до отчаяние. Все по-често и по-често и идвала мисълта, че само ако прекъсне живота си, ще се избави от тежките непосилни трудове и от лютата злоба на свекървата.

О, колко коварно влиза в душата лъжецът-дявол! Опитвайки се да плени за вечната гибел душата на жената, носеща в утробата си бъдещия Христов мъченик, той и представял положението като безизходно и се стараел да убеди Нина, че само когато остави видимия свят ще се освободи от натрупалите се беди, ще достигне покой. Тя не разбирала, че не е възможно безсмъртната душа да намери покой преди да престане да роптае и преди да предаде себе си на волята на милосърдния Бог. Не знаела и това, че в живота нищо не става случайно и че всичките скърби се допускат за наше добро, тъй като всичко което става с нас е предивен Промисъл Божий. Бог така се грижи за нас, че „без Неговата свята воля и косъм от главата ни няма да падне“.

Без да разбира; че душата, която самоволно прекъсва живота си, я очакват страшни, безкрайни мъчения, младата жена била готова да изпълни своя замисъл. Но Милосърдният Господ не допуснал това и вложил в сърцето и желание да се помоли. Нина горещо и със сълзи се помолила: „Господи, какво съм намислила? Какъв грях! Прости ми и ме укрепи в търпението“. И врагът бил посрамен: страшните помисли напуснали Нина, и душата на бъдещата майка намерила благодатния покой.

Наскоро след раждането на сина си, Иван Татарников заминал на военна служба, а Нина с детето се преместила при майка си, където живяла до връщането на съпруга си.

Много грижи и безпокойства създавал новородения младенец на своите близки. Той постоянно плачел. Но след като го кръстили, детето веднага престанало да плаче. В светото Кръщение го нарекли Леонид, в чест на мъченик Леонид, който някога пострадал в Коринт.

Льоня растял весел и буден. Понякога, заедно с другите момчета правел бели, но в такива случаи баща му строго го наказвал. В семейство Татарникови имало пет деца: три момчета и две момичета. Родителите приучавали децата от малки на труд. Всички имали свои задължения, всеки според силите си: кой да носи вода, кой да чисти при кравите, кой да цепи дърва, кой да мие пода. С една дума те нямали време да мързелуват.

Льоня, като най-голям, имал най-много работа, но винаги се стараел по-бързо да свърши своите задължения и да помогне на по-малките си братчета и сестричета. Най-често помагал на най-малката - Елена.

Майка му веднъж забелязала това и му казала.

-  Синко, нека Лена сама си върши работата, че като порасне мързелана, кой ще се ожени за нея?

Льоня погледнал майка си със светлите си очички и простодушно казал:

-  Не се притеснявай, мамо. Виж само колко е добра и красива. Все някой непременно ще се ожени за нея.

Нина Андреевна се усмихнала, прегърнала сина си и го погалила по светлата главичка.

Разказва Нина Андреевна Татарникова, майката на инок Тро- фим: „Децата можеха да ходят на разходка и игри само след като са си свършили работата. Освен това, не знам защо, но много ме беше страх от уличните компании - какво ли не могат да чуят децата там. Отначало им заръчвах да играят само в нашия двор. А след това не се и налагаше да им заръчвам - децата много се обичаха един друг и тяхната компания им стигаше - нали са петима.

Имахме си и празници. Аз устройвах „докопаване“ на картофите. Ако нямам пари, ще взема назаем, но ще купя подаръци: диня, гевречета, бонбони. Льоня зарива подаръците в края на последните бразди, а къде какво е закопано, никой не знае.                        

 

            Тогава не работа, а веселба започва и всички, като лъвове, се устремяват напред. А като докопаем картофите и  стигнем до подаръците, напалваме огън и - ето ти и празник“.

През лятната ваканция Льоня по цял ден пасял селските крави. Макар, че заплатата не била голяма, все пак била някаква поддръжка за голямото семейство. Мама Нина си спомня: „Беше незлобив от дете. Помня, че толкова обичаше конете, та заради това стана помощник на пастиря. У нас, в Сибир, нали пасат като яздят коне и синът ми цялата ваканция пасе кравите. Аз не мога да се нарадвам – синът ми изкарва пари, а пък тогава живеехме бедно. Спира ме веднъж на улицата председателят на колхоза и ми казва: „Да беше пожалила, Нина, сина си. Как можа да го дадеш за помощник на този звяр? Та той като се напие, така бие момчето, че някой път от глупост може да го пребие до смърт“. Олеле, майчице, като хукнах! Пасяха кравите далеч от селото и аз пет километра тичах през глава. Гледам, от гората излиза моят Льоня на кон и ме пита учудено: „Мамо, ти какво правиш тука?“ - „Затъжих се за тебе, синко“. И двамата мълчим. А вкъщи издебнах удобен момент и го питам: „Вярно ли е, че пастирят те бие?“ - „Е, на него бързо му минава. Ще повика, ще повика и ще му мине“. Никога не се оплакваше и не роптаеше“. Така още в детството си той проявявал търпение, не осъждал оскърбителя си и покривал с любов немощите му.

 

Льоня продължил да пасе кравите чак до есента. След това помощници на пастиря станали и по-малките братя и разказвали, че пастирят- побойник повече не биел, уважавайки Льоня. Така незлобието победило злобата.

„Забелязвайте събитията във вашия живот, - казвал преподобният Оптински старец Варсонофий. - Във всичко има дълбок смисъл. Сега те са ви непонятни, но впоследствие много неща ще ви се разкрият“. И мама Нина, като повярва в Бога, започна наново да преразглежда живота си, осмисляйки много от нещата по друг начин.

Мама Нина разказва: „Живеехме без Бога и само с едничката мисъл - как да се измъкнем от немотията. Работех като чистачка на четири места, а имах само една рокля. Изпера я за празника - и това ми е новата премяна. А Льоня ми беше главната опора и ние като два коня в един впряг, заедно теглехме голямото семейство. Случваше се да дойда уморена от работа, а синът ми не ми дава да изпера дрехите: „Мамо, дай аз да изпера. Виж ръцете ми какви са огромни!“ И наистина, така ще изпере - до блясък, та чак скърца. Дори жените му се чудеха.

Тогава в колхоза ни плащаха копейки и през август отивахме в тайгата. В селския приемателен пункт приемаха горски плодове и осолени гъби по 50 копейки за килограм. Двамата с Льоня по 25 килограма червени боровинки на ден изнасяхме от тайгата. А манатарки като наберем - не можем да ги отнесем. Мъкнем с Льоня на кобилици по четири кофи всеки и по-малките деца - кой колкото може да носи. Дори помня, че леля ми се караше: „Как може да си толкова ненаситна на работа, ни себе си, ни децата жалиш. Само кокали стърчат от тях“. А ние наистина много отслабвахме през лятото, затова пък ще ги обуем, ще ги облечем. И на училище тръгват пременени моите труженици-ученици“.

Често Льоня молел майка си да му купи някоя интересна книга. Той обичал да чете и тъй като цели дни прекарвал в работа, за четене на книги му оставали само нощните часове. Майка му се сърдела за това.                                                        

  - Каква полза има от тези книги, - казвала тя, - в тях има само празни мечтания. По-добре почини, синко, поспи си, че утре има много работа.                     

  - Мамо, аз не съм изморен, - бодро отговарял Льоня, - може ли още малко да почета? Само да знаеш колко е интересно!

Мама Нина разказва: „Живеехме трудно, но много задружно. Местихме се няколко пъти. Все търсех „райското място“, т. е. някъде, където има повечко земя. И ето имахме вече около 70 декара земя, собствена къща с двор, а в двора - какво ли не: крави, свине, овце, кокошки, собствен пчелин и моторна лодка за риболов. Тогава работех във фурната и винаги имахме топъл хляб на масата. Не мога да се нарадвам, че вече си стъпихме на краката, а в очите на Льоня забелязвах понякога тъга. Веднъж ми каза нещо съвсем непонятно: „Ето, мамо, живеем, ама все едно, че не сме живи, все едно, че отдавна сме умрели“. А аз не мога да разбера за какво говори. Та нали добре живеехме. Не разбирах сина си тогава. Страшно много обичаше да чете книги! До сутринта се случваше да седи над някоя книга, а аз трупам досада в душата си“.

С възрастта Льоня все по-често се замислял за смисъла на човешкия живот. Той не отричал съществуването на Бога, но още нямал истинска вяра в Него. Та това е ясно: нали истинската вяра се ражда само тогава, когато в душата се появи искрена молитва към Бога. Тогава на човек не му трябват никакви доказателства и факти, защото душата усеща и сърцето чувства близостта на Всемогъщия Бог, който излива милосърдието Си върху онези, които Го обичат и изпълняват заповедите Му. И тогава човек започва да живее и да прави всичко заради Христа. Така на обръщащия погледа си към слънцето не му трябват доказателства за съществуването на това могъщо светило, тъй като светлината и топлината, които то излъчва, сами свидетелстват за него.

Подобно нещо станало в един .момент и с душата на Леонид, която веднъж почувствала Христа, вече не изпитвала съмнения. Тъй като, пребивавайки в лъчите на Божествената светлина, тя се сгрявала от топлината на Неговата необятна любов, придобила неизразима благодат в Светия Дух. Но как е станало това, ще разкажем малко по-късно. Ще споменем само, че бъдещият мъченик придобил истинска вяра в Бога не веднага, а след като достигнал съзнателна възраст.

 

 

                                                                                                                 ПО ПЪТЯ КЪМ ИСТИНАТА

 

Мама Нина разказва: „Спомням си как веднъж отидохме с Льоня на панихида, когато беше на 16 годни. Имаше много народ. Гледам - старците наобиколили Льоня и го слушат с уважение. Аз се зачудих, а старците ми казват: „Умен син имаш Нина. Добре би било да му дадете образование“. Вкъщи казвам на мъжа си: „Иване, хората казват, че имаме умен син. Може би, напразно го мъчим с тези картофи и прасета? Но какво можехме да му дадем тогава?“

След като Леонид завършил училище, родителите му го пратили в железопътния техникум, където изучил професията на машиниста. Любознателният момък обичал да пътешества и след като успешно завършил техникума, с радост работел по специалността си.

-  Изчезващите в далечината железопътни релси - спомнял си той, вече като монах, - ми напомняха колко бързо изтича земният ни живот. „Необходимо е по-често да натискаме спирачки около църквата и да изповядваме греховете си, - писал той на близките си, - светът върви към погибел и трябва да успеем да се покаем“.

Но когато работел като машинист, Льоня дори не знаел, че съществува покаяние. Светските съблазни го мамели от всички страни, но не могли да го привлекат. Вероятно, по молитвите на неговата дълбоко вярваща баба Мария, а може би и по някоя друга, неизвестна за нас причина невидимият Промисъл Божий пазел бъдещия инок в сърдечна простота и незлобие.

„Веднъж Льоня седна за закусва, - спомняше си Нина Андреевна, - погледнах го и видях, че на лицето му има пресни драскотини.

-  Синко, какво ти се е случило?

-  Защо, какво ми има? - учуди се той.

-  Защо имаш кръв на лицето си?

-  А, тези драскотини ли? - смути се Льоня, и важно, с тон на зрял мъж, ми отговори:

-  Ами аз, мамо, днес се бръснах.

Аз се засмях тогава, но после забелязах, че щом започне да се бръсне, веднага се порязва и си помислих: явно Господ не иска моят син да се бръсне: та нали в Русия мъжете никога не са се бръснали.“

Льоня имал много приятели. Бил винаги находчив и жизнерадостен и затова бил любимец на всички. Нито едно семейно тържество в селцето не минавало без негово участие. Но независимо от привидното безгрижие, Льоня се отличавал от връстниците си с една особена вътрешна вглъбеност. Дълбокият му замислен поглед винаги бил обърнат към вечността.

През пролетта на 1972 г. Леонид влязъл в казармата. Той служил в Читинска област, в танковите войски. След като се върнал от казармата, постъпил на работа в Сахалинското риболовство.

Риболовният кораб, на който Леонид плавал, се връщал в родното пристанище веднъж на половин година. Плавайки в Охотско море, той имал възможност да посещава чужди пристанища, където Льоня купувал много подаръци за своите близки.

Мама Нина си спомня: „Льоня заминаваше с кораба за половин година, а като си идваше отпуска, приличаше на Дядо Мраз - с огромен чувал на рамо и куфар в ръка. Ще изсипе нещата от чувала и ще каже: „Ето - избирайте и си вземайте. Парцалчета съм ви докарал“. Всичко беше вносно, модерно - нас ще ни облече, и на съседите ще донесе подаръци. Хората ще се насъберат, ще разграбят всичко, а за Льоня, гледам, нищо не останало. Ставаше ми мъчно. Веднъж си беше донесъл от чужбина хубаво кожено яке и си го носеше. Гледам, след време някой го измолил от Льоня. „Какво ще носиш? - питам сина си. - Яке дори нямаш“. А той спокойно ми отговаря: „Като няма - няма“. Нищо не искаше за себе си. До копейка ми даваше голямата заплата, която получаваше на кораба за половин година. Съседите се чудеха: „Та той е голям човек. Има си и свои разходи“.

Но Льоня не признаваше друг ред“.

„Любостяжанието отегчава сърцето с печал, а милосърдието радва душата. Който вкуси от тази сладост, той никога няма да поиска да бъде стиснат и ще бъде готов да даде на ближния си всичко, което има, - казвал Льоня - вече като инок, - тъй като е по-добре да останеш гол, отколкото без Божията благодат. Тя така съгрява душата!“

Пет години плавал Льоня на кораба. Дните си прекарвал в тежък моряшки труд, а вечер излизал на палубата и дълго гледал морската шир, любувайки се на неописуемата и красота. „Какъв удивително-чуден и загадъчен свят се крие в дълбините на тази синьо-зелена вода!“ - мислел си Льоня. Той още не разбирал, че осъзнаването на величието на творението води към познанието на Твореца. Но то е непостижимо за човека в цялата си пълнота - само вярата в Бога, Който тъй премъдро е създал това великолепие, може леко да приповдигне покрова на тази тайна.

Дивната красота на морския пейзаж подбудила Льоня да се заеме с художествена фотография.

Разказва братът на о. Трофим Генадий: „Брат ми с всяка работа се захващаше със замах. „Всичко, - казваше той, - трябва да се прави на най-високо равнище. Иначе какъв смисъл има да се прави?“ Фотоапаратурата му беше суперкачество, освен това си купи кинокамера и сума ти книги. Понякога направо изтръпвах - колко пари харчи за книги! При това купуваше не романи, а книги от различни области на знанието. Ето, например, имахме си пчелин - не му стигаше само да се наяде с мед, но трябваше и за пчелите всичко да знае.

Брат ми беше майстор на художествената фотография и негови снимки се публикуваха във вестниците.

После спря да плава, работеше в железницата в Южно-Сахалинск и едновременно с това беше извънщатен фотокореспондент във вестника. Няколко редакции го канеха на щатно място, но тогава имахме проблеми в семейството и заради семейството той се върна в Братск.

Тук започна работа в едно фотоателие, но като се разочарова, създаде свое фотостудио. В нашия край никой не можеше да снима както трябва, а брат ми искаше и ние да си имаме своя художествена фотография. Той вложи в това доста пари. Трябваше да се печели, а поръчките бяха еднотипни - снимки за паспорт. Тогава тъкмо сменяха паспортите. И брат ми остави тази работа, като ми даде фотоапаратурата. Оттогава, вече 15 години, снимам в събота сватбите в ритуалната зала“.

-  Гена, а би ли могъл Трофим да снима 15 години сватби?

-  Не, той през целия си живот все нещо търсеше. Дори се затруднявам да назова всичките му професии. С какво ли само не се беше опитвал да се занимава: яхти, борба, карате, бални танци, народни танци. Между другото, брат ми беше толкова пластичен, че на тридесет години без загрявка правеше шпагат и мениджърите го уговаряха да излезе на професионалната сцена. Дарбите му позволяваха да достигне върхове. Имаше силен характер и делови усет. Но той търсеше ненаситно: в какво е смисълът на всичко?“

И все не можел да намери топлината в сърцето, която отдавна дирел, защото не знаел още, че без Христа не е възможно човек да придобие този така желан покой. Душата без да знае търсела Бога.

Както рибата, извадена от водата, се мята и не може да се успокои, докато не се озове отново във водата, така и човешката душа не може да намери сърдечен мир и благодат без твърда вяра и упование в Господа. Душевния мир е духовен плод, който се ражда от любов към Бога и към ближните.

Като размишлявал за земния живот, Льоня изведнъж ясно разбрал, че най-важното за човека е да се научи на истинската любов към хората, защото истинската любов не търпи собствена изгода, а винаги е жертвоготовна и във всичко гледа да бъде полезна не на себе си, а на ближния.

Замисляйки се за по-нататъшния си живот, той желаел да го устрои така, че да прави колкото се може повече добро и да принася полза на хората. У него се породила мисълта : „Дали да не стана обущар? Всички хора имат нужда от обувки. Може би, като правя хубави и удобни обувки и ботуши, ще мога да доставям радост на хората.“

Братът на о. Трофим Генадий разказва: „Като се разочарова от фотографията, брат ми реши да се заеме е нещо ново - обущарството. Тогава в Сибир нямаше хубави обувки, както и лоши, между впрочем. И брат ми реши да прави фирмени обувки. Купи специална машина, а с модерни обущарски материали и конци така се запаси, че до ден днешен у нас има негови сандъци. Като начало започна работа в обущарско ателие и скоро целият град се нареди на опашка при него. Имаше добър вкус, и беше толкова находчив, че като му донесат съсипани обувки, които никой не би се наел да поправя, той ще им сложи нови токчета, а вместо кръпки - апликации. Модерни материали ще добави и вехтите обувки ставаха по-здрави и красиви от новите.

Той умееше да работи, но не ставаше за бизнес. Казвам го като човек, който беше принуден да се занимава с бизнес и който има собствен магазин за авточасти. Брат ми мислеше за друго - как да помогне на хората. И докато другите обущари гонят печалба и десет чифта обувки ще претупат, брат ми, го гледам, един чифт тъкми. Да не говорим, че у дома на всички съседи поправяше обувките безплатно“.

Мама Нина разказва: „Първите си ботуши синът ми направи на мен. Такива красиви станаха ботушките! Още са здрави... На една баба направи ботуши, а тя все се молеше на Бога за него: „Никога, казва, - през живота си не съм имала такива хубави обувки. Спаси Господи, майстора!“

Синът ми се прочу в града и хората дори отдалеч започнаха да му носят обувки за поправка. Идват в ателието и молят: „Повикайте майстор Татарников“. А при другите майстори не ходят. Те започнаха да упрекват сина ми: „Ти какво, като глупак, с един чифт се туткаш? Прави ги набързо - така, че да изкарат един месец и пак да ги донесат за поправка. Така всички ни ще оставиш без работа“. Но синът ми не можеше да работи така.

Започнаха конфликти заради това, че всички искаха да си поправят обувките при Татарников. Идва веднъж синът ми от работа един такъв тих и ми казва: „Мамо, май ще трябва да напусна обущарницата. Обиждат ми се колегите и няма мир помежду ни“. Поумувахме с него и решихме, че мирът е по-важен. И синът ми започна да прави у дома кожени ботуши по поръчка, а заради трудовия стаж пое нощните дежурства в краварника.

Тогава плащаха на краварите копейки и с тази работа се занимаваха съвсем пропаднали хора. Другите кравари изпият по бутилка и спят цяла нощ. А на Трофим му е жал за кравичките, а пък и колко обичаше да се труди! Фермата му блести, кравичките - весели. Доячките започнаха да хвалят Трофим и да упрекват другите кравари: „Татарников върши цялата работа вместо вас. А на вас, безделници такива, само това ви дай - да пиете и да спите!“. Тясно им стана тогава на краварите и те казаха на сина ми: „Намери се глупак да блъска за копейки! Махай се, докато не сме те пребили от бой“.

Господи, мисля си, каква е тази работа? Момчето ми има златни ръце и в работата не могат да се нахвалят с него, а навсякъде излиза накрая, че е „глупак“. Даже едни богати роднини ми казаха: „Такива глупаци като него трябва да се лекуват при психиатър“. Сега се пеят песни и се пишат стихове за Трофим, а приживе колко нещо трябваше да изтърпи момчето ми, само защото обичаше да се труди“.

След известно време Леонид постъпил на работа като пожарникар. „Ще спасявам хората при пожар, - радвал се той, - тук вече няма да имам неприятности.“ Но и там не минало без изкушения. Започнали да му се смеят за искреното му желание да се притичва на помощ на всеки нуждаещ се.

- Пожарникарят спи - държавата забогатява, - присмивали му се сътрудниците, - ти по-добре си полегни, поспи си и всичко ще мине.

Леонид търпеливо понасял подигравките. Навикът, никого да не обвинява за случилото се, го пазел от греха на осъждане на ближните и го научил да пази съвестта си чиста. Той чувствал със сърцето си, че съвестта ни е дадена, за да осъждаме своите постъпки, но не и чуждите. И макар тогава Льоня още да не познавал истинската православна вяра, но съвестта, този глас Божий, постепенно водел възлюбения Христов избраник към вечната слава, извеждал го от тъмницата на безбожния свят, за да му покаже Великата Премъдрост Божия в делото на спасението на човешките души, за да просвети сърцето му с любов и истина.

Но след известно време той все пак решил да напусне и тази работа. Началникът му дори идвал у тях , молил го да се върне, но Льоня не отишъл. Той имал желание да замине за Алтай в Бийск, където живеел чичо му.

Мама Нина разказва: „Той и преди често заминаваше от къщи нанякъде, като все си търсеше място на земята, но винаги се връщаше. А тогава като замина през 1987 година, така и не го видях повече жив на тази земя.“

По думите на Гена, брат му заминал тогава за Алтай, след като прочел във вестника, че в Алтайския край има райска долина, където растат чудни ябълки и развъждат расови коне. Тридесет и три години от живота си той търсел рая на земята и едва като открил Бога за себе си, написал в едно свое писмо с големи букви: „НАМЕРИХ!“

Как е станало обръщането на Трофим не е известно. Но веднага след обръщането си той живее само с Църквата и за Църквата - работи по възстановяването на храма в село Шубенка, прислужва в олтара, чете и пее на клироса в църквата в гр. Бийск.

В Бийск започнал нов етап от живота му. Отначало често посещавал чичо си и семейството му, но после ходел все по-рядко и по-рядко. Чичо му не разбирал защо. Но какво било учудването му, когато, влизайки един неделен ден на служба в градския Катедрален храм, той неочаквано видял Леонид, облечен в стихар, да помага на свещеника. Оказало се, че Леонид се поселил в село Шубенка, недалеч от Бийск, намерил си работа там, а в неделните и празнични дни идвал в Катедралния събор на служба. Свещеникът забелязал Леонид и го благословил да помага в олтара.

Новият олтарник лесно изпълнявал своите задължения. Той благоговейно взимал кадилото от свещеника, подобно на воин-знаменосец излизал със свещта, изгаряйки от любов към светоносния Иисус Христос. И като постепенно се съединявал с Непристъпната светлина, сам в последствие станал светилник Христов.

Той сам се убедил, че добродетелта не е трудна, а сладостна и приятна. А Христовите заповеди не са тежки за тези, които искрено и сърдечно обичат и за всичко благодарят на Господа.

В село Шубенка имало църква, която не се използвала по предназначение. Жителите на селото молели да я върнат на Православната църква, но местната власт пречела на това.

Леонид станал един от активните участници на трудното, но добро дело: заедно с другите вярващи ходел по домовете, събирал подписи, отишъл в Бийск с писмо до градските власти.

Закоравелите в злото богопротивници дори го заплашвали и настоявали да напусне Шубенка, но той не се страхувал от заплахите и работел за откриването на църквата. За съжаление, независимо от усилията на вярващите, църквата така и не била върната.

-  Нищо,- утешавал ги Леонид, - явно трябва още да потърпим.

Слава на Бога за всичко.

Веднъж, когато отворил Евангелието, бъдещият мъченик прочел думите на Христа Спасителя: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33) Когато бил малък, той обичал да чете книги, в които се разказвало за правдата, мъжеството и верността и се изпълвал с желание за подвизи. И сега като четял Светото Евангелие, което освещавало целия му досегашен живот и посочвало пътя към спасението, Леонид започвал да разбира, че истината е в любовта към Бога, а страданието за нея е подвиг и велика радост.

Който търпи изкушения, се увенчава като изповедник пред Престола Христов, а който роптае срещу трудностите, негодува срещу скърбите и унива, той се намира в прелест и няма упование в Господа. На Бога е нужен нашия стремеж и желание към добродетелите, а всичко останало е в Негова власт.

Льоня много обичал майка си, братята и сестрите си, но също и всичките останали, които го заобикаляли. Всички му били близки. С възрастните бъдещият инок бил приветлив и почтителен. При среща им се кланял и грижливо ги питал:

-  Как сте със здравето?

А когато пътувал с автобус, се стараел да не сяда и почти винаги пътувал прав.

-  Седни, Льоня, почини си, - казвали му хората.

-  Не, благодаря, аз мога и прав, - отговарял той, - нека по-възрастните седнат.

За децата Льоня бил най-добрият приятел. Винаги ще им разкаже нещо интересно, ще измисли някоя безобидна весела игра, а когато виждал, че обиждат по-слабия, винаги се застъпвал.

Мама Нина разказва: „Живеехме с дъщерите в мъжко общежитие. Работех там като чистачка, за да ни дадат стаичка, където да живеем. Но нали в мъжкото общежитие много пият. Лена беше още мъничка, но Наташа беше вече красива девойка и почнаха да я заглеждат. Идвам си веднъж от работа, а Наташа реве: „Льоня ме напляска“. Оказа се, че тя въпреки забраната му, отишла в една стая при мъжете да играе карти. Те пияни, а нашата красавица стои при тях!

С една дума, Льоня така постави нещата, че никой от мъжете не стъпваше на прага ни и момичетата ни не общуваха с мъжете. И хората ни уважаваха за това. Слава Богу, момичетата ни пораснаха скромни и целомъдрени“.

Льоня някак си не се замислял за семеен живот. На въпроса кога мисли да се жени, усмихнато отговарял:

- Ами, когато омъжа и по-малката си сестричка, тогава и за себе си ще помисля.

Разказва сестрата на о. Трофим Наталия: „От една страна, брат ми ни глезеше със сестра ми и ни купуваше модерни красиви неща. А от друга - имаше си свои представи какво е позволено на едно момиче и какво не. Помня, че вече работех, смятах се за „самостоятелна“ и ме обиждаше изискването на брат ми да се връщам у дома не по-късно от 8-9 часа вечерта. Но не смеех да не го слушам, защото знаех, че като се стъмни, брат ми ще излезе да ме посрещне. Той ни пазеше от нечистотата.

Брат ми много искаше да имаме истински добри семейства, а самият той си нямаше приятелка. Много момичета го харесваха и той лесно се запознаваше с тях. А след няколко дни казва: „Не ми трябва това. Но как да го обясниш?“ Според мен, той се беше родил монах. Външно беше весел и общителен, но много сдържан и целомъдрен вътрешно.

Брат ми никога не ходеше на дискотеки, макар че танцуваше чудесно. Като юноши ходехме заедно с него в школата по бални танци и като двойка печелехме награди на конкурсите. Веднъж един мениджър ни предложи договор за професионалната сцена, но ние с Льоня само се спогледахме и не отидохме да го подпишем. Спомням си нашите младежки години и виждам една и съща картина - Льоня през цялото време седи над книгата“.

Неговото простосърдечие и ласкаво отношение привличали хората към него. Всички познати момичета Льоня ласкаво наричал сестрички.

Мама Нина си спомня: „Наричаше момичетата с една единствена дума - сестра. Дойде в клуба, момичетата го наобиколят: „Льоня, Льо- ничка дойде!“ А той им отговаря: „Сестрички, сестрички мои!“ Момичетата го харесваха и се влюбваха в него“.

Понякога, просто общувайки, шегувайки се и разказвайки интересни случки, неволно привличал вниманието им към себе си, за което другите момчета му завиждали. Те дори се опитвали да набият Льоня, но Господ го пазел, и след такива „срещи“ той оставал здрав и невредим. Макар, че бил много силен физически, той никога не се биел с другите, а само се пазел от ударите на тези, които го нападали и се шегувал:

5.  Щом не знаете да се биете, не се закачайте.

И наистина, нито една драскотина, нито една синина не оставала след такива „нападения“.

Никой не е толкова душевно красив, колкото един обикновен и незлоблив човек. „Колко леко и спокойно се чувствахме заедно с този безкористен човек, - спомняли си после Оптинските монаси, - кротката усмивка и тихия, подобен на пролетен ветрец, глас на Леонид така умиляваха сърцето, че ти се искаше да то слушаш безкрайно“.

Живеейки в света, Леонид понякога не можеше да откаже на хората, даже в случаи, когато беше очевидно, че не би трябвало да го прави. Веднъж в работата дошъл при него спортният инструктор и му казал:

6.  Слушай, приятелю, спасявай положението. Утре в районния град ще има състезания по бокс и трябва да излъчим участник, а за съжаление нямаме боксьори. Ти не би ли могъл да участваш?!

Льоня се съгласил.

7.  Как да не помогна? - решил той без да се замисля за последствията - щом трябва, значи трябва.

Вечерта преди състезанието поскачал в спортната зала пред боксовата круша, поудрял с юмруци и на следващия ден заминал за състезанието. Съперникът му бил добре подготвен, едва ли не майстор на спорта по бокс и на Льоня му дошло нанагорно.

Върнал се у дома целият в синини, но радостен.

„Макар, че не победих, - казал той, - поне помогнах на другарите си“.

Някои от познатите му се смеели за постъпката, но повечето започнали да го уважават за мъжеството.

Льоня никого не осъждал, никого в нищо не подозирал и не укорявал, не мислел за никого лошо. Доверявал се на всички с душевна простота без никакво съмнение. Нали в сърцата на простите по душа хора обитава Самия Господ. Нима Господ не е избрал обикновени рибари, за да проповядват? Нима не им е връчил цялата премъдрост на Божественото учение, та имайки техния пример, всички хора „да бъдат мъдри в доброто и прости в злото“. (Рим. 16:19)

Лицето на Льоня често се озарявало. Редом с него всеки човек получавал спокойствие и се изпълвал с благодатно умиление.

В Бийск започнал да води дневник, в който записвал харесалите му светоотечески поучения. Особено място в него заемала темата за Страшния Съд и преминаването на душата през митарствата след смъртта. Леонид търсил за себе си най-важното, което би могло да спаси душата му. И разбрал, че за спасението най-важното е любовта и молитвата. „Показвайте ревност за по-добри дарби, - казва Апостолът, - и аз ще ви покажа път още по-превъзходен.“ (1 Кор. 12:31) А истинският път е любовта към Бога.

- Който обича истината, става Божий приятел, - казвал бъдещият инок. - Трябва да се погрижим да придобием любов към молитвата, трезв ум, бодра мисъл, чиста съвест, постоянно въздържание, усърден пост, нелицемерна любов, истинска чистота, неосквернено целомъдрие, искрено смирение.

Веднъж през май 1990 г., Леонид заедно с един свой приятел отивал вечерта в Катедралния събор в Бийск за Всенощното бдение за празника Пресвета Троица. Льоня бил замислен и мълчалив.

Из писмото на Божия раб Йоан: „Изведнъж той падна на колене и възкликна: „Виж, братко!“ И ние видяхме на тревата необикновено красива икона на Светата Троица: трима юноши в бели одежди, които са дошли при Авраам. Той каза тогава за своята мъченическа смърт: „Нима, братко мой, това е смъртта ми?“ Отговорих му: „Ти си млад и трябва да свършиш още много полезни неща. Не трябва да мислиш за смъртта“. А той каза: „Ти си чел много за светите откровения на хората, на които им е било съдено да пострадат в името на нашия Господ. Явно и на мен ще ми се наложи“. В този момент ни видя о. Пьотър и ни повика: „Какво правите там?“ Приближихме се към него за благословение. Тогава грееше слънце и в същото време закапа топъл дъжд. На нашата молба да освети иконата о. Пьотър отговори, че иконата е осветена от Самия Господ.

Едва след мъченическата кончина на инок Трофим разбрахме, че това е било Божие предзнаменование.“

Разказва братът на о. Трофим Генадий: „Когато с другия ни брат Саня пристигнахме в Оптина да навестим Трофим, веднага го попитахме как така е решил да стане монах. Трофим ни разказа, че преди да замине за манастира получил знамение - от една икона изхождала ослепителна светлина и той чул глас, който два или три пъти му казал нещо. За съжаление, тогава ние със Саня не вярвахме в чудеса и не се постарахме да запомним разказа му“.

Трофим веднага си купил билет до Оптинската пустиня, като решил да постъпи в манастир.

Незримият Промисъл Божий водел Леонид по пътя към иноческия живот. „Колко жалко, че не съм знаел по-рано, че има монашество, - казвал той, вече като инок, - веднага щях да отида в манастир“.

Още в Бийск Леонид всеки ден записвал греховете си и идващите помисли, които след това изповядвал пред свещеника. От това умът му ставал все по-внимателен и по-наблюдателен. Записвайки помислите си, бъдещият инок щателно разглеждал тяхното въздействие върху душата. Много време прекарвал в четене на Свещеното писание, усърдно се молел и строго постел. Като виждал ревностното желание на младия олтарник да подражава на подвизите на древните свети отци, един духовно опитен свещеник от Бийск посъветвал Леонид да отиде в току- що отворения след шестдесет и пет годишно гонение на Църквата манастир Оптинска Пустиня.

Леонид много бил чел за богомъдрите Оптински старци и ги обикнал с цялата си душа. Имайки вече билет за Калуга, той бил готов да тръгне за обителта, но преди самото заминаване се случила неприятност: откраднали му документите, парите и билета. Но това изкушение изобщо не смутило благодушния християнин и той разсъдил така: „Явно, някой има нужда от парите ми. Приеми, Господи, тази милостиня от мене недостойния. А това, че се изгубиха и документите ми, е напомняне, че земният живот всяка секунда може да бъде прекъснат и тогава вече документ ще ми бъде моят отговор пред Праведния Съдия“.

Наложило се пътуването да бъде отложено. Било необходимо време, за да се извади нов паспорт и да се изкарат пари за друг билет. А след това, както обикновено става с тези, които искат да извървят монашеския път, врагът на нашето спасение започнал да издига нови препятствия и изкушения: появили се неотложни задачи, някой му предложил добре платена интересна работа, - светът се стараел да го подмами и оплете в мрежите си. Започнали да го спохождат помисли, че ако остане в света, може би, ще принесе повече полза за Църквата и за хората. Точно така, под благовиден предлог, дяволът се старае да спре човека, който е решил да се отрече от света. Така той внушава на начинаещия да не бърза, а първо да се подготви за трудния монашески живот, като прави това с цел да печели време и по този начин да оплете човека в мрежите на светските съблазни с цел да остави доброто си намерение.

„Да се спасиш можеш и в света, а да погинеш можеш и в манастира, - прошепвал врагът на Леонид, - пожали себе си, не взимай товар по-голям, отколкото можеш да носиш“. Но с Божия помощ Леонид разпознал тези хитрости и твърдо решил: „Ако ще и по траверсите да вървя, но ще стигна до манастира“. Той разбрал, че да се разрушат коварните бесовски замисли, са необходими решителност и мъжество. Не бива да се съмняваме и да проявяваме малодушие, „защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разбивана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа“ (Иак. 1:6-7).

С неговия характер той щеше да стигне до Оптина и по траверсите. Но Господ като изпитал решимостта му, пратил му и помощ - един свещеник организирал поклонническо пътуване до Оптина и взел със себе си Трофим. Така през август 1990 г. заедно с група поклонници от Бийск в светата обител се появил бъдещият новомъченик Трофим Оптински.

След затварянето му през 1923 г. Оптинският манастир претърпял страшно разорение. След дълги години на гонения храмовете, жилищните сгради и дори манастирските стени били разрушени, а в оцелелите жилищни постройки живеели местни жители.

Когато се настанил в скитската страноприемница, Леонид получил първото си послушание. Бъдещият инок се трудел с усърдие в краварника. Тази работа му била добре позната и той умело изпълнявал послушанието си, помнейки, че се труди заради Христа. Льоня миришел на тор, но това не го притеснявало.

- Какво толкова, - весело казвал той, - кравите също са Божии творения като мен. Само, че аз съм по-зле дори от тях. Те не могат да говорят, а пък аз не мога да мълча.

Послушанията се сменяли: той служел като клисар в църквата, отговарял за странноприемницата, работел в просфорната, биел камбаните, подвързвал книги, поправял часовници и се стараел да помага на всички.

„Каква ли работа не ми е предлагал животът, - казвал Леонид, - а аз все си мислех: за какво ми е всичко това? А се оказа, че всичко това ми е било нужно, за да употребя всичкия си, макар и малък опит тук, да послужа на Бога и на хората, Слава Тебе, Господи! Колко премъдро устройваш всичко!“

Когато нямало работа, Леонид сам си я намирал. Но скоро разбрал, че това не винаги е хубаво и че във всичко е необходимо послушание.

Веднъж още като малък, когато родителите му заминали за града, след като свършил възложената му работа, решил да прояви инициатива и да оплеви градината: „Защо да бездействаме?“ - разсъждавал той. Събрал всичките си братя и сестри и се захванали за работа. Вечерта се върнали родителите и Льоня се похвалил:

8.  А ние оплевихме лехите.

На следващата сутрин майка му отишла в градината и изтръпнала.

9.  А къде са репичките? На тази леха имаше репички!

10.  Това ли са репичките? - попитал Льоня, посочвайки купчина зелени листа.

11.  Ами да, това са репичките, - огорчила се Нина Андреевна, - какво сте направили?

12.  Ние си помислихме, че това е плевел, - отговорил Льоня. Тогава разбрал, че правейки добро по своя преценка, можеш по незнание да навредиш.

И сега, в Оптинската обител, Льоня, запознавайки се с манастирския живот, още по-дълбоко осъзнал значението на послушанието. То научава човека да отсича собствената си греховна воля и да се предава на Божията воля. А без това в сърцето не може да се разпали любовта към Бога. Тя се възпламенява от внимателното изпълнение на Божиите заповеди.

13.  Православната вяра укрепява в душата мирния пламък на духа, - казвал Льоня, - трябва само да вярваме в Бога и да изпълняваме изискванията на Църквата. И тогава много неща ще ни се открият!

Казвал това не по човешки разсъждения, а като знание на сърцето, прието по благодатта на Светия Дух.

Не след дълго, по-малките братя на Леонид, Генадий и Александър, заедно с децата си дошли в манастира да го посетят. Те все не могли да разберат защо Льоня решил да свърже живота си с манастира и веднъж между другото го попитали:

14.  Защо, братко, си решил да ставаш монах? Та нали и в света би могъл да принесеш много полза? А тук - все послушание и послушание. Хайде, по-добре да се върнем вкъщи.

Льоня ги погледнал с любов и тихо казал:

15.  Как ще си замина оттук, мили мои братя! Вижте, какво свято място! Влизаш в Църквата, а там Майката Божия, Спасителя наш Христос. И колко светии по иконите! И всички те гледат с любов. Как да си замина оттук? Не мога. А пък съм дошъл и не по своя воля - продължавал той, - Майката Божия ме повика. Заповяда ми да отида в манастир да се кая. Без покаяние няма спасение.

Послушанието в странноприемницата изисквало от Леонид общуване с пристигащите поклонници. Повечето от тях за пръв път идвали в Оптина и не били запознати с манастирския устав. Първото запознаване с манастира винаги е интересно и много важно, тъй като много хора имат неправилна представа за монасите. Тя обикновено се ражда от светските книги, често атеистични, затова е и далеч от действителността.

16.  Вярващият човек задължително трябва да посети манастир, - казвал Леонид, - за да разбере какви са монасите. Светите отци казват, че Ангелите са светлина за монасите, а монасите - светлина за миряните.

Леонид посрещал поклонниците с искрена любов, като роднини. „Той не се правеше на монах - подвижник, - спомняха си впоследствие някои от тях - с него човек винаги можеше да си говори на каквато и да е тема, но краят на разговора винаги беше един и същ - покаяние.“

17.  Трудно е на хората, които живеят в света, да ходят на църква, - казал веднъж бъдещият мъченик в отговор на въпроса на едно младо момче, - защото врагът на спасението се старае по всякакъв начин да подмами душата с празни греховни развлечения. Чрез развлеченията се усилва страстта, а колкото по-голяма е страстта, толкова по-трудно е да се избавиш от нея. Търсете най-напред Царството Божие, т.е. избавление от страстите, а всичко останало ще дойде само. Трябва да се каем, а Господ и така знае, кой каква нужда има, и непременно ще помогне.

Леонид често говорел за това, че дори дребен наглед лош навик, може да се превърне в голяма греховна страст. А на момчетата, които не можели да спрат да пушат, при среща казвал благодушно: „С цигара в уста - не обича той Христа”. И някои от тях, срамувайки се, оставяли този греховен навик. Инок Трофим наричал цигарите „сатанински комин“. А бидейки изкушен, можел и на изкушаваните да помогне.

А цигарите Трофим ги отказал така. Не го отминала и модерната в наше време „религия на стомаха“, според която чрез гладуване се „очистват от страстите“. Майка му си спомня, че в стаята си имал график, по който гладувал два пъти в месеца по десет дни поред с надеждата да се откаже от цигарите. „Пушеше едва ли не от първи клас, - разказваше майка му, - но дори като порасна се срамуваше да пуши пред родителите си. Помня, че вече след като се върна от казармата, веднъж караше зърно за вършитба и аз го видях с цигара. Приближих се отзад и му казвам: „Татарников, остави ми да я допуша“. Той на секундата скри цигарата и така се изчерви, че ми стана неудобно. За какво ми трябвaше мисля си, голям човек да го карам така да се черви?

 „Добре, пуши си“, - казвам му вкъщи. А той: „Ще ги откажа!“ И той „ги отказваше“, като гладуваше по двадесет дни в месеца“. Жестокият експеримент имал един единствен резултат: кожата на лицето му се опънала така, че се виждал черепът, но не успял да откаже цигарите. Господ допуснал това за смирението на човека с „желязна“ воля. Вече по-късно, в Оптина, той казваше: „Трябваше да постя, а аз гладувах“.

Като повярвал в Бога, той проявил такова усърдие към църквата, че му предложили да стане олтарник. Но като усетил миризмата на тютюн, свещеникът казал, че трябва да избира: Бога или тютюна. И тогава с молитва и с Божията сила отведнъж била пресечена дългогодишната страст.

На 27 февруари, на празника Тържество на Православието Леонид бил облечен в подрасник. Той не могъл да скрие радостта си. Много от братята си спомняли, че усмивката не слизала от лицето му в продължение на две, а може би и на повече седмици.

Като станал послушник, той първо раздал всичките си светски вещи. Още докато бил в света, Нина Андреевна веднъж забелязала, че синът и ходи с една и съща риза, макар че в гардероба имал още няколко нови ризи. Тя попитала Льоня:

18.  Ти защо, синко, постоянно ходиш с една и съща риза?

19.  Че аз нямам други - отвърнал той.

20.  Как така нямаш? - учудила се Нина Андреевна и му показала ризите в гардероба.

21.  Я виж ти! А пък аз съвсем съм забравил за тях. Мислех, че имам само една риза, затова ходя само с нея.

Когато учел и живеел в общежитие, познатите му момчета безпрепятствено му идвали на гости, дори тогава, когато отсъствал. Случвало се момчетата да дойдат, да влязат през прозореца, да си хапнат каквото намерят, да си вземат каквото им трябва от дрехите или обувките, и да си тръгнат. И Льоня изобщо не се притеснявал.

Управителката на общежитието, възрастна жена, възмутена от това поведение на студентите, веднъж споделила това с Нина Андреевна, която дошла да посети сина си. Майката много се огорчила и му казала:

22.  Синко, защо така се държат с теб? Не е хубаво да се промъкват в чужди стаи без разрешение!

23.  Нищо, мамо, нека! На тях им се яде - благодушно и отговарял Льоня.

24.  Ами ти как, синко? Ти самият ще останеш гладен!

25.  Нищо, няма да умра от глад. Нас и в столовата добре ни хранят, - успокоявал майка си бъдещият монах.

Впоследствие, вече в манастира, той казвал, че истината винаги трябва да се търси в собствените постъпки, а не в чуждите, припомняйки си народната поговорка: „Всеки човек е лъжа, и ние също така“. Дори когато явно го лъжели, той оставал спокоен. Не осъждал обиждащите го и не роптаел срещу тях, а казвал: „отклонявай се от злото и прави добро, търси мир и се стреми към него“. А душевното спокойствие се ражда чрез покаяние. Тъй като Бог обича каещите се, защото каещият се има смирение. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. (Иак. 4:6)

Жертвената любов към ближния все повече укрепвала в душата на послушника. Той разбирал, че манастирът е място за покаяние, а плодът на покаянието не е нищо друго, освен сълзи. Вярно, че никой не е виждал Леонид да плаче, само тъмните кръгове под очите, подутите и почервенели клепачи свидетелствали за тайните сълзи на бъдещия Христов мъченик.

Веднъж вечерта, докато изпращал новодошлите поклонници да нощуват, послушник Леонид обърнал погледа си към луната. Тя приличала на огромна, ярко светеща палачинка, увиснала над върховете на боровете.

26.  Вижте, братя, какво чудо е сътворил Господ, - казал той възторжено, спирайки се пред манастирската болнична кула. Виждате ли изображението на луната ?

Всички се спрели и внимателно се загледали в тъмните силуети на повърхността на луната.

27.  Един странник ми разказа такава история - тихо продължил Леонид. Когато Адам и Ева били изгонени от рая и започнали да живеят на земята, все още не знаели какво е смърт. Те имали двама сина. Единият се казвал Авел, а другият Каин. За това е написано в Библията. Авел пасял овце, а Каин бил земеделец. Веднъж решили да принесат жертва на Бога. Авел принесъл от първородните овци на стадото си, а Каин от земните плодове, но жертвата на Авел била изпълнена с покаяние и смирение и Господ я приел. А Каин принесъл жертвата си с гордо, надменно сърце и затова тя се оказала неугодна Богу. Тогава Каин, изпълнен със завист, подмамил брат си да отидат заедно в полето и там го убил. Така смъртта за пръв път дошла на земята и не от старост или болест, а от човешка завист.

Леонид помълчал малко и продължил:

28.  Казват, че в памет на това събитие, Господ ни е оставил върху луната изображението на смъртта на Авел.

Всички внимателно го слушали и гледали в нощното небе. Там далече, далече на кръглата повърхност на луната се виждали като че ли контури на две човешки фигури. Замахващият злобен Каин и кроткият, смирен Авел, приел смърт от ръката на брат си.

За миг всички замрели. Тогава никой не би и могъл да си помисли, че стоящият пред тях простодушен послушник, след няколко години, подобно на Авел, ще бъде зверски убит. И то само за това, че е монах, че служи на Бога, за това, че като е оставил всичките развлечения на този лукав свят, е пожертвал светските блага заради Христа и е отишъл в манастир. И Господ приел тази жертва, тъй като тя е свидетелство на вярата.

„С вяра Авел принесе Богу по-добра жертва, нежели Каин; чрез нея той получи свидетелство, че е праведен“ - казва апостол Павел. Подобно на Авел и убитите Оптински братя - йеромонах Василий, иноците Трофим и Терапонт, получили свидетелство, че са праведни, тъй като те с кръвта си изповядали вярата си в нашия Господ Иисус Христос.

РАДВАЙ СЕ !

Отец Трофим дойде в манастира на 36 години, а живя на земята общо 39 години, 2 месеца и 14 дни. Възрастта на инока оптинците научиха едва след смъртта му и се учудиха: не може да бъде! Той беше стремителен като юноша и винаги сияеше от такава радост, каквато е характерна за много млади или много щастливи хора. Един човек дори каза за него:

29.  Е, що за монах е той?

30.  Не, монах е, - започна да му доказва момичето Наташа Попова. - Виж атонските монаси какви са весели. И о. Трофим е просто весел монах“.

Новоначалните по онова време се стараеха да бъдат максимално сериозни и „веселият монах“ им даваше достатъчно поводи за недоумение. Ето ви, например, следния случай: четиригодишната Александра, израснала при Оптина, веднъж стоеше разплакана до храма: мама е на работа, няма деца в манастира и тя плачеше, че е сама.

31.  Защо си такава кисела? - попита я Трофим.

32.  Искам да ям.

33.  А, аз имам сладко.

Момиченцето изяде сладкото и забрави за него, но запомни задълго, като разказваше с възторг, как чичо Трофим е играл с нея на криеница.

На някои им се струваше, че жизнерадостта на Трофим произтича от лекия му характер: здравето му е желязно, видите ли, сили има в излишък - и на човека всичко му е наред. И едва впоследствие научиха, как се е измъчил Трофим, докато намери Бога. Той бил вече уморен пътник, който изнемогва в търсене на смисъла на живота, когато Господ му Се открил. И от този момент животът му бил такова ликуване в Господа, че вече в Оптина той казваше: „Как не съм знаел по-рано за Господа? Веднага щях да отида в манастир“.

„Господ всички ни затрупва с безброй дарове, - каза по време на проповед в Оптина един йеромонах. - Но не приличаме ли на онези десет евангелски прокажени, от които само един е благодарил на Господа за изцелението?“ Животът на инок Трофим беше една радостна благодарност към Господа за Неговите велики дарове: православната вяра, монашеството и един специален дар - Оптинската пустиня. „Някои се стремят да отидат на Атон, в Дивеево или Киево-Печорската Лавра, а за мен тук е и Лаврата, и Дивеево, и Атон“, - казваше инок Трофим за Оптинската пустиня.

Йеромонах Максим, по онова време инок, си спомня: „На Пасха през 1993 година в храма беше шумно заради многото хора и като не издържах, се прибрах в олтара. Инок Трофим, който прислужваше там, като ме видя, попита:

34.  Какво правиш тук?

35.  Молитвата ми не върви, - оплаках се аз.

36.  Радвай се! Тогава и молитвата ти ще потръгне“.

Пресметнато е, че изразът „Радвай се!“ в Новия Завет се употребява 365 пъти - точно колкото са дните в годината. И всеки ден от живота си инок Трофим носеше в себе си това „Радвай се!“.

Господ даде на о. Трофим само 2 години и 9 месеца манастирски живот. Ето неговите етапи: Той пристигна в Оптинската пустиня през август 1990 година. През есента на същата година, на празника на Казанската икона на Божията Майка, му разрешиха да носи подрасник, а беше приет официално в братството през Великия пост на 27 февруари 1991 година - в Неделя Православна, в деня на равноапостолния Кирил Славянобългарски. Пострижението за инок беше извършено на 25 септември 1991 година на отданието на Рождество Богородично, като беше наречен в чест на апостол Трофим.

            Светият праведен Йоан Кронщадски казвал навремето на разносвачите на книги, че издаването и разпространението на православна литература е апостолско служение. И Господ не случайно даде на о. Трофим апостолско име. Приятелите му често жертваха пари. „Отначало отказвах, - казваше инокът, - но после разбрах, че Господ ги дава“. С тези пари той купуваше православни книги и ги разпращаше по Сибир, а по онова време там не можеше да се купи ни Библията, ни Евангелието.

                                                                                                                           ИНОК ТРОфИМ

  

   Леонид много искал да стане монах и желанието му било изпълнено с вяра и любов към Бога. „Ръкоположението е за послушание“, - казвал той, - а монашеството - по желание на сърцето. Всеки православен християнин в дълбочината на сърцето си иска да стане монах, - продължавал той, - но не всеки има достатъчно мъжество и сили, за да поеме този път и затова повечето си намират оправдание. И нека намират, само да не хулят монашеството. Хулата срещу монашеството е грях от последните времена.“

   Отначало братята често наричали новопристигналия инок, както обикновено се случва, със старото му име, но той изобщо не се смущавал от това и винаги отговарял и на светското си име. Веднъж един от поклонниците се обърнал към него, като по навик го нарекъл Льоня и веднага започнал да иска прошка:

 

   -  Прости ме отче, че така те нарекох: още не съм свикнал.

   -  Нищо, - отговорил Трофим, - наричай ме както искаш, може и пън. Дори е по-добре.

   Простотата и смирението на Трофим така предразполагали към него хората, че всеки, който го познавал, ставал по-открит и по-чист. Други не разбирали сърдечното и простодушно поведение на Трофим и смятали, че той не е настроен по монашески.

 

  Монахът на земята трябва да е и жив, и мъртъв – казвал бъдещият мъченик, като изпълнявал на дело казаните думи, тъй като за добрите дела той винаги бил жив и енергичен, а за светските и греховни желания се уподобявал на мъртвец.

            Той се стремял с нищо да не изпъква, никой да не забележи у него някаква особена молитвеност и винаги за околните бил като всички, смятайки себе си за най-лошият от тях.

   -  Това ли е Трофим постникът? - с учудване и усмивка на лице, говорели понякога за него. Това ли е Трофим аскетът? - присмивали се някои духовно неопитни монаси.

   А Трофим се радвал и винаги се умилявал, когато някой говорел за него, като за нехаен инок.

-Нека говорят. Нека хората знаят истината. Не е хубаво аз, нехайният, да се правя

на монах. За какво е тази актьорска игра, - казвал Трофим, а сам, тайно от всички, водел строг подвижнически живот.

   Всеки ден посещавал църковните богослужения.

   -  За инока е необходимо да ходи ежедневно на църква, - казвал Трофим на един от послушниците, - защото ако не посещава богослуженията, той се уподобява на църковната камбана.

   -  А защо? - попитал послушникът.

   -  Защото камбаната всички зове на църква, а самата тя никога не влиза там - отговорил Трофим.

   Обикновено в църквата той изпълнявал послушанието на клисар. А когато бил свободен от послушанието си, тихо заставал в някой ъгъл до иконите и се молел за всички свои братя и сестри, които сега били много повече.

   -  Ето, ние оставихме роднините си и дойдохме да работим тук на Божията Майка, - казал веднъж Трофим на поклонниците, които се притеснявали прекалено за своите близки, живеещи в света, - да не би да мислите, че Майката Божия ще ги остави? Не тъгувайте, а само вярвайте и се молете и Тя, Пречистата, Сама всичко ще нареди.

   Трофим много обичал Майката Божия и често дълго и горещо се молел. Той с любов целувал иконата „Спорителница Хлебов“, на която Тя разпростирала пречистите Си ръце над нивите и полетата, сякаш прегръщайки и утешавайки всичките Си чада. „ Молете се на Божията Майка Спорителница Хлебов, - казвал Трофим, и никога няма да разберете какво е глад“.

   От първите дни на приобщаването си към храма, в сряда и петък, бъдещият мъченик не вкусвал никаква храна, и дори не пиел вода. През Великия Пост първата и последната седмица прекарвал изобщо без храна, а в останалите дни се хранел само веднъж на ден. Няма съмнение, че такъв пост може да бъде спазван само при особена благодат и помощ от Бога. Но независимо от трудността на послушанията, които били много, Трофим никога не си позволявал да си облекчава поста.

   Той още в света свикнал да пости строго. Бузите му винаги били хлътнали и изглеждал много слаб. Веднъж, още преди да отиде в манастира, като се прибрал в къщи от работа, извадил от джоба си една снимка и я показал на майка си:

   -  Мамо, мамо! Защо се получава така? Уж се снимахме с приятелите всички заедно, а на снимката ме няма?

   -  Че ето те синко, - казала Нина Андреевна, - като посочила на снимката седящия от дясно в бяла риза Льоня.

   -  Не, това не съм аз, - отговорил той.

   -  Че как да не си ти! Виж, ризата е твоята.

   -  Ризата като че ли е моята, но лицето не е.

   -  Защо да не е твоето, синко?

   -  Не, - отговорил Льоня, - виж този на снимката колко е слаб. Аз да не съм такъв?

   -  Такъв си, - отговорила Нина Андреевна и с майчинска загриженост започнала да наставлява сина си. - Трябва хубаво да се храниш, синко и да не постиш толкова много, тогава няма да бъдеш толкова слаб.

   Въпреки че изглеждал слаб, Трофим бил много як и силен. Веднъж трябвало да се пренесе един огромен шкаф от братския корпус в манастирската странноприемница. Това послушание било възложено на него и други двама послушници. Трофим хванал шкафа от едната страна, а другите двама братя - от другата, и така го носели. „Ние се изморихме и помолихме Трофим да спрем, - спомня си единият от тях, - той веднага спря и като пое върху себе си почти цялата тежест, постави шкафа на земята. Доколкото си спомням моите ръце отмаляха от този шкаф, докато Трофим изобщо не се беше изморил“. Някои си спомнят, че той имал послушание в манастирската ковачница и подвигът на усилен пост не му пречел да се труди там.

   „Постът е приятно нещо, - казвал Трофим, - от поста душата се окрилява“. И действително, той никога не унивал, нямал важен, навъсен вид, а някак просто и леко се реел над суетата на този век, като винаги

се стремял да изпълнява Божиите заповеди и не търсел за себе си слава на земята.

   Веднъж Трофим прочел на един от братята откъс от книгата на С. А. Нилус „Близо е при дверите“ за това, колко хитро и лукаво ще действа дяволът в последните времена.

   -  Чрез своите служители масони, - казвал Трофим, - той ще съблазнява даже и избраните. Затова трябва да сме бдителни към всички прояви на световното зло.

   -  Ти не се ли страхуваш, че за тези смели думи ще те убият? - попитал братът.

   -  Знаеш ли, не се страхувам, - отговорил Трофим, - вътрешно съм спокоен и съм готов да умра. Разбира се, да бъде волята Божия. Само да се спася.

 

                                                                                                                            МИЛОСТ И СЪД

  

   През цялото лято още от ранна пролет Трофим се трудел по манастирските ниви. Баща му Иван Николаевич по професия бил механизатор. Той често взимал със себе си на полето своя подрастващ син Льоня и го научил да кара трактор. „Най-важното, синко, е да следиш браздата - казвал бащата. И дръж кормилото здраво в ръцете си. Полето е широко, но обича точността“.

   И Льоня старателно изпълнявал съветите на баща си.

   Сега това умение му потрябвало. Той станал един от главните и способни механизатори в манастирското помощно стопанство. Инок Трофим сеел, орял, култивирал, подготвял браздите за картофите и правел всичко това умело и бързо. Работата била много. Освен манастирските поля трябвало да се обработват и земите, които се намирали близо до Шамординската женска обител. А когато селяните от съседните села се обръщали към манастира с някаква молба, Трофимушка първи се притичвал на помощ.

   -  Как да не помогна? - казвал той, - нали Бог обича всички. А ние иноците сме Божии слуги, а това означава, че сме длъжни всички да обичаме и на всички да помагаме..

   Често след работа отивал в съседните села - Василевка и Нелюбовка, да оре овощните градини. Понякога през обедната почивка успявал да намине при някое бабче - да насече дърва, да и донесе вода, да си поговори с нея, да я утеши и пак отивал на полето.

   Жителите на съседните села толкова обикнали Трофим, че се допитвали до него по всички стопански въпроси. И дори започвали да забелязват, че там където той е орал, реколтата била по-добра. Някои от тях дори идвали после в манастира да питат каква молитва е чел Трофим, та няма колорадски бръмбар в градината.

   Някой път ще изоре браздите за картофите и ще каже:

   -  А сега, мила моя бабо, моли се: ако се молиш на Бога, и картофи ще има.

   Трябва да се отбележи, че Трофим бил много внимателен, както и подобава на всеки инок. Той забелязвал различните привички на животните и се умилявал на премъдростта, с която Господ ги е създал. Чувствайки добротата на неговата душа, при среща с Трофим селските кучета радостно размахвали опашка и му се умилквали, като заставали на задни лапи. Той много обичал конете. Понякога като си идвал от полето, вземал няколко корички хляб и отивал в манастирската конюшна. А конете вече го чакали. Щом го видели, протягали шии и бързали да си сложат главите на рамото му.

   „Както конят линее без работа, а после и съвсем загива, - казал той веднъж, като размишлявал за премъдростта на Твореца, - така и монахът без Иисусовата молитва приготвя за себе си вечна гибел.“

   Веднъж, като видял Трофим смело да препуска на кон по манастирските ливади, един човек го попитал:

   -  Трофим! Ти случайно да не си от казаците?

   Трофим се усмихнал, изправил се и полушеговито му отговорил:

   -  Разбира се, че съм казак, как иначе: казаците са смел народ, православен. Те винаги са служели на Небесния Цар и на земния цар. А монасите са Христови войници, служат на Бога и на всички, които Бог обича.

   Никога Трофим не оставал равнодушен към бедите и трудностите на другите. Ако случайно забелязвал, че някой плаче или е огорчен, задължително се приближавал и започвал разговор. Разпитвал, ободрявал и казвал нещо душеспасително. И след това в душата на човека ставало топло и радостно, че още не е изстинала Христовата любов и още има хора, които не са безразлични към човешкото нещастие.

   Веднъж в манастира Трофим се доближил до една плачеща жена на средна възраст и попитал:

   -  Какво се е случило? Не знаеш ли, че в манастира е забранено да се плаче?

   -  Как така забранено? Защо? - недоумявала жената.

   -  Нима не знаеш, че Бог те обича и знае всичките ти скърби, и ти възлага Кръст според силите ти?

   Жената се поуспокоила и започнала да се вслушва в думите на светлоокия инок.

   -  Виж колко радост има в това, че вярваме в Бога, - продължил Трофим, - дори косъм от главата човешка няма да падне без Неговата свята воля! Всичко е за наше спасение! Бог е много милосърден! - С тези думи Трофим разперил ръце и вдъхновено произнесъл: „Слава Тебе, Боже!“

   Жената облекчено въздъхнала, усмихнала се и влязла в храма. А инок Трофим с бърза крачка се насочил към камбанарията да бие за всенощното бдение.

   Той като Ангел прелитал от едно място на друго, успявайки на всички и навсякъде да помогне. Наистина, както казва Пророкът: „и във всичко, що върши, ще успее“. Ето го - поправя изгорелия чайник, който е така необходим за приготвянето на теплотата за причастниците. След това се заема да оправя стената в един ъгъл на църквата, като помага на мазачите. После се отправя към помощното стопанство, където се заема с ремонта на трактора. Никога не оставал безучастен към каквато и да е работа. Веднага си личи дали човек е сред братята или не - казал веднъж Трофим на един поклонник, който желаел да постъпи в манастира.

   -  Как така? - попитал той. Според мен, щом е в подрасник, значи е сред братята.

   -  Така е, ама не съвсем, - отговорил Трофим.

   -  Ами как?

   -  Ами, например, ако лежи една дъска на тротоара, - продължил Трофим, - и мине човек. Ако не е сред братята, той ще я подмине без да се спре: тази дъска не го интересува.

   -  А ако е сред братята? - с интерес запитал поклонникът.

   -  Тогава вече е друго, - отговорил Трофим - ако е сред братята, няма да подмине, а непременно ще обърне внимание, че манастирската дъска не си е на мястото. Тогава или ще попита къде да я остави, или ще я остави в склада за дърва, но в никакъв случай няма да остане безразличен.

   Кой е глава на Църквата? - Христос. Манастирският стопанин е отецът наместник, а ние всички сме негови синове в Господа. А добрите синове винаги се грижат за бащиното стопанство. Ако не се грижим за земното, как ще се грижим за небесното?

   Една възрастна жена, като видяла колко майсторски Трофим е изорал градината, му казала:

   -  Никога не съм виждала така умело да се оре земята, как го правите?

   -  Ами аз обичам земята, отговорил Трофим - нали тя ще ме приеме след смъртта.

   Помълчал известно време, вглеждайки се сякаш някъде в далечината, в онова неизвестно бъдеще, което приготвя за всяка душа или оправдание на Страшния Съд, или вечна гибел.

   -  Веднъж Преподобни Макарий Велики видял сух човешки череп да лежи на земята - разказал Трофим на един от братята, прочетен от него пример в Патерика. - Старецът попитал черепа: „Кой си ти?“ И черепът отговорил: „Аз бях началник на идолските жреци“. Старецът попитал отново: „Кажи ми, къде се намираш сега?“ Черепът отговорил: „Намирам се в бездната на ада, където много се мъча денем и нощем“. Старецът пак го запитал: „А има ли за вас облекчение?“ Черепът казал: „Когато християните се молят за нас, тогава ние за малко се виждаме един друг и това ни е утешението“.

   Ето, виждаш ли, брате, колко е страшно да си сам, без Божията благодат, всепросвещаваща и спасяваща от непрогледната тъмнина, - направил прост извод Трофим, - затова трябва да се молим, та да не изгубим и това, което имаме.

   И продължил разказа си:

   -  А когато, преподобният попитал черепа за участта на християните неизпълняващи заповедите Божии, той отговорил, че такива се намират много по-надълбоко в ада от езичниците. Защото тези, които не са познавали Бога, поне малко усещат върху себе си милостта Божия. А тези, които, познавайки Бога, са се отвърнали от Него и не са спазвали заповедите и каноните на Църквата, вечно ще горят без да изгарят. Спасявай се, брате, и пази в чистота православната вяра.

ПОДВИГЪТ НА СМИРЕНИЕТО

   Трофим прекарвал иноческия си живот без да вниква в свойствата на тленните неща, а докосвайки само духовния им смисъл.

   Пътят на иноческия живот е труден, но прекрасен. Това е велика милост Божия, с която Господ удостоява Своите избраници.

   Веднъж помолили Трофим да занесе тежките чанти на една млада поклонница до автобуса за Козелск. Шофьорът, като видял инок с младо момиче, грубо се пошегувал:

   -  Какво, на теб в къщи не ти ли стигат мъже? - казал той на поклонницата. - А ти, глупако, - обърнал се той към Трофим, - толкова си млад, защо се погубваш? Какво правиш в манастира? Живей си живота! Защо вие, монасите, така измъчвате себе си?

   Хората, които седели в автобуса, свикнали с различни скандални случки в светското общество, застанали нащрек, очаквайки по-нататъшните действия от страна на оскърбения инок. Но Трофим изобщо не се смутил, а се усмихнал и казал:

   -  Да, братко, вярно е. Глупак съм, че веднага не отидох в манастира, трябваше да отида още преди десет години. А аз се занимавах с глупости къде ли не.

   Като чули такъв отговор, хората се ободрили и се застъпили за Трофим:

   -  Стига, шефе, не се ядосвай, те си имат свой живот, ние свой.

   -  Всеки си има свой живот, но за делата ще ни съдят общо, - казал Трофим - и смъртта е за всички, от нея никой няма да избяга.

   Трофим лесно претърпявал поруганията. Защото винаги смятал за себе си, че е достоен за най-лошото. И понасял всички постигащи го скърби, както подобава на монах, с голяма радост.

   -  Прощавай, братко, - казал той на шофьора на автобуса, - че те смутих, - и спокойно се отправил към манастирските порти.

   Така, често без да разбират същността на монашеския живот, някои по своята греховност започват да осъждат монасите и да ги подозират в порочни дела, свойствени на покварения закостенял в грехове свят. Но Господ не оставя без внимание такова отношение и често строго наказва кощунстващите.

   Веднъж, една престаряла поклонница, пътувала за Оптинската Пустиня и един интелигентен на вид човек я закарал с колата си. По пътя те разговаряли и се оказало, че шофьорът на колата е директор на разположен наблизо завод.

   -  Накъде пътувате, майко? - попитал той.

   -  Ето, отивам да се помоля на Бога, - добродушно отговорила жената.

   -  Вие сте глупави хора, - с усмивка казал директора, - тези монаси ви лъжат, както си искат.

   -  Защо говорите така, - опитала се да го спре жената.

   -  Знам какво говоря, - раздразнено казал директорът. - Защо, мислите, вашите монаси ходят с поглед забит в земята? Защото всичките са наркомани.

   -  Но какво говорите! - възразила жената. - Бойте се от Бога. Монасите са свети хора.

   -  За какво да се боя от Него, - продължил директора, - знам ги аз, те там си имат лечебница. Сутрин си бият инжекции и после ходят с наведен поглед.

   -  Но защо говорите така, - с болка в сърцето казала пак жената. - Вие изобщо не познавате монасите, а така лошо говорите за тях!

   Директорът оставил жената пред манастирските порти и си заминал. На следващия ден жената разбрала, че човекът, който я докарал до манастира починал внезапно от сърдечен пристъп. Така Господ го наказал за клеветата, която отправил към възлюбените Му чада.

   -  В желанието си да погуби човешките души, врагът подготвя за християните различни коварства и хитрости, които ние често не забелязваме - казал веднъж Трофим. - И особено свирепа война той води срещу монасите, защото именно те са оставили всичко заради Христовата Любов и са отишли да спасяват душите си. Лукавият лъжец се стреми най-напред да убие вярата на инока към духовния отец и настоятел, показвайки мнимите им немощи, особено на най-младите. И когато успее, той става пълноправен стопанин на душата на монаха като го извежда от манастира, за да го погуби.

   Трофим изпитал това на собствения си гръб. Той разказал, как веднъж за малко да напусне обителта.

   Станало така, че изведнъж започнал кой знае защо да забелязва уж някакви недостатъци в манастира. Отгоре на всичко прочел книга за Атон, където монасите много строго се подвизавали в безмълвие. И в душата му се появил помисъл, че няма да може да се спаси в Оптина - прекалено малко време му оставало за безмълвие. „Ще отида на Атон, там ще се подвизавам и ще се спася“ - мислел си Трофим. И така свикнал с тази мисъл, че започнал да се стяга за път. А на духовния си отец не казал: страхувал се, че няма да го разбере и няма да го пусне. Отгоре на всичко започнали изкушения: послушанието не му си удавало, молитвата не вървяла.

   Една сутрин се събудил, взел си раницата и тръгнал към Козелск. Но по Божий Промисъл срещнал по пътя кола, в която пътувал благочинният. Като видял Трофим, той помолил шофьора да спре колата и попитал:

   -  Накъде си тръгнал, братко?

   -  Отивам на Атон да се спасявам, - простодушно отговорил Трофим.

   -  Е, качвай се, ще те закараме.

   -  Не, спаси Господи, аз ще се оправя.

   -  Качвай се, качвай се, - продължил да настоява благочинният. - А ти взе ли благословение за път от духовния си отец?

   -  Не, - смутен отговорил Трофим.

   -  Че как така? Трябва да вземеш благословение, а после да тръгваш.

   Трофим се качил в колата, върнал се в манастира, но благословениеза Атон не поискал, защото разбрал, че това било вражеско изкушение.

   „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне“ - казва Апостолът (Евр. 2:18). Така и Трофим, като изпитал всичко на собствен гръб, помагал на идващите поклонници да се научат на простота в разсъжденията си и да разпознават коварните замисли на врага.

   Веднъж един млад поклонник дошъл при него в склада за пирони. На външен вид бил молитвеник: движенията бавни, говори бавно и някак си много важно. А Трофим по онова време работел в склада. Двамата малко си поприказвали и Трофим му казал:

   -  Виж, братко, та какви молитвеници сме ние с тебе? С нашите грехове ли? Ето, с теб говорим за молитва, за подвизи, за бдения, а не забелязваме, че роптаем, защото не сме доволни от това, което имаме. А роптаещите няма да наследят Царството Божие. За нас, братко, най-големият подвиг е смирението. Без него всичките ни молитви са неугодни на Бога. Трябва да се научим да се примиряваме с обстановката, в която живеем. Ами ако започнат гонения, тогава също ли ще роптаем срещу Бога, че нямаме условия за подвизи и молитва?

   Поклонникът го слушал с внимание и като получил полза за душата си, после благодарил на Трофим.

   Като прекарвал целия ден в изпълнение на послушанието си, бъдещият мъченик никога не пропускал иноческото си правило и правел много земни поклони. Но винаги тайно, като се стараел никой да не го вижда и никой да не знае за това.

   Случвало се нощем дълго да чете светите отци, а после, за да не изпусне полунощницата, която в манастира се отслужвала всеки ден в пет и половина сутринта, заставал на колене и като се подпирал с ръце на стола,заспивал.

МОЛИТВИ И СЪЛЗИ

   Инок Трофим всекидневно посещавал манастирската полунощница. Случвало се да се връща от полето след полунощ, а на сутринта пръв идвал на църква. А когато му се налагало да остава да нощува в открито поле около село Фроловско, той отивал за полунощницата в разположената наблизо Шамординска обител - кога пеша, а кога направо с трактора, за да не губи напразно време, а пътьом и на Шамординските сестри да помогне.

   Независимо от изпълнения с толкова грижи живот, Трофим неотстъпно държал ума си в молитва. Това особено се забелязвало в храма, когато с наведена глава беззвучно мърдал устните си.

   „По време на молитва в църквата, - казал той веднъж на един от братята, - бесовете напомнят на ума за какви ли не важни дела, уж спешни и неотложни, за да го увлекат в суета и мечтателност. В такива случаи, братко, умът трябва да е глух и ням и само тогава можеш истински да се молиш. Нали молитвата е появата на благоговейни чувства към Бога, от които в душата се ражда умиление. Спомняш ли си, в тропара на преподобния Серафим се пее: „С умилено сърце си пазил христовата любов.“. Ние трябва да се молим просто, като деца, без да мислим за нищо друго, освен за нашия Отец, който е на Небесата.

   Той водил смъртна война с бесовете, защото ги виждал наяве. Веднъж споменал за това пред московчанката Тамара Савина, която живеела в една вила близо до Оптина. И Тамара го попитала: „Трофиме, а те какви са?“ - „По-добре не питай. Такава мерзост е това, че ме е гнус да говоря, - а като помълча, добави, - знаеш ли от какво най-много се боят бесовете? От благодарността към Бога. И когато ти е зле, чети благодарствения акатист на Спасителя и му благодари от все сърце - за скърбите, за радостта, за най-тежкото. Като започнеш да го четеш, те се натикат в килията и такива ги вършат, че чак стените треперят. А като го дочетеш докрай, огледаш се - няма никой. Тишина и такава радост в сърцето, че и смъртта не е страшна: само да си с Господа“.

   След смъртта на инока в килията му били намерени много преписани с неговия почерк молитви против вражеската сила. А игумен Антоний си спомня как о. Трофим разказвал, че е виждал с очите си бесовете, които се опитвали да го бутнат заедно с трактора в една канавка. „Само Иисусовата молитва ме спаси“, - разказвал той тогава. Освен това си спомнят как о. Трофим неведнъж се заричал: „Край, няма да се моля повече за бесновати. Бесовете здравата бият“. Но можеше ли той да откаже на някого, когато със сълзи на очи го молеха: „Трофимушка, помоли се“? Така той водеше тежка борба с бесовете до самата си кончина, като удържа победа с мъченическата си смърт за Христа.

   „Целият съм с Бога и живея само чрез Него“, призна веднъж инок Трофим. И когато започнахме да събираме спомени за веселия, общителен инок, оказа се, че той с никого не е водил житейски разговори и мисълта му винаги се е издигала към Бога.

   Из спомените на игумен Михаил (Семьонов): „Отец Трофим беше за мен първият „жив монах“, когото видях толкова отблизо и го гледах с широко отворени очи. Тогава работех по послушание като шофьор и ни изпратиха в командировка с Трофим в гр. Липецк. Беше зима, имаше поледица. Карахме желязо и камионът с тежкия товар непрекъснато се поднасяше на леда. При това пътуване два пъти катастрофирахме. Спомням си: слизаме от планината, натискам спирачките докрай, а камионът се поднася и вече виждам как лети в канавката. Край, мисля си, това е смъртта. И чувам, как Трофим викна: „Господи, помилуй!“ А щом той викна, камионът спря, като закован. Излязох от кабината и стоя като втрещен; гледам, камионът виси над пропастта и само едното му колело е на шосето. Как не се обърна, не знам. Загубих и ума, и дума, а Трофим бързо разтовари желязото, за да не накланя камионът и хукна към селото за трактор.

   Изтеглиха ни. Пристигаме в селото, а там едно бабче по молба на Трофим вече кипнало чая и ни посреща като роднини. Топлим се при нея, а аз му се чудя на Трофим - колко леко и хубаво се получава всичко при него. На бабчето, което живееше бедно, остави нашите запаси от храна, а тя все ни вика: „Синчета, синчета!“ И ни кани пак да дойдем.

   Хареса ми Трофим и все пак ме гризеше съмнението: да, добре, но кое, мисля си, е монашеското у него? Тогава от книгите си представях монасите като някакви сурови исихасти, които не пускат броениците от ръцете си. А у Трофим отначало дори не видях броеница. Мислех си, че той просто си седи в кабината и мълчи. И чак по-късно открих, че той през целия път се е молел с Иисусовата молитва по броеницата, скрита в ръкава.

   Това тайно, непоказно монашество на инок Трофим ми се разкри постепенно. Но засега ще разкажа за втората катастрофа. В града поледицата пак ни поднесе и ударих колата на един частник. Беше леко ударена, но нямахме пари да платим за ремонта. А частникът каза, че ще повика КАТ и ще ми вземат книжката. Тогава карахме кутии със сребърни кръстчета за продан. Трофим даде на частника няколко сребърни кръстчета. Той се зарадва и ни прости, а аз се разстроих: „По-добре беше, - казвам на Трофим, - да ми вземат книжката, отколкото да раздаваме манастирското имущество“. А той ми отговаря: „Братко, ние пътуваме по послушание, а като ти вземат книжката - ще си останем тук. Послушанието е над всичко“. Освен това ме учуди, че Трофим „не забеляза“ моите катастрофи. Той въобще никого не осъждаше.

   Привързах се след това пътуване към Трофим и почнах да ходя в килията му да пия чай. Но веднъж Трофим сложи край на това: „Монахът е длъжен да се моли, а не да ходи по килиите. Щом си дошъл, значи е по работа“. Като ме изпращаше в село Кликово за възстановяването на местния храм, каза: „Не се увличай прекалено по стопанската дейност. Работата ни е да се молим на Бога, а Господ по молитвата всичко ще ни даде“.

   Разказва Татяна Шчекотова от Петербург: „С Трофим бяхме приятели, но той се държеше с мен много строго. Веднъж като видях, че йеромонахът в олтара чете коленопреклонно молитви, и аз паднах на колене. На миряните не се разрешава в този момент да правят земни поклони. Трофим ме вдигна от земята, като каза: „Не прави нищо несъзнателно“.

   По онова време се подстригвах късо, ходех с непокрита глава, а в храма си слагах качулката на главата. Тогава Трофим ми подари за празника книги и красива бяла забрадка с цветя. Оттогава започнах да ходя забрадена.

   Трофим често четял третия том на Добротолюбието - за умната молитва. По негова молба някой напечатал тази книга в малък джобен формат. А подвързията Трофим си направил сам.

   Веднъж един поклонник го попитал, как да се моли, без да се разсейва, докато изпълнява послушанието си.

   -  Детето, когато е до майка си, се радва, а когато майката се отдалечава от него започва да плаче. Така и инокът, когато има в душата си дълбоко, тихо чувство към Бога и осъзнава близостта Му, тогава с радост върши работата си. Това чувство също е молитва. Дори ако той говори с някой, любовта му към Христа остава в него. Но когато умът е отдалечен от Пресладкия Иисус, пада в изкушение и плаче.

   Трофим се стараел никога да не участва в спорове, помнейки смъртния час.

   -  Ако отговориш грубо на брата си и кажеш нещо с раздразнение, - казвал Трофим, - то знай, че вече няма да можеш добре да се помолиш, дотогава, докато искрено не се покаеш за извършеното.

   Който не извършва велики подвизи, но е придобил любов, според учението на светите отци, той стои по-високо в добродетелта, отколкото тези, които се подвизават без любов, тъй като заповедта за любовта е най-голямата и най-важната. Но у Трофим любовта към Бога не се раждала от само себе си, а се придобивала чрез много трудове и със съдействието на Бога. А най-важният труд е молитвеният.

   Многото сълзи, постът и молитвата направили Трофим много внимателен към всичко ставащо наоколо.

   Той обяснил на една жена колко важно в молитвата е чувството на покаяние:

   -  Това е най-безопасният път за извършването на молитвата, - казал той, - но когато се молиш, внимавай да не потопиш душата си в неразумна тъга, иначе трудът ти ще бъде напразен. Трябва да се молиш просто.

   Веднъж един човек, смутен от простотата, приказливостта и външното многогрижие на Трофим, му казал за това. Той благодушно му отговорил:

   -  Монах, братко, е не този, който не забелязва ближните си, а този, който живее иначе, сиреч по Бога. Всички обича и на всички служи.

   Бъдещият Христов мъченик с цялата си душа се слял с Бога, изписвайки в сърцето си Господните слова: „ По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан 13:35).

   Разказва расофорна послушница от Н-ския манастир: „На 12 години станах наркоманка и две години се скитах с една компания хипари по мазетата и таваните. Това беше ад. Загивах. И когато на 14 години пристигнах в Оптина, вече „се боцках“. Колко обикнах Оптина и колко исках да съм чиста и да живея друг живот! Но вече не можех да - живея без наркотиците. Спешно ми трябваше „доза“ и вече се качвах на автобуса, за да си я набавя, когато непознат инок ми прегради пътя. „Не трябва да си заминаваш оттук“ - каза той и ме свали от автобуса. Това беше инок Трофим.

   След това две години живях в Оптина и през две седмици се опитвах да бягам оттам. А Трофим пак ме хващаше край автобуса, убеждаваше ме, уговаряше ме, а аз му отговарях дръзко. Вече знаех, че ако си замина от Оптина, няма да се разделя с наркотиците и ме чака единствено скорошна страшна смърт. Но ето какво не разбират мнозина - наркоманът не може да живее в манастир. В него се вселява бяс и го гони от манастира към гибел. Наркоманът става играчка в ръцете на демоните и вече не владее себе си.

   Опитвах се да се удържам, но щом се появеше някой от „нашите“ и отново...! Моят духовен отец се отчая от мен: „Докога? Пак ли?“ Това бяха такива адски мъки, че реших да се самоубия. Набавих си смъртоносна доза наркотик и като се скрих в развалините на Казанския храм, приготвих спринцовката, за да си направя инжекция. От смъртта ме деляха секунди, когато в храма изведнъж влезе инок Трофим. Веднага се скрих, като реших да изчакам, докато си отиде. Но той по някаква причина не си отиваше - молеше се, четеше и търсеше нещо. И така продължи цели три часа! Когато ме намери, веднага разбра всичко, а аз не бях на себе си и му крещях: „Уморих се да живея! Уморих се да търпя! Защо стърчиш тук вече три часа?!“ Трофим ме настани тогава в болница и се грижеше за мен като по-голям брат. И досега в ушите ми звучи гласът му: „Търпи. Потърпи още малко. Заради нашия Господ още малко потърпи“.

   Изцелението ми продължи дълго и трудно, но все пак завърши успешно. То беше предшествано от една случка. Вече живеех доста време, забравила за наркотиците, и се радвах - с миналото е свършено. Изведнъж късно вечерта ми предадоха, че в гората около езерото са се събрали „нашите“ и ме канят. И тогава миналото ме завладя с такава сила, че обезумяла хукнах в гората. Едно нещо не мога да разбера - не знам защо винаги в тези случаи пътя ми преграждаше Трофим. Хвана ме на шосето: „Накъде си се затичала през нощта?“ - „Нашите са пристигнали и искам да ги навестя“. - „Какво, пак ли бесчетата те притиснаха? Ще дойда с теб“. За да се отърва от Трофим, така грубо го оскърбих, че той наведе глава и мълчешком си отиде.

   Тичам към езерото по познатата пътечка и изневиделица - буря, гръм, мълнии, мрак. Изгубих се в гората. Ями, пънове, падам неизвестно къде и вече доста изплашена се моля само за едно: „Господи, прости ми и ми помогни да намеря пътя към Оптина!“ А беше такава тъмница и така страшно гърмеше, че представа нямах, къде се намира манастирът.

   Върнах се в Оптина късно през нощта. Портата беше заключена. Но ме изгаряше такава вина пред Трофим, че измолих да ме пуснат. Гледам, в храма свети, а там инок Трофим се моли. Усмихна ми се с уморена усмивка: „Слава Богу, върна се. А аз само го моля: „Трофиме, прости ми заради Христа! Повече няма да се повтори! Прости ми!!“

   Когато станах на 16 години, за мен вече не съществуваше въпросът за избора на жизнения път. Исках да бъда като инок Трофим и тогава постъпих в манастир.

   През Страстната седмица на 1993 година нашата матушка-игуменка замина за Оптина и ме взе със себе си. Инок Трофим се зарадва, че съм дошла и ми подари иконата „Възкресение Христово“ и изплетена от него вълнена броеница. Но си заминавах от Оптина със свито сърце: какво му е на Трофим - очите му като на болен и видът му е измъчен? Струва ми се, че нещо е предчувствал и се е подвизавал на предела на силите си. А после ми разказаха, че някъде около час преди убийството той се приближил към една от цивилните населнички от нашия манастир и я помолил да ми предаде поклон. „Че какво да и предавам? - казала тя. Тя още сто пъти ще идва тук, тогава лично ще и предадеш“. Инок Трофим постоял мълчешком до нея и после си отишъл.

   Когато на Пасха научихме за убийството в Оптина, целият манастир плачеше. А аз имах чувството за победа: надвити са демонските пълчища и Трофим победи! Сълзите дойдоха след това, а отначало имах чувството за тържество: къде ти е, аде, победата? Господи, слава Тебе!“

   Дълбокото разбиране на пътя за спасението, което за него се състояло в това да вижда Христос във всеки човек и да прави всичко заради Него, по-точно да работи не за хората, а за самия Бог, го правело истински монах.

   -  Свий се на дъга - и на всички бъди слуга, - често казвал Трофим.

   -  Знаеш ли, братко, на човек му е необходимо да се смирява, но има и мнимо смирение, - казал веднъж Трофим на един смирен на външен вид, но малко мързелив поклонник. - То произхожда от леността. Имайки това мнимо смирение, някои си мислят, че само с Божията милост ще се спасят, без да влагат усърдие. Но те се лъжат в очакванията - си, защото нямат покаяние.

   Трофим често се съкрушавал, че няма плач за греховете си, нито покаяние, нито истинско смирение. Но Господ го сподобил с благодатното състояние, като направил виждащият и чуващият му ум като невиждащ и нечуващ, не желаещ да знае за злите човешки дела, но внимаващ само върху своите дела, думи и помисли.

   -  Както ковачът нищо не може да изкове без огън, така и човекът нищо не може да направи без Божията благодат, - казвал Трофим, обяснявайки скритите чувства на човешката душа. - Който смята себе си за най-грешен от всички, той намира благодатта и сълзите на покаянието, а който без сълзи се надява да намери покаяние, надеждите му са празни.

   Веднъж в разговор с един от братята казал:

   -  Голяма е силата на сълзите. Водата, като капе, разсича твърдия камък, а плачът разбива сухотата и безгрижието на душата. Плачът утешава сърцето и очиства от сквернотата на греховете. Той вдъхва надежда и съгрява душите. Който не презре всичко земно, той не може да има истински сълзи. Нека не забравяме за това, братко, - завършил Трофим и побързал да се усамоти в килията си.

   „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е узнал така, както трябва да знае, - казва Апостолът. - Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него.“ (1 Кор.8:2-3) Трофим с цялото си сърце обичал Бога и от тази искрена, безкрайна любов душата му се изпълвала с благодатно просветление.

                                                                                                                                       ПАСХА ГОСПОДНЯ

   Малко преди Великден Трофим срещнал една възрастна жена, която по онова време живеела на територията на манастира:

   -  Защо си толкова тъжна, майко? - приветливо попитал той.

   -  Ето, синко, скоро ще дойде Великден, а моята ограда съвсем се е порутила.

   -  Не се притеснявай, майко, нещо ще измислим, - успокоил я Трофим и за Великден и направил нова ограда. Жената много се зарадвала. Започнала да благодари на Трофим, а той и казал:

   -  Защо благодариш на мене, грешния инок? Ти, майко, по-добре на Бога благодари. А аз какво съм? Пръст. И скоро пак ще се превърна в пръст.

   Вечерта на службата, по време на четенето на трипеснеца, Трофим излязъл от олтара и се приближил до десният клирос. Той никога преди това не се изморявал, а сега изведнъж седнал на стъпалата. По това време четели тропара: „Готви се душо да напуснеш този свят. Наближава идването на неумолимия Съдия.“.

   Трофим навел глава и тихо казал: „Аз съм готов, Господи!“.

   Някои от братята, като чули това се учудили - защо той казва така: „Аз съм готов, Господи!“. Те не знаели, че го казва заради предчувствието, че скоро ще напусне този свят.

   Празничната Божествена литургия привършвала. В църквата всички пеели: „Христос Воскресе!“ Като излизал от олтара, за да приготви теплотата за причастниците, Трофим забелязал познати поклонници, които дошли от Москва за празника. Те били много уморени и почти заспивали. Като искал да ги ободри, той някак особено смешно помръднал устните си. Поклонниците и децата им започнали да се усмихват и се оживили.

   И никой още не знаел, че вече е дошъл часът, и тези изпълнени с пасхална радост братя - йеромонах Василий, иноците Трофим и Терапонт, - скоро ще бъдат убити.

   Като се причастил със Светите Христови Тайни, Трофим отишъл заедно с другите монаси да се разговява.

   37.  Искаш ли да ти покажа едно чудо? - попитал той седящия до него брат.

   38.  Искам, - заинтересован отговорил той.

   Трофим извадил от джоба си яйце.

   39.  Виждаш ли това яйце, от миналата година е, - казал той - цяла година стои в килията ми. Обикновеното яйце отдавна щеше да се е вмирисало, а това, осветеното, пасхалното е прясно.

   Трофим счупил черупката на яйцето и го дал на съседа си да го помирише. Яйцето наистина се оказало прясно. Трофим се прекръстил и изял половината, а другата дал на брата.

   Веднага след трапезата, след пет часа сутринта, всички братя отишли да почиват. Трофим изтичал до църквата и там намерил Терапонт, който вече го очаквал. Те се спогледали, без думи се разбрали един друг и побързали да се качат на камбанарията. Разнесъл се Пасхалния звън. В цяла Оптина се чували празничните му звуци...

   ...Изведнъж всичко замряло в страшно безмълвие. Сякаш земята се потресла и камъните се разцепили. Самият убиец също се изплашил. На разпита той казал: „Аз знам, че те са в рая“...

   Угаснали три свещи, трима монаси с още непобелели коси, но не угаснала Пасхалната радост, възвестяваща Христовата победа. Не замлъкнал камбаненият звън, който отново кръстообразно разцепил тишината на Оптина в онази Пасхална сутрин, утвърждавайки: „Христос Воскресе!“ И всичките Небесни сили, Архангелите и Ангелите, мъчениците и преподобните и всички светии, с радост посрещайки Оптинските новомъченици в обителите на Царя на Славата, възклицавали: „Воистина Воскресе!“

ЛЮБОВТА НЕ УМИРА

   Майката на о. Трофим Нина Андреевна Татарникова била на легло след прекаран инсулт, когато дошла телеграмата с известието за смъртта на сина и. Трофим беше първият и син. Най-големият от петте и деца, той бил любимецът на всички, и братята и сестрите му така изгаряли от мъка, че майката си наложила да стане от леглото: „Саша, братът на Трофим, плачеше и викаше, като жена с цяло гърло, - разказваше тя, - а Лена, сестричката му, от нервното напрежение се разболя и легна на легло. В такъв момент не ти е до собствените болести. „Деца, - казвам им, - искам да бъда с Трофим. Заминавам при него“.

   Лекарите забраниха на болната да пътува със самолет. Синовете заедно с майка си заминаха с влак и не успяха да стигнат навреме за погребението. Поплакаха на гроба, като казаха по сибирски: „Наработи се Трофим. Страшно много работеше от дете, ето че легна да почине“.

   Синовете трябваше да се връщат на работа и майка им каза: „Връщайте се у дома. Аз ще остана тук. Искам да бъда с Трофим“. А после на гроба тя каза: „Ех, че трудно ти беше, сине! Ти си ни първопроходец - ти прокара път и аз ще тръгна по него“.

   Думата „първопроходец“ в Сибир се използва често в бита и означава следното - по време на снежна буря виелицата навява сняг до гърдите, а първопроходецът утъпква пътека и след него вървят останалите. По същия начин ходят за клюква [вид горски плодове] в блатата: първи отиват първопроходците, а като се върнат, докладват, че са поправили пътя през блатата, безопасно е, а клюквата - с лопата да я ринеш. Тогава цялото село се раздвижва: „Първопроходците са минали, време е и ние да тръгваме“.

   Дотогава мама Нина не беше ходила на църква, но сега тръгна след сина си по сибирски, както се върви след първопроходеца, т. е. стъпка в стъпка. Когато и предадоха броеницата на инок Трофим, мама Нина попита:

   40.  А Трофим какво правеше с нея?

   41.  Молеше се с Иисусовата молитва.

   Оттогава майка му не пускаше броеницата от ръцете си, като повтаряше непрестанно: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешната“.

   В ония дни на всички до болка ни липсваше о. Трофим, но майка му имаше същите огромни сини очи и същата ласкава усмивка за всички. „Тогава бях като на сватба, - казваше тя за ония дни. - Всички плачат, утешават ме, а на мен ми се струва, че има сватба. Много народ, много цветя. А аз се усмихвам и нищичко не разбирам. Може да е било от силните лекарства? Тогава с шепи ми ги даваха“.

   Наистина през тези дни имаше нещо сватбарско. Веднага след погребението в Оптина дойде жена, която беше изгубила сина си. Той бил шофьор и на един тесен път, където не можеш да се разминеш, насреща му изскочил автобус, пълен с деца. Някой трябвало да загине - той или децата. И шофьорът загинал, за да спаси децата. Майка му пазела за сватбата на сина си три красиви везани месала, за да препаше с тях шаферите на сватбата. Когато чула за убийството на тримата оптински братя, паднало и на сърце, че трите месала са предназначени за тях. Като пристигна в Оптинската пустиня при гробовете на новомъчениците, тя препаса с тях кръстовете, сякаш те са шаферите.

   Дълго време стояха кръстовете с тази сватбена премяна, като раждаха спомени за брачния пир: „Радвай се, Кано Галилейска, положила начало на чудесата; радвай се, пустиньо Оптинска, наследието на чудотворството приела“. И чудеса наистина ставаха.

   Мама Нина искаше да остане завинаги в Оптина, но като мина четиридесетият ден, я благословиха: „Върни се, майко, в света и доведи децата си при Господа“. За из път и нададоха толкова чанти с подаръци, че като ги стоварили на гарата, мама Нина видяла, че е забравила в колата раницата с молитвослова на сина си, а колата вече си била заминала. И така се разстроила заради молитвослова, че само въззовала: „Трофиме, сине, раницата забравих!“

   Разказва игумен Михаил (Семьонов), тогава оптинският шофьор Сергий: „Откарахме мама Нина на гарата, връщаме се, а двигателят изведнъж отказа. Не пали и туй то! Почнахме да търсим някой да ни закара на буксир до Оптина. Отворих багажника, за да извадя въжето и видях, че мама Нина си е забравила раницата. „Трофим ни е спрял, - казвам. - Бързо на гарата!“ Колата веднага запали и успяхме да стигнем на гарата преди да тръгне влакът, като дадохме раницата на майката на о. Трофим“.

   Преди най-голямата болка на инок Трофим беше неверието на семейството му. Сестрите му Наталия и Елена дори не бяха кръстени. Сега същата мъка терзаеше майка му. Но тя не знаеше как да обърне към вярата вече порасналите деца и само се молела и призовавала: „Трофимушка, сине, спаси ги!“

   „Лена, а ти как се обърна към вярата?“ - попитаха по-малката сестра на о. Трофим, когато тя пристигна в Оптина. А Лена заплака: „Мислите, че е лесно да загубиш любимия си брат? Болката ме обърна“.

   Елена била най-малката в семейството и Трофим я отгледал от бебе. „Беше на десет години, - спомня си мама Нина. - Взе Лена на ръце, приближи се към огледалото и казва: „Мамо, виж, Лена е мое копие. Като порасна голям, първо ще омъжа Лена, а след това и аз ще се оженя“. А малката така благоговееше пред най-големия си брат, че без него, както се шегуваха, не смееше да диша.

   След убийството, от нервното напрежение Лена се разболя тежко. Топеше се в болницата пред погледа на лекарите, а Трофим често и се явяваше насън. Когато Лена вече беше на крачка от смъртта, както си мислехме, Трофим тревожно и казал, че трябва да и се построи къщичка. „Каква къщичка? - недоумявала Лена. - Той за гроба ли говори?“

   Два ярки епизода е запомнила Лена от своите сънища. Веднага след убийството тя видяла Трофим да стои в светия кът при иконите в пурпурна мантия от неизвестна пищна тъкан. Лена паднала в краката му, обляна в сълзи, а Трофим я покрил с мантията си и на нея и станало радостно и топло. Но по-често чувствала насън, че брат и е сърдит. Веднъж Лена го сънувала измъчен и с такава скръб в очите, че потръпнала, когато чула сякаш наяве гласа му: „Уморих се вече да се моля за вас. Душа не ми остана заради вас, а вие все не отивате в храма“. Веднъж, като повярвала вече, Лена влязла в храма.

   Мъжът на Елена, Андрей, шофьор на ТИР, не и пречел да ходи на църква, но не виждал никакъв смисъл в това. Когато обаче майка Нина му дала иконката на преподобни Серафим Саровски от килията на о.

Трофим, той от уважение към своя роднина я окачил в кабината на камиона си и заминал с нея на далечен и опасен курс. Шофьорите карали товара в плътна колона, като държели под ръка гаечните ключове, за да защитят в случай на нападение живота си и товара. Изведнъж камиона на Андрей се повредил. Последният от колоната останал да му помогне, а останалите продължили напред. Когато отстранили повредата и настигнали колоната, другите им казали: „Късметлии сте! Докато поправяхте камиона, нападнаха ни и разграбиха товара“. Шофьорът, който останал да помага на Андрей, сега го следвал навсякъде, като решил, че той е късметлия и го следва шофьорското щастие.

   А по-нататък ето какво се случило - на един горски път, по който току-що минала колоната, пред камиона на Андрей, паднало дърво. Докато той и следващият го шофьор търсили обиколен път, колоната пак била нападната от крадци. От цялата колона само Андрей и пътуващият след него шофьор докарали товара непокътнат. В този курс имало толкова много „щастливи съвпадения“, че Андрей спрял камиона пред една църква и попитал свещеника: „Кой светец помага на шофьорите?“ „Светител Николай“, - бил отговорът. Така в кабината на Андрей се появила втора икона - на св. Николай Чудотворец, подарена му от майката на о. Трофим, между впрочем, в деня, когато той се върнал от курса.

   И все пак това още било не вяра, а по-скоро борба за оцеляване, която карала шофьора по опитен път да търси обяснение какво му „помага“. Но веднъж се случило следното. Андрей и вторият шофьор спрели да заредят на една бензиностанция на безлюден горски път. Те вече се канели да потеглят, когато лека кола преградила пътя им и няколко въоръжени лица им предложили да ги последват, за да откарат някакъв товар. На Андрей сърцето му спряло да бие - той веднага разбрал, какви са тези хора. Милицията предупреждавала по радиото, че в този район върлува банда: канят шофьора да откара някакъв товар, по пътя го убиват, а камиона след това го продават. Андрей отказал да тръгне и им предложил пари с надеждата да се откупи. Но въоръжените лица вече били седнали при него в кабината му, след като изхвърлили оттам втория шофьор и му казали, подсмивайки се: „Като не искаш - ще те накараме. Тръгвай!“ Смъртта се докоснала до душата на Андрей и той за пръв път погледнал иконите в кабината не като шофьорски талисман, а горещо се помолил, като викнал отчаяно в душата си: „Трофиме, помогни!“ И изведнъж, като на кино, към камиона на Андрей с висока скорост се приближила милиционерска кола. Бандитите хукнали да

бягат, но към бензиностанцията вече хвърчали още коли, за да ги пресрещнат и не им позволили да се измъкнат. Милицията била по следите на бандата, като я застигнала в страшния за Андрей миг.

   Вързали бандитите и ги хвърлили в краката на шофьорите. „Бийте ги заради всички убити - много кръв са проляли. Та те и вас искаха да убият“. Но на Андрей вече не му било до тях. Потресен, той мълчаливо се качил в камиона, а вкъщи казал: „Има Бог“.

   В Сибир дълго впрягат, но бързо стигат. И един ден, по думите на майка Нина, се кръстили наведнъж четиринадесет човека от Трофимовия род. Сестрите му обаче твърдят, че са били повече: „Спомни си мамо, та ние запълнихме половината храм, а храмът ни какъв е голям“. С една дума, за кръщението на Трофимовия род настоятелят на храма о. Андрей отделил специален ден.

   След като децата и приеха вярата, мама Нина се върна в Оптинската пустиня и тук започна да работи на послушание във фурната. А новомъченик Трофим Оптински, както и приживе, не оставяше без своето покровителство семейството си.

   Разказва сестрата на о. Трофим Елена: „Отивам на работа и се притеснявам: как е синчето ми без мен? И както в детството ни мама ни оставяше на грижите на Трофим, така и аз, като отивах на работа, молех му се и просех да наглежда синчето ми.

   Веднъж се връщам от работа на вилата, а свекър ми изплашен тича насреща и ми разказва, че не успял да затвори капака на мазето и синът ми паднал там. Мазето ни е с бетонен под, високо четири метра. Синът ми не чувстваше болка, но аз веднага го откарах в болницата. Там му направиха рентгенова снимка, а лекарят след прегледа ми каза: „Защо ни разигравате, майче? Синът ви е напълно здрав, а това не е възможно - да падне от височина четири метра върху бетон и да няма нито едно натъртване“. Лекарят, не знам защо, не ми повярва, но свекър ми каза: „Има Бог“.

   Разказва сестрата на о. Трофим Наталия: „С Трофим бяхме много привързани един към друг, може би, защото той беше най-големият брат, а аз най-голямата сестра. След убийството брат ми почти всяка нощ ми се явяваше насън и ми говореше нещо за църквата. Но не го разбирах - говореше на църковно-славянски, а аз дори още не бях кръстена. Не вярвам на сънища, но неочаквано за мен някои сънища се сбъдваха, затова ще разкажа за тях.

   След раждането на третото ми дете лекарите ми поставиха диагноза „безплодие“ и шест години нямахме деца. След това се кръстих и скоро

се сънувах бременна, а до мен стои Трофим и много се радва, че ще родя дете. И наистина, след два месеца се разбра, че ще имам дете. С мъжа ми много обичаме децата, а аз винаги съм смятала, че колкото деца даде Господ, толкова трябва да родя. Но тогава се преместихме на друго място, не можахме да получим адресна регистрация, а без нея не ни вземаха на работа. С една дума, гладувахме, ядяхме само картофи. Тогава всички се нахвърлиха срещу мен: „Нямате какво да ядете, а отгоре на това искате да плодите сиромаси? Пожали мъжа си! Помисли за децата си!“ Като хипнотизирана отидох да взема направление за аборт. Отговориха ми: „Лекарката замина на съвещание в областния град“. Три пъти ходих за направление, но Трофим дори не ме пусна на прага на болницата. Изведнъж почувствах, че брат ми ме защитава, станах по-смела и реших да родя.

    Какво чудесно момиченце расте сега в семейството ни! Децата буквално са влюбени в сестричката си, а мъжът ми направо я обожава: „Господ, - казва, - ни изпрати утешение!“

    Освен това се убедих, че за всяко дете Господ дава прехрана. Щом реших да родя, веднага ни дадоха адресна регистрация, появи се работа и дори успяхме да си купим кола.

    Мама ми даде молитвослова на Трофим и по него се моля, но сутрин умът ми е в мъжа и децата, а вечерта, когато децата заспят, първо чета правилото, а след това се моля със свои думи на Божията Майка и Трофим. Моля се на Трофим не само за себе си и все се учудвам колко бързо идва на помощ. Веднъж у нас дойде един познат да вземе пари назаем, седна в кухнята и заплака, защото навсякъде има безработица, никъде не го вземат на работа, а той все взема пари назаем без да може да изхрани семейството си. Вечерта започнах да моля Трофим: „Помогни на човека за Бога!“ А на следващия ден нашият познат идва у нас радостен и казва, че го взели на работа на такава хубава длъжност, за каквато не е и мечтал.

    Ето и друг един случай. През лятото на 1997 година мама взе двете ми големи дъщери в Оптина и аз обещах да дойда и да ги прибера след седмица. Но тогава се разболя малката. Лежахме цял месец с нея в болница, а след това се оказа, че нямаме пари за път - забавят ми заплатата. А дъщерите ми и баба им, оказва се, вече са залели със сълзи гроба на Трофим: „Какво става с мама? Защо не пристига?“ Сънувам Трофим толкова сърдит, че дори не иска да ме погледне. „Трябва, - казвам на мъжа си, - веднага да заминаваме за Оптина, че брат ми е много сърдит“.

   Имаме собствена лека кола, но няма бензин. Мъжът ми обиколи тогава шест селца, нещо беше станало и никъде нямаше бензин. Започнах да моля Трофим за помощ. И какво стана - докараха бензин единствено на бензиностанцията до нас. Но за път ни трябваха поне малко пари. Почнах вечерта да се моля на Трофим: „Братле, ти винаги си ни помагал приживе с пари. Прати ни поне малко за път, ако има такава възможност“. Молих се на Трофим вечерта на 18 август, а сутринта на 19 август, на Преображение, намерих в пощенската кутия съобщение, че сме спечелили на лотария пет хиляди долара“.

   Същата вечер на 18 август 1997 година, когато Наталия молела Трофим за помощ, в Оптинската пустиня по време на всенощното бдение в чест на Преображение Господне Нина Андреевна Татарникова беше облечена в подрасник на манастирска послушница. Готвеха я за монашески постриг, но майка Нина каза: „Още не съм заслужила. Искам в Царството Небесно да бъда заедно с Трофим, а засега не мога да се равнявам с него. Благословете първо да се потрудя“.

   На 18 април 2002 година на деветата годишнина от убийството на Оптинските новомъченици се състоя монашеското пострижение на послушница Нина, майката на о. Трофим, с име Мария в чест на преподобна Мария Египетска.

   Такава е историята на този вече православен род.

   Веднъж, още като дете, Льоня дълго не можел да заспи и рисувал нещо. Майка му го попитала:

   - Защо, синко, не отиваш да спиш?

   - Рисувам къща, - отговорил Льоня, откъсвайки се от заниманието си, и ? подал няколко листа, на които бил нарисувал план на голяма красива къща.

   - Какви са тези чудесни стаи? - попитала го Нина Андреевна.

   - Ето тази е за тебе, тези - за братлетата. А тези - с червените прозорчета - за сестричките.

   - Льоня, Льоня, - въздъхнала с усмивка майката, - ти по-добре се учи да изкарваш пари, отколкото да си губиш напразно времето. По- добре лягай да спиш, синко.

   Но Льоня продължил да и разказва за своята неземна къща. Той мечтаел за къща, в която винаги да бъде светло и радостно, в която да няма зло и винаги да пребивава доброто.

   Господ чул желанието на младото сърце. Той положил здрава основа в душата на своя избраник, която е твърдата вяра в Бога и издигнал необорими по здравина стени - стените на надеждата и упованието в

премъдрия Промисъл на Твореца. Той украсил тези стени с божествена кротост, пода постлал с великолепни килими на смирение, а за венец на всичко - най-скъпоценното съкровище - любовта.

    Веднъж един брат дошъл на гроба на инок Трофим и започнал да се моли така:

    42. Упокой, Господи, душата на представилия се Твой раб, инок Трофим. Вечна му памет.

    А след това, мислено обръщайки се към мъченика, казал:

    43. Отче Трофиме, как се случи така, че ти умря?

    И изведнъж чул думите:

    44. Любовта не умира.

    Трофим израсъл в същия този свят, в който живеем и ние, бил възпитан в същата тази съветска страна, сред същите тия закони и обичаи, но желаейки и търсейки истината с цялата си душа, намерил милост у Бога и с любовта си надминал мнозина.

    45. За нас той беше брат, който във всичко търсеше любовта - спомнят си Оптинските монаси. - Той търси и намери, чука и му се отвориха вратите на рая.

    О, с колко чудеса е прославил и досега прославя Своите свети угодници - Оптинските мъченици - Господ! Но за тези чудеса трябва да се пише отделно. Ние ще споменем само някои от тях, станали по молитвите на убития инок Трофим.

    Един семеен човек останал без работа. Той дълго я търсил, обръщал се към различни организации, но все не могъл да намери работа и вече бил близо до отчаянието. Семейството било многодетно и се натрупали много дългове. Веднъж той споделил с някакъв човек скръбта си и бил посъветван да се обърне с молитва към убития мъченик Трофим. Макар да не се надявал много на успех, все пак отишъл на гробовете на мъчениците и искрено се помолил. За свое голямо учудване, на следващия ден му предложили добре платена работа.

    Веднъж в Оптина дойде сестрата на инок Трофим. Наконтена, обувките с висок ток. Като я посрещнала, майка и Нина Андреевна, която живееше в манастира, я посъветвала:

    46. Ти, дъще, трябва да си купиш забрадчица и по-прости обувки, за да не те е срам да ходиш на църква.

    След като посетила гроба на брат си, тя отишла в магазина и започнала да си избира кърпа. Харесала една много шарена и вече искала да я купи, но почувствала изведнъж, че Трофим сякаш и посочва друга -

едноцветна. Решила да го послуша, купила по-скромната едноцветна кърпа и обувки, прилични за църква.

   Мнозина в манастира забелязваха, че ако преди започване на работа на полето се помолят на мъченик Трофим, задължително ще дойде помощ от него.

   Разказва инокиня Иустина: „В манастира не достигаше работна ръка и веднъж, вече след смъртта на о. Трофим, успяхме да изпратим само четирима души да събират картофи - мен, една боледуваща сестра и две старички поклоннички. Трактористът ни разкопа много лехи, а през нощта вече падаше слана и изкопаните картофи не трябваше да остават в полето. Беше немислимо четирима души да съберат толкова картофи. Падахме без сили от умора, а денят вече клонеше към залез слънце. И тогава започнах с цялата си душа да моля о. Трофим за помощ и запях стихирата: „Святии мученицы иже добре страдаща и венчашася, молитеся ко Господу спастися душам нашим“ (“Свети мъченици, които страдания приехте и затова венци от Господа получихте, молете са на Господа да спаси и нашите души.“). И изведнъж изневиделица излизат на полето около десетина сестри. Чак на очите си не повярвах.

   Сега в манастира имаме обичай да се молим преди работа за помощ на новомъченик Трофим. И той действително ни помага“.

   Спомени на послушницата Елена П.: „Веднъж инок Трофим неочаквано ни поиска прошка „за всичко“, като каза: „Кой знае, може би, скоро ще умра. Може да не доживея...“ Не разбрахме за какво ни говореше: „ще умра“, „няма да доживея“. В Неделя на прошката преди своята последна Пасха инок Трофим стоеше до иконата на Божията Майка „Умиление“. Приближих се до него, а той весело ми казва: „Е, какво, ще ми искаш ли прошка?“ И направи в краката ми земен поклон, искайки прошка: „Кой знае, може да не се срещнем повече, а аз може да съм се провинил пред тебе“.

   После на опелото стоях до ковчега на инок Трофим точно на това място (нито метър встрани), където той направи земен поклон, искайки прошка. Никога преди този ден не съм си и помисляла за монашество. Но Пасха през 1993 година беше такова разтърсващо събитие, че душата ми отхвърли света. Стори ме се, че в целия свят и в Оптина нещо силно се промени, а ние се сдобихме с трима нови молитвеници пред Господа. И аз се молех до ковчега на инок Трофим да ми помогне да устроя живота си. Молех се да постъпя в манастир, просех смирение и търпение, а освен това така ми се искаше да бъда звънар. Скоро след

това духовният ми отец сам заговори с мен за монашеството и след една година постъпих в манастир, където станах именно звънар.

   Един ден след погребението стана явно чудо - започнаха да мирото- чат и трите кръста на гробовете на новомъчениците. Видях това с очите си. Имаше силно благоухание и всички идваха да се помажат. И аз се помазах, като започнах от този ден да се моля на новомъчениците. А ето няколко случая на помощ по техните молитви.

   На 29 август нашата майка игумения благослови да отида в Оптина, но много строго ми заръча да се върна същия ден. В Оптина се забавих на всенощното бдение и се опомних чак в седем часа вечерта. Помолих се на гробовете на Оптинските старци и новомъчениците, като ги помолих да ми помогнат да се добера до Шамордино. И тогава Божията раба Фотиния пожела да ме изпрати.

   Вървим в здрача през гората и изведнъж от храсталака излизат трима мъже с китара и започват да ни закачат. Ускорихме крачка, а те след нас. Стана ни страшно. С Фотиния ужасно се изплашихме и започнахме да се молим - тя на Оптинските старци, а аз на новомъчениците. Призовавам ги поименно и изведнъж чувам - в гората е тихо. „Огледай се, - шепна на Фотиния. - Мен ме е страх“. Огледахме се, а шосето - пусто и в гората не се чуват стъпки. Сякаш това не бяха хора, а призраци и изчезнаха изведнъж. В този момент ни настигна кола от Оптина и ни закара до село Приски.

   Бяхме изминали половината от разстоянието, а до Шамордино има още много път да бием. Вървим с Фотиния в тъмното по шосето, а аз се притеснявам: ще ми трият сол на главата, мисля си, в манастира заради това, че съм се върнала през нощта. Пак започнах да призовавам новомъчениците на помощ. Изведнъж до нас спря кола, която караше насреща ни, а шофьорът каза: „Докъде да ви закарам? Качвайте се“. Обърна и ни закара до Шамордино. „За кого да се помолим? - питаме шофьора. - Кажете си името“. А той се усмихна: „Василий Блажени“. А това е името на о. Василий, което му бе дадено при монашеското пострижение и ние разбрахме, кой ни е помогнал.

   Една млада жена била бременна и се разболяла от пневмония, но без да знае, че носи дете, пиела силни лекарства. Лекар по професия, тя решила, че след тези хапчета детето ще се роди болно и решила да направи аборт. Дълбоко вярващата и приятелка се стараела да и внуши, че децата се раждат болни не заради лекарствата, а по Божие допущение. Но тя не се съгласявала да запази детето. Тогава приятелката се обърнала към един познат свещеник с молба да побеседва с

бъдещата майка. Свещеникът се съгласил. Преди да заговори той се обърнал с молитва към инок Трофим.

- Отче, Трофиме, - казвал той, - помоли се Господ да вразуми нещастната Си рабиня - бъдеща майка. Не и позволявай да извърши греха на детеубийството.

   Колко голямо било учудването му, когато при срещата жената веднага се съгласила да запази детето и дори не се наложило да я убеждава. Така по молитвите на Оптинския мъченик били спасени две души.

   Един послушник разказваше, че като пристигнал в Оптина като поклонник, бягал в гората да пуши. Той се молел на гроба на инок Трофим да го избави от тази страст и той му се явил насън, като му казал заплашително: „Защо ми посипваш гроба с пепел?“ И послушникът преживял такъв страх, че влечението му към цигарите изчезнало за миг.

   Известен е и друг случай - на гроба на инок Трофим пристигнал негов земляк, като разказал за себе си, че преди много пиел и пушел. След убийството Трофим му се явил насън и казал: „Аз се моля за теб, а ти ме поливаш с водка и ме посипваш с пепел“. Човекът специално пристигнал от Сибир, за да благодари за изцелението.

   Инок Трофим учел младите послушници да бият камбаните, а сега стана учител за всички нас в Христа, тъй като със своя живот той ни проповядва истинско покаяние и смирение.

- Най-важното е, когато биеш камбаните, - казвал той, - да не забравяш, че всеки камбанен удар е удар по силата на врага.

- Как така? - го попитали.

- Народът казва: камбаненият звън гони бесовете вън - отговорил Трофим. - Тъй че ако искаш да запазиш ритъма, бий камбаните, а наум повтаряй: „Моли се на Бога, на църква ходи. Моли се на Бога, на църква ходи...“ Така малко по малко ще се научиш.

   Из спомените на шамординската инокиня Сусана: „В манастира имам три главни послушания - иконописец, екскурзовод и звънар. За пръв път бих камбаните на Пасха през 1993 година, измъчвайки се от непонятна тревога: „Каква е тази работа? - мисля си. - Не звън излиза от камбаните, а сякаш бия набат“. А сутринта разбрах за убийството.

   Инок Трофим много помагаше на Шамордино и тук много го обичаха. Беше дошъл преди Пасха, взе благословение да бие нашите камбани и после каза: „Ех, сестрички, как се мъчите! Камбаните ви въобще не са пригодени за звънене“. Наистина много се мъчехме тогава. В Оптина о. Трофим беше направил в камбанарията педали, клавиши, свръзки. Там един звънар можеше е лекота да бие няколко камбани. А на нас и

камбаните не ни достигаха, и трима звънари едва се справяха. Мен затова ме направиха звънар, защото съм млада и силна, а за камбаните трябва сила“.

   Разказва отец икономът игумен Доситей: „При о. Трофим камбанарията се стопанисваше в идеален ред. С него нямахме никакви грижи. Дойде някой път и каже: „Трябва ми макара да направя ремонт“. А какво точно ремонтира, не се интересувахме, като знаехме, че о. Трофим е човек отговорен и има златни ръце. Всичко правеше много съвестно. Колко години са минали от убийството, а о. Трофим така беше устроил камбанарията, че и досега не се нуждае от ремонт“.

   Та тогава в Шамордино отец Трофим започнал да обяснява на ино- кините, как да заваряват педалите към камбаните, но се спрял, като се усетил, че те явно нищо не разбират от заваряване. „Добре, - казал той, - щом имам свободно време, ще отскоча при вас и сам ще направя всичко“. Като се запалил, веднага започнал да планира как най-добре да устрои камбанарията им: „Камбаните ви са малко. Добре би било да се намери малка камбанка! Тя има весел звън - като детско гласче е. Добре, ще помисля. Обещавам да ви намеря“.

   Инокиня Сусана продължава: „Чакахме о. Трофим в Шамордино през Светлата седмица, а се случи да ходим на погребение. Паднах върху ковчега на о. Трофим и плача за своите си проблеми: няма да дойдеш, о. Трофиме, повече в Шамордино, няма да ни направиш камбанарията и няма да ни намериш, както обеща, малка камбанка. Помолих се на о. Трофим за помощ при устройването на камбанарията. А в същото време си мисля: няма го вече о. Трофим и трябва сами да се заемем с това.

   Точно следващата неделя след Пасха развеждах една група поклонници из Шамордино и все си мислех: обеща ни о. Трофим да ни намери камбанка, а сега откъде ще я вземем? Дори се обърнах към поклонниците с молба - може ли някой да ни помогне да намерим камбанка? Едва продумах и в манастира влиза един военен и ми казва: „Донесох ви камбана. На кого да я дам?“ И докара точно такава камбанка с весел звън, каквато беше обещал да ни намери о. Трофим.

   А историята на тази камбанка е следната. Преди двадесетина години офицерът строил вила близо до Шамордино и войниците изкопали от земята камбана, явно шамординска, защото наблизо няма други храмове. На Пасха офицерът тръгнал към Оптина да подари тази камабана на манастира, но заради убийството пътищата бяха затворени и той не успял да стигне до там. През Светлата седмица два пъти се опитвал да

закара камбаната в Оптина, но всеки път колата се чупела. „Тогава разбрах, - разказваше офицерът, - че шамординската камбана трябва да се върне в Шамордино и колата ми веднага запали, щом тръгнах към вас“.

   Дивен е Бог в своите светни! По молитвите на новомъченика Тро- фим Оптински след три месеца вече имахме пълен набор от камбани и добре устроена камбанария. И всичко ставаше с Божията сила при нашата немощ. Помня, през лятото преди празника на Казанската икона на Божията Майка изведнъж ни докараха от Калуга дарени от един театър камбани. Това е храмовият ни празник. И така се разпали в мен желанието да имаме на празника пълнозвучен звън, че без благословение веднага се захванах да преправям камбанарията. Свалих с въжетата камбаните долу - за това силите ми стигнаха. Но да вдигна тежките камбани горе, като ги подредя в нов звуков ред, сили нямах. Стоя объркана в съсипаната камбанария, а в този момент идва игуменката и ми казва: „Ох, Сусана, какво си направила? Внимавай, ако няма камбанен звън на празника, по хиляда поклона ще правиш“.

   Рева и вече не се моля, ами викам: „Новомъчениче Трофиме, ела на помощ!“ И в този миг пред камбанарията с пълна скорост долита кола от Оптина, а от нея изскачат инок Макарий, регентът Миша Резенков, дърворезбарят Сергей Лосев и поклонникът Виталий. „Какво си се разревала?“ - питат. - „Камбанарията, - казвам, - обърнах нагоре с краката, а нямам сили да закача камбаните“. - „Не е проблем“. Те много бързо и умело закачиха камбаните и веднага си заминаха, сякаш бяха пристигнали специално „по повикване“ от о. Трофим. Но това не е всичко. Веднага след това се приближават двама работници от Шамордино и сами ми предлагат да заварят педалите към камбаните: „Имаме и електрожен, и материалите са ни под ръка. Бързо ще стане!“ Така на празника на Казанската икона имахме пълнозвучен празничен камбанен звън“.

   Инокиня Сусана сега често бие камбаните сама. Веднъж я попитали: „Сусана, не ти ли е трудно да биеш камбаните самичка?“ - „А у нас никой не бие камбаните сам, - отговорила инокинята. - Преди да ги бием четем молитва: „Новомъченици Трофиме и Терапонте, помогнете ни!“ Те действително помагат - всичките ни звънари го чувстват“.

   Не светците имат нужда, ние слабоумните, да пишем за тях, а това е необходимо за нас, грешните, та да можем, като се взираме в самото им славно житие, да се укрепим в нашия кръстен път.

   „Мъчениците и Ангелите се различават само по име, а с делата си са съединени, - казва светител Йоан Златоуст. Не е толкова светло небето, украсено от хора на звездите, колкото телата на мъчениците, обагрени със светлата кръв на раните им.“

   О, колко скъпоценно е това украшение! С него са се сподобили мнозина от пророците, с него са увенчани Апостолите Христови. Сам Господ украси с рани пречистото Си Тяло, Което сега се преподнася на всички истински вярващи в Него за опрощаване на греховете и за живот вечен.

   „Воскресение Христово видевше“ - звучат словата на Пасхалното песнопение. Те прозвучават и в сърцата на всички, които идват на гробовете на Оптинските мъченици. Оптинската пустиня веднъж вече е претърпявала кръстна смърт, когато беше разрушена от Божиите врагове, но сега възкръсна. Възстановени са от руините манастирските храмове и пак, както и преди, се устремяват от всички краища към Оптина търсещите спасение човешки души.

   Обителта пося нови семена, за да поникне в слава младата пшеница Христова и да нахрани всички гладни и жадуващи за Божията правда.

  

  

                                                                                                                      ЙЕРОМОНАХ ВАСИЛИЙ

  

                                                     През декември за пръв път видях аз звезда и за пръв път се вслушах в нощта. И когато за слънцето пиша сега, тя е нейде сред моите слова.

  

                                                                                                                                ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДА

              

   Родих се през зимата, сред вятър и сняг,

   когато мама стана на четиридесет...

        

   Това е написал за раждането си юношата Игор Росляков, комуто бе дадено да стане йеромонах Василий. Майка му Анна Михайловна била вече на четиридесет години, а баща му Иван Фьодорович - на четиридесет и три, когато на 23 декември 1960 година, в деня, когато се чества паметта на светител Йоасаф Белгородский, им се родил син - Игор. Семейството тогава не ходело на църква, но кръстили детето по убеждение: руснак означава кръстен. Нарекли го Игор - в чест на благовер- ния Велик княз Игор Черниговски.

   Баща му Иван Фьодорович Росляков бил военнослужещ. По време на Втората световна война се сражавал в редовете на Северния флот, а после продължил да служи в правоохранителните органи. Майката на Игор, Анна Михайловна била тъкачка в една московска фабрика.

   За покойния Иван Фьодорович Росляков е известно съвсем малко. Родил се е през 1917 година и на шестмесечна възраст бил докаран от Рязанския край в московски детски дом. Бил мълчалив, честен до педантичност и добър. „Като им отидеш на гости, - спомня си кръстницата на о. Василий, леля Нина, - Иван е готов всичко да сложи на масата и да свали последната риза от гърба си“.

   След детския дом Иван Фьодорович работил в един завод. През Великата Отечествена война пет години бил моряк в Далечния Изток, а после бил издигнат на отговорна длъжност в милицията. Оперативният работник Росляков бил хвален и награждаван за безстрашието си при задържането на престъпниците. Но времето било такова, че свръхчестният Иван Фьодорович се оказал ненужен в милицията и го преместили в охраната на Института по съдебна психиатрия „Сербский“.

   Рослякови живеели в Москва, в малък апартамент на петия етаж на една кооперация. Игор бил много добро, будно и самостоятелно дете. Преди да тръгне на училище, майка му дала една закачалка, посочила мястото на училищната му униформа и му казала: „Ето тук, синко, ще си закачваш дрехите“. И Игор без да му се напомня си слагал униформата на мястото.

   Той имал великолепна памет и учел с лекота. Внимателно слушал това, което се говорело в час, а на следващия ден без затруднение повтарял чутото и получавал добри оценки. От 9-годишна възраст започнал да тренира плуване. До този момент той много се страхувал от водата, но като преодолял страха, започнал да тренира водна топка. И макар че, по думите на св. ап. Павел, „телесните упражнения са малко полезни“, но Божията премъдрост прави така, че често дори малко полезните навици Всемилостивия Господ обръща за спасение на душата. Ето, например, и Св. Василий Велики в юношеска възраст, преди да приеме св. Кръщение, толкова бил увлечен от светските науки, че често, докато четял, забравял да се нахрани. Но когато неговата обичаща истината душа намерила Единния и Всемогъщ Бог, придобитият навик послужил за укрепване в монашеските подвизи. Така и Игор, вземайки участие в състезанията, ставал мъжествен, смел и решителен. Стремежът към победа пораждал сериозност и целенасоченост. Всички тези качества постепенно израствали и укрепвали в душата на бъдещия монах, та чрез непостижимия Божий Промисъл да я подготвят за подвиг и да я украсят с мъченически венец.

   Из спомените на класната и учителка по литература в училище №466 в гр. Москва Наталия Дмитриевна Симонова: „Когато в училището идваше комисия на проверка, учителите се стараеха да вдигнат на дъската Игор Росляков, защото знаеха, че тогава училището „ще блесне“. Той имаше отлични оценки по всички предмети и беше толкова скромен, че човек можеше да каже: ето един обикновен ученик. Но това не беше така. Това беше човек надарен и белязан свише.

   Отрано му бяха познати понятията „дълг“ и „трябва“. Още от трети клас животът на Игор беше разчетен до минути и той беше изключително стегнат. Като заминаваше на състезания, отсъстваше от училище по 20 дни. Тогава учителите се възмущаваха: „Пак замина!“ А като се връщаше, ставаше ясно, че вече е научил самостоятелно пропуснатите уроци и е готов да предаде съчиненията и да се яви на всички зачоти. Това правеше впечатление, особено на съучениците му. Рослякови живеели в Москва, в малък апартамент на петия етаж на една кооперация. Игор бил много добро, будно и самостоятелно дете. Преди да тръгне на училище, майка му дала една закачалка, посочила мястото на училищната му униформа и му казала: „Ето тук, синко, ще си закачваш дрехите“. И Игор без да му се напомня си слагал униформата на мястото.

   Той имал великолепна памет и учел с лекота. Внимателно слушал това, което се говорело в час, а на следващия ден без затруднение повтарял чутото и получавал добри оценки. От 9-годишна възраст започнал да тренира плуване. До този момент той много се страхувал от водата, но като преодолял страха, започнал да тренира водна топка. И макар че, по думите на св. ап. Павел, „телесните упражнения са малко полезни“, но Божията премъдрост прави така, че често дори малко полезните навици Всемилостивия Господ обръща за спасение на душата. Ето, например, и Св. Василий Велики в юношеска възраст, преди да приеме св. Кръщение, толкова бил увлечен от светските науки, че често, докато четял, забравял да се нахрани. Но когато неговата обичаща истината душа намерила Единния и Всемогъщ Бог, придобитият навик послужил за укрепване в монашеските подвизи. Така и Игор, вземайки участие в състезанията, ставал мъжествен, смел и решителен. Стремежът към победа пораждал сериозност и целенасоченост. Всички тези качества постепенно израствали и укрепвали в душата на бъдещия монах, та чрез непостижимия Божий Промисъл да я подготвят за подвиг и да я украсят с мъченически венец.

   Из спомените на класната и учителка по литература в училище №466 в гр. Москва Наталия Дмитриевна Симонова: „Когато в училището идваше комисия на проверка, учителите се стараеха да вдигнат на дъската Игор Росляков, защото знаеха, че тогава училището „ще блесне“. Той имаше отлични оценки по всички предмети и беше толкова скромен, че човек можеше да каже: ето един обикновен ученик. Но това не беше така. Това беше човек надарен и белязан свише. Отрано му бяха познати понятията „дълг“ и „трябва“. Още от трети клас животът на Игор беше разчетен до минути и той беше изключително стегнат. Като заминаваше на състезания, отсъстваше от училище по 20 дни. Тогава учителите се възмущаваха: „Пак замина!“ А като се връщаше, ставаше ясно, че вече е научил самостоятелно пропуснатите уроци и е готов да предаде съчиненията и да се яви на всички зачоти. Това правеше впечатление, особено на съучениците му.

  

  

  

   Той много четеше и на 17 години беше вече зрял, мислещ човек. В същото време беше жизнерадостен, елегантен юноша - прекрасно танцуваше, обичаше поезията, музиката, живописта, а през ония години се интересуваше и от модата. Веднъж като се върна от чужбина, дойде на училище с дънки, а тогава те все още не се носеха у нас. Направиха му забележка и това повече не се повтори. Ето едно удивително качество на Игор - той никога не влизаше в конфликти с хората, така просто и искрено се смиряваше пред всеки, че всички го обичаха.

   Класът им беше задружен. Много от тях се познаваха още от детската градина и обичаха да се събират извън училище. Помня, че в шести клас по време на едно събиране Игор по момчешки запали цигара и опита вино. Но всичко това така не му хареса, че беше зачеркнато от живота му веднъж завинаги. И когато се събираха с класа след като вече бяха завършили, всички знаеха, че за Игор трябва да има чай, а освен това обичаше сладки неща.

   Почти всички момичета в класа бяха тайно влюбени в Игор, а момчетата се стремяха към него като към лидер. Но той самият никога не искаше да командва и отреждаше за себе си най-скромното място.

   Той стана нашият духовен лидер, когато постъпи в манастира. Но това не стана веднага и отначало всички бяха потресени: „Какво? Игор Росляков - монах!? Такъв блестящ, надарен младеж! Та той беше изгряваща звезда!“ Мнозина ходиха тогава в манастира да го спасяват.

   Спомням си как за пръв път пристигнах в Оптина и с него седяхме на една пейка под липите. Бях без забрадка, а в чантата си му носех салам. Но аз бях дошла не при монаха, а при своя ученик, за чиято участ се тревожех, без да подозирам все още, че съм дошла при своя духовен отец.

   След това той ми писа, сега често препрочитам неговите писма и се учудвам на тази Божия милост, че Господ ми даде ученик, който стана мой учител по пътя към Бога.

   Помня своята първа изповед при йеромонах Василий и неловкото чувството, че аз, учителката, трябва да изповядвам греховете си пред своя ученик. И изведнъж о. Василий така простичко ми каза за тази неловкост, че се почувствах като малко момиченце, което стои не пред аналоя, а пред Небесния Отец, на когото може всичко да се каже.

   Мъченическата кончина на отец Василий промени живота не само на нашия клас, но и на училището. Мнозина се кръстеха, започнаха да ходят на църква, а някои постъпиха в манастир. И дори хора, които са далеч от Бога, но които познаваха отец Василий, не могат да не уважават неговата вяра. Такава следа остави той в живота“.

   Из писмото на преподавателя по физкултура в училище №466 Ана- толий Александрович Литвинов:

   „Игор Росляков беше най-надареният ученик в нашето училище и безспорно най-добрият спортист. Разбира се, той беше известен като майстор на спорта от международна класа, капитан на представителния отбор на МГУ и член на националния отбор на СССР. Но той също така беше в състава на училищния отбор и участваше в районните състезания и първенствата на Москва по лека атлетика, ски-крос и волейбол. Игор беше не просто натоварен, а претоварен. И бях трогнат, когато той пожертва участието си в престижно състезание, за да помогне на приятелите си от училището във финалния мач по волейбол.

   Беше скромен, прилежен труженик. А освен това беше мълчалив. Някаква скръб имаше в очите му, рядко се усмихваше. Физическите му данни бяха прекрасни. Беше целеустремен, талантлив, красив юноша. И бях много изненадан, когато той отиде в манастир. Нали пред него, изключително умния и способния, успешно завършилия факултета по журналистика и блестящо играещия в големия спорт, се откриваше такава блестяща перспектива в живота!

   За пръв път пристигнах в манастира на четиридесетия ден от кончината на о. Василий. И Оптина така ме потресе, че сега искрено завиждам на нашата Наталия Дмитриевна, която беше близо до о. Василий през всичките тези години“.

   Разказва телевизионният журналист, майсторът на спорта Олег Жолобов, член на представителния отбор на МГУ по водна топка:

   „За дарованията на Игор Росляков казваха: „Господ го е целунал по челото“. Това беше един изключителен спортист на нашето време, така и не разкрил, според мене, всичките си възможности. Отначало му попречи това, че му забраниха да излиза зад граница. Няколко години подред той печелеше званието най-добър играч на годината и същевременно не го пускаха на международни състезания. След това започна перестройката, на Игор започнаха да му дават виза, наистина, само за социалистическите страни. Тогава той покри норматива за майстор на спорта от международна класа, беше на върха и изведнъж отиде в манастир.

   Помня прощалната вечер, когато се събрахме с отбора да изпратим Игор в Оптина. Всички се вайкаха и преживяваха, но колкото и странно да е, разбирахме го. Всички ние все още бяхме невярващи, но уважавахме вярата на Игор и знаехме: той не може по друг начин и толкова. И както някога водеше отбора в атака, така, като стана о. Василий, доведе нашия отбор при Бога, без да налага своята вяра на никого. Той ни убеждаваше не с думи, а с живота си. Ето отделни случки, които съм запомнил.

   * * *

   Игор много строго спазваше поста и през Великия пост това се виждаше по ребрата му. Когато след смъртта на о. Василий заедно със семейството ми и още един член на отбора се кръстихме в Оптина, за пръв път разбрах, колко трудно е да се издържи поста, дори ако само си седиш вкъщи, а жена ти готви вкусни зеленчуци. А какво е да постиш на турнири в чужбина, където спортистите ги хранят основно с месо? А Игор през Великия пост дори риба не ядеше.

   Заради неговото постничество отначало в отбора се появи недоволство. Той беше водещ играч, с най-добрите резултати в отбора и ние се страхувахме, че ще загубим, ако той загуби сили през поста. Помня, че през Великия пост седяхме с него край басейна в Сухуми и Игор каза: „Важното е да имаш духовни сили, а физическите после ще дойдат. Духът дава силата, а не плътта“. На следващия ден имахме решаващ мач с отбора на „Балтика“, много силен през ония години. И как стремително се хвърляше Игор в атака, непрекъснато вкарвайки голове! Победихме и постът беше оправдан в нашите очи.

   Тогава не се разрешаваше да се носи нагръден кръст. Но Игор не се разделяше с кръста, а по време на състезанията го криеше в плувната шапка. Помня, че в Сухуми отидохме да се къпем в морето, а в това време на плажа пристигна началството. Видяха, че Игор се гмурка в морето с кръстче и викнаха: „Позор! Безобразие! Кажете му веднага да свали кръста!“ Началството си замина, ние само се спогледахме и не казахме нищо на Игор. Толкова го уважавахме, че знаехме: щом носи кръст - значи така трябва“.

   По онова време богоборческата власт се стремеше да разруши Православието и да го подмени. Бяха разрушавани прекрасни храмове, а на тяхно място се строяха клубове и киносалони. На децата се внушаваше, че всички вярващи са невежи, неграмотни, душевно болни хора. По всякакъв начин, разпространявайки клевети и лъжливи понятия за Христовата Църква, врагът на спасението на човешкия род сееше неверие и бездуховност в сърцата на руснаците.

   Още като младеж, излъган от правдоподобните на пръв поглед идеи на марксизма, бащата на Игор Иван Фьодорович влязъл в партията, но впоследствие, като се сблъскал с лицемерието, лъжата и коварството на тази лукаво скроена вяра в т. нар. „светло бъдеще“, отишъл в районния комитет и върнал партийната си книжка. Там дълго го уговаряли, убеждавали го да не прави това и даже го заплашвали. „Помислете за сина си, - казвали му, - това може да се отрази на неговата по-нататъшна съдба“. Но Иван Фьодорович им отговорил: „Моят син сам ще намери пътя си“. На въпросите на 12-годишния Игор отговорил: „Не може да се примиряваме с лъжата, синко“.

   Ето го тайното встъпление към бъдещата трагедия: Иван Фьодорович бил пратен да охранява това отделение, където след години докарали убиеца на сина му. Той, който винаги бил спокоен, много нервничел на тази работа, а вкъщи казвал: „Преструват се. Докато го няма лекарят са здрави, а като дойде, хване хлебарка и я дъвче, докато на лекарката не започне да и се повдига“. Западната преса по онова време беше създала на института „Сербский“ репутацията на затвор за дисиденти. Но московчани знаеха и друго - покровители от висшите кръгове уреждали по телефона в отделението влиятелните престъпници, които впоследствие се скривали от правосъдието под прикритието на психиатричната диагноза. Това явно беззаконие било толкова потресаващо за Иван Фьодорович, че роднините му са убедени, че то е причина за преждевременната му смърт. Но преди това се случили следното - Иван Фьодорович вече отивал на работа с иконата на Божията Майка, като я криел

   в джоба на ризата. Бъдещето било още неясно, но бащата-милиционер вече стоял на поста си с малка иконка на Пресвета Богородица и знаел наизуст „Отче наш“ и 90-ти псалом „Живьш в помощи Вишняго“, който по време на войната неведнъж го спасявал от сигурна смърт.

   Няма да описваме всички трудности, с които се е сблъскал Иван Фьо- дорович след този случай, само ще отбележим, че мъжеството, искреността, простотата, правдолюбието и сърдечната му доброта са без съмнение плод на това православно възпитание, което той получил от родителите си.

   Игор тежко преживявал смъртта на баща си и по-късно написал:

   Че ще има за всекиго съд по делата му, чух два пъти аз Божия глас: щом баща ми умря и когато, за смъртта се подготвях и аз.

   Няма да скриваме от болюбивия читател това, което може да донесе полза за душата и няма да премълчим това, че Игор, прекарвайки живота си в безбожно общество, в детските си и юношески години нямал вяра в Бога. Случвало се е и това: научен на безбожие в училище, той отказвал да яде великденски яйца, които по православен обичай боядисвала за Пасха майка му Анна Михайловна. Но както не веднага се е пока- ял митаря, и не веднага се е обърнал към Христа апостол Павел, така и младата душа на бъдещия мъченик не от утробата на майка си приела непоколебимата вяра, макар че доброто зърно било посято от Господ Иисус Христос в сърцето на своя верен избраник още от дете.

   Иван Фьодорович рядко отказвал каквото и да било на своя обичан син. Веднъж Игор помолил баща си да му купи магнетофон. И един ден, когато Игор се прибрал от училище, видял в стаята си малък магнетофон „Комета“ - подарък по случай рождения му ден. Но музиката не звучала дълго у Рослякови: след около месец Игор подарил касетофона на един свой приятел от училище, който също мечтаел за магнетофон, но родителите му не били в състояние да изпълнят това негово желание. Младото сърце на Игор, изпълнено с обич и милосърдие, пожелало да раздели радостта с приятеля си и е лекота се разделило със скъпия подарък заради любовта към ближния. А когато Игор пожелал да се научи да свири на китара, родителите му без да възразяват, спестили пари и купили добър инструмент. Но и китарата не останала дълго при Игор: след време бъдещият монах без да се замисля, подарил и нея.

   По онова време били на мода дънките. Игор много ги харесвал и помолил родителите си да му купят. Но дънките не били евтини и майка му казала: „Какви са тези дънки и защо са толкова скъпи? Да отидем синко, аз да ги видя и ако са хубави, ще ги купим.“ Анна Михайловна отишла в магазина и след като ги видяла, казала: „И това ли са дънките? И за това невзрачно панталонче да дам толкова пари? Не, синко, ще минеш и без тях“. Игор безропотно приел решението на майка си и почти забравил за желанието си, но скоро получил разрешение да купи „невзрачното панталонче“ от чужбина, защото там дънките били много по-евтини. И след поредното пътуване, той си донесъл желаните дънки. Игор облякъл синя фанелка, която отивала по цвят на новото „панталонче“ и отишъл на училище. Но учителката веднага върнала „любителя на модата“ вкъщи да си сложи училищната униформа.

   Божията благодат, невидимо спасяваща и даваща на душите мир и духовна радост, допуска външни скърби и това е необходимо, защото скърбите не позволяват на душата да охладнее и закоравее.

   Те учат на състрадание и пораждат смирение, без което всичко губи своя смисъл. „Добре ми е, че си ме смирил (Господи)“ - казва св. пророк Давид. И често се случва, че човек, който не е имал вяра в Бога, чрез смирение при понасянето на скърбите я намира.

   От ранна възраст, Игор се интересувал от различни „чудеса“ на науката. Той имал тетрадка, в която записвал всякакви открития, необичайни случаи, катастрофи - с една дума, всичко, което го интересувало. Отчасти, това била една от причините, които го подбудили да постъпи във факултета по журналистика на Московския Държавен Университет.

   Нощем Игор обичал да седи в стаята си и да гледа звездите. Неговата открита душа трептяла, възхищавайки се от величието на вселената, която няма, както си мислел той, ни начало, ни край. Сърцето му се вслушвало в мълчанието на нощта и се изпълвало с необичаен възторг. В тези минути Игор взимал молив и пишел стихове. Така, наблюдавайки сътворения свят, премъдростта, с която е сътворен, поразен от чудото на Божието творение, той разбрал, че всичко си има Творец. „Защото, ако временното е такова, какво е вечното? И ако видимото е толкова прекрасно, как изглежда невидимото? Ако величието на небето надминава мярката на човешкия разум, кой ум ще може да изследва природата на Присносъщния?“ (Св. Василий Велики)

   Но кой е Този, който е сътворил това великолепие? Кой е Този, който е установил редът във вселената? Кой е Този, който е дал на човека духовен закон и съвест, така мъчително изгаряща ни за греховете?

   Една сутрин, Игор чул духов оркестър да свири траурен марш: погребвали някого. Той погледнал през прозореца и видял хора, които носели ковчег. Зад тях вървели близките на умрелия. В нечие семейство дошло нещастието. Игор се замислил за тайната на живота и смъртта, за това, какво очаква човека отвъд гроба. Той не можел да приеме идеята за пълното изчезване на човека, за което бил чел в учебниците.

   Когато Игор бил на 19 г. внезапно починал баща му. Тази смърт била неочаквана и дълбоко потресла душата му. Той някак видимо възмъжал, станал мълчалив и сериозен. Скоро след смъртта на баща си Игор сънувал кошмар. Той се събудил, облян в студена пот, запалил лампата в стаята си, събудил майка си и после дълго не могъл да се успокои. Но за това, какво е сънувал онази нощ, никога на никого не е разказал.

   Покажи ми, Владико, смъртта ми сега, подскажи ми числото на моите дни, че живея, тогава аз бих се боял и страха ми, май, никой не ще победи.

   Подскажи ми и после ти мен остави, нека в скръб възмъжее тук мойта душа и по кръстния път да укрепна преди да си ида накрая от тази земя.

  

                                                                                                                                        Пътят към Бога

  

   Как всичко някак изведнъж стовари се на яките ми рамене...

   Е, казват, че съм плещест мъж, а и защо ли да се пазя, за къде?

  

   Игор растял и както всеки човек преоткривал наново света. Минала безгрижната детска мечтателност, а на нейно място дошла тежката реалност. Ненаситният свят с неговото безбожно лукавство, алчност и корист, който по думите на Апостола „целият лежи в зло“, все по-често показвал на младежа истинското си лице. Лека полека с помощта на изкушения и скърби, Бог дава на човека да разбере, че живота ни е „пара, която се явява за малко време, па изчезва“. И ако човек прекарва живота си в греховни наслади, предавайки се на беззаконие и нечистота, то душата му вечно ще пребивава в зловонието на страстите си, изгаряна от мъчителен огън. А праведната душа като благоухание на тамян, запален в жертва на Единия Всемогъщ Бог, ще намери вечна радост и райско веселие

   След завършване на училището Игор участвал в мачовете по водна топка с отбора на автозавода. По-късно, след постъпването си във факултета по журналистика, играел с университетския отбор.

   Разказва майсторът на спорта Олег Жолобов: „Думата на Игор в отбора беше решаваща. Като се събереше отборът - говорят, говорят, а Игор мълчи. А стигне ли работата до задънена улица, той каже две-три думи и всички вече знаеха, че решението е взето. Помня, че когато започна перестройката и разговорите за демокрацията, на едно събрание на отбора също заговориха за демокрацията в спорта. Говориха, говориха, а Игор направи равносметка: „Отборът е монархия. Ако не се подчини играта на единната воля, каква игра ще бъде това?“ Между другото, той свято почиташе паметта на убития император Николай II и на нас ни предаде тази любов.

   В Оптинската пустиня о. Василий стана духовен отец за много от членовете на нашия отбор. Но още преди да постъпи в манастир, се обръщахме към него с „отче“. Помня, че бяхме в Югославия за деня на Победата. На 9 май нямахме мачове, но пък имахме бутилка хубаво вино. Поумувахме известно време и отидохме при Игор: „Отче, какво ще благословиш?“ И той благослови да има празник. Отидохме сред природата, сложихме трапеза и пяхме песни от военните години. Игор пееше прекрасно. А Отечеството и паметта за военните години бяха нещо свято за него.“

   Докато учел в университета Игор много бързо разбрал, че няма да работи като журналист: не искал да пише лъжливи статии, а да се бори сам със закоравялата неправда нямало смисъл. Единственото утешение за душата по онова време останало нощното съзерцание на звездите, което пораждало нови стихове-размишления.

   Понякога, особено през пролетта, Игор отварял прозореца и вдишвал с наслада нощния въздух. Последният пролетен сняг падал на пода и на перваза на прозореца се появявали тънки висулки. Удивителното блещукане на звездите предизвиквало чувство на умиротворение и му ставало леко и спокойно. Истина казва пророкът: „Небесата проповядват славата на Бога“. Затова не е нужно нито знание на езици, защото небето има един език, разбираем за всяка душа, нито музикална грамотност, тъй като песента на небето звучи във всяко сърце като звучна незабравима мелодия. И както човек, чул прекрасно пеене, което дарява на душата неописуема радост, надали ще започне да хули певеца, а

   напротив - ще изпита към него добри чувства, така и истинската любов към творението незримо преминава към Твореца.

   Всяко време на годината си има своя красота. Но на Игор най-близко му било есенното време. То му напомняло, че всяко нещо има начало и край и всичко принадлежи на тлението, освен душата. Той вече започнал да разбира, че тялото на християнина е като есенно дърво - временно умира, за да възкръсне по време на райската пролет за вечно лято. Вечерно време Игор се разхождал из парка, наслаждавайки се на есенната природа и размишлявайки над нейните тайни. През тези вечери той се прибирал вкъщи особено умислен. Грижливата му майка, забелязвайки това, питала: „Защо днес си толкова печален?“ Но Игор бързал да отиде в стаята си, желаейки да бъде насаме с размислите си. „Ако през деня поне един-два часа не остана насаме със себе си, чувствам се много нещастен“, - казвал Игор Росляков още преди да стане монах.

   Той пак сядал до прозореца, взимал молив и съчинявал стихотворения. А когато му било съвсем тъжно, започвал да благодари и слави в рима всичко благо. И - о, чудо! - от това му ставало по-светло и леко на душата. „Човек затова има скърби в днешния век, защото не благодари на Бога, - казвал той, вече бидейки йеромонах. - Апостол Павел ни призовава да благодарим за всичко и да се радваме, непрекъснато да въззоваваме към Господа с покайно сърце.“

   Игор особено обичал да прославя древната „Свята Рус“. За това, колко скъпа му била Русия, свидетелствуват много от стихотворенията, написани от него по онова време искрено и с чисто сърце. Понякога Игор заминавал някъде на село и там дълго се разхождал под дъжда, а като го питали, как може толкова време да прекарва навън при такова лошо време, отговарял с усмивка: „Това е моeто временце“. И наистина това било неговото „временце“. Мокрите, безлюдни селски улици, неповторимото благоухание и шумът на есенните листа под дъжда внасяли в душата му удивително чувство на тишина.

   Игор започнал да пише преди да намери Бога, но вече следвайки онази древноруска православна традиция, която отхвърля лъжата и измислицата като грях. По стиховете му може да се сверяват датите.

   Написал е доста неща. Но нито поет, нито журналист не стана, отхвърляйки в крайна сметка този път. И за да стане ясно защо, ще се обърнем към поезията на Игор и към неговото разбиране за мястото на поета и журналиста в съвременния свят.

   „Умът отхвърли искреността и се превърна в хитрост“, - пише за културата на XX век известният руски философ Иван Илин. А по думите на протойерей Вячеслав Резников още от края на XVIII век литературата се стреми да заеме мястото на Църквата и поетите, журналистите, мислителите поемат върху себе си ролята на „пророци“ и „месии“.

   Пророците и лъжепророците - това е темата, над която често размишлява в стиховете си младият журналист Игор Росляков, като прави в крайна сметка обмислен избор. Той категорично отказва поканите за работа в най-престижните по онова време вестници, казвайки на приятеля си: „Не искам да лъжа“. С неговите способности би могъл да си създаде име в журналистиката и литературата. Но той трезво разбира своето място в този свят, където, по думите на Иван Илин, изкуството отдавна вече е станало „нервиращо зрелище“. За да постигнеш успех, трябва да си лъжепророк, да нервираш, да стряскаш. Всичко това е отхвърлено заради чистотата на сърцето, което недоумява пред лицето на бедствията и е поело в себе си болката на родната земя. Той наистина е изгорил много неща или изхвърлил като ненужни вече чернови. Така стремително израствал духовно, че бързо надраснал своята поезия. И все пак юношеското влечение към поезията не било случайно - това бил опит да намери път към светлината и душата му вече неведнъж преживявала свещения възторг пред величието на Божия свят.

   Все още не му идвали мисли за монашеството, но душата вече чувала призива.

   Веднъж, когато бил на състезание в Холандия, Игор се запознал с една млада преводачка - холандка. Започнали да си пишат. Скоро дошло време за ново състезание в Канада, но на Игор му забранили да замине. Било му предявено обвинение в „шпионска връзка с чужди граждани“. Игор тежко преживявал тази несправедливост, но това събитие силно повлияло върху живота му. Някой ще каже: какво хубаво може да има в това? - Лъжа и клевета. Но премъдрия Божий промисъл изкусно устройва всичко за спасението на душата. Учителката му по история, енориашка на една от московските църкви, обърнала внимание, че Игор нещо е разстроен. Тя го разпитала и го посъветвала да отиде при свещеник. И ето, Игор за първи път пристъпва прага на църквата. А нали често е толкова трудно да направиш точно тази стъпка! Но, когато с Божия помощ човек намери в себе си сили да дойде на първа изповед,

   какво успокоение намира неговата душа! И е какво може да се сравни това чувство? И как да намериш думи да го опишеш? Защото, „където е Бог - там има и мир“. Колко умилително е да видиш хора, току-що обърнали се във вярата. Това е защото безброй Ангели се веселят за тези души и небесна радост, подобна на благодатния огън, слиза във вярващото сърце. Душата неуморно благодари на Бога и сладостно зове: „Христос Воскресе!“ и цялата Небесна Църква възклицава: „Воистину Воскресе!“ Наистина Възкръсна Христос в душата, събудила се от греховния сън и възкръснала за вечен живот!

   Като се връщал вкъщи от църквата, Игор летял, сякаш имал криле. Струвало му се, че службата незримо продължава. Безгрижните птици, кацнали на клоните на дърветата, допяват хвалитните стихири. Винаги гостоприемният зелен парк тихо напява Великото славословие. А белокрилият гълъб, който важно се качва на стъпалото, сякаш се готви да произнесе просителната ектения.

   Подобно на човек, който в страшния студ се крие под покрива на своя топъл дом, така и душата, попаднала в беда, бърза под Божия покров. И ако поне веднъж посети Църквата, този величествен кораб, който уверено се носи сред бурите на житейското море, вече никога няма да пожелае да остави изпитаната радост от Божието присъствие.

   Скоро след това Игор се запознал с йеромонах Рафаил, който служел в енорията в град Прохорово, Псковска губерния. С наставленията си към бъдещия монах той оказал благотворно влияние на неговия по-нататъшен живот. Игор много обикнал този изключителен свещеник и винаги с благодарност си спомнял за него. Чрез отец Рафаил Бог посеял в душата на бъдещия мъченик семето на любовта, което поникнало и станало подобно на дърво, насадено при изворите, при изворите на живата вода на Божията Премъдрост и дало плод - мъченическият венец.

   На 18 ноември 1988 г. отец Рафаил загива при автомобилна злополука, на около 60 км от Новгород. Опелото му било на имения му ден - Събор на Св. Архангел Михаил и всички небесни сили. „От момента, в който разбрах за смъртта (на о. Рафаил) - до причастието ме владееше невероятна душевна скръб, - писал Игор, - а след причастието - спокойствие на душата, усещане за мир в сърцето. Господ ми даде да разбера каква е участта на о. Рафаил. Той е сред Ангелите и непрекъснато се моли за нас.“

   На следващия ден след смъртта на отец Рафаил Игор написал стихотворение:

   Намерил бих аз тежки думи и за живота, и че гробът е студен, но и полвината от мойте чувства не бих излял с горчивата си реч.

   Но иска ми се в тишина да си поплача и с грейнали очи да се изправя пред света.

   А който като мълния е блеснал на земята, под небесата е облечен в светлина.

   Благодатта Божия все повече укрепвала Игор, показвайки му, че спасителният път е скръбен. „Колкото повече е любовта, - пишел Игор, - толкова повече страдания за душата; колкото по-пълна е любовта, толкова по-пълно е познанието; колкото по-гореща е любовта, толкова по- пламенна е молитвата; колкото по-съвършена е любовта, толкова по- свят е животът.“

   * * *

   Срещата с Бога била за Игор толкова потресаваща, че целият свят се превърнал за него в проявление на Богоприсъствието:

   От псалмите сърцето е възкръснало и цар Давид владее над града.

   Веднага след обръщането си към Бога той с въодушевлението на но- воначален създава два големи цикъла стихове по мотиви от Евангелието и Псалтира. По това време той пише много пламенно, за да остави в крайна сметка писането.

   „Рекох си: ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си, ще обуздавам устата си, додето нечестивият е пред мене.“

   Обещах, че ще бъда на думите верен до край Ще наглеждам аз своя окаян живот И неволно добавих: суетния зов пак Ще посрещам с мълчание, кимнал с глава.

   В многолюдния свят аз оказах се ням И Доброто разпънато гледах на кръст Без слова, а в душата си бях завладян От въпроси безброй, от безумната скръб.

   Отчаяние пламна във мойто сърце,

   Мойте мисли разпали ги огън незрим И така към небето повдигнал лице,

   Заговорих на друг, по-различен език.

   Покажи ми, Владико, смъртта ми сега,

   Подскажи ми числото на моите дни,

   Че живея, тогава аз бих се боял И страха ми, май, никой не ще победи.

   Игор дошъл в Оптинската пустиня вече като непишещ човек. Скоро след отварянето на манастира тук започнали да издават свой вестник, наречен „Обител“. Но ако желаещите да пишат били много, то умеещите да го правят - малко. И тогава открили, че о. Василий е професионален журналист, и решили, че е длъжен да пише за вестника. Отец Василий отказал, като предизвикал по този начин осъждане от страна на новоначалните. „Ние пишем, проповядваме, а той? Егоист!“ А един послушник, който впоследствие остави манастирите заради творчеството в света, дори го изобличи: „Той като с карфица се забоде за покаянието и там се разпъна!“ Така е. И за да се разбере позицията на о. Василий, ще приведем един разговор с него. Веднъж йеромонах П. му донесъл касета със съвременни духовни песни и го попитал, след като ги чули:

- Е, какво, хареса ли ти?

- Хубаво е, - отговорил о. Василий. - Само бутилката липсва. Това е душевно, а не духовно. А виж, със стиховете на стареца Варсонофий дори бесове могат да се изгонват.

   Тези думи на о. Василий по същество накратко предават основната мисъл от все още непубликуваното тогава писмо на светител Игнатий Брянчанинов към послушник Леонид: „Слушал съм одата „Бог“, един огромен господин я чете възторжено след обяда, по време на който той здравата си похапна и пийна... Точен е, превелик е възторгът, предизвикан от обилното количество ростбиф и шампанско, натъпкано в корема! Одата е написана от движението на кръвта - и мъртвите се занимават с украсяването на своите мъртъвци! Душата ми не може да търпи смрадта на тези съчинения! Според мен, по-добре е да четеш с литературна цел „Вадим“, „Кавказкият пленник“, „Форсирането на Рейн“: там светските поети говорят за своите си неща и по-своему прекрасно, удовлетворително. Нека тези мъртъвци оставят благовестието на Бога! Те не знаят какво престъпление е това: да преобличаш духовното, да го изопачаваш, като му придаваш веществен смисъл“.

   От юношеските си години о. Василий се посветил на работата със словото и след срещата си със Словото, родено от Дух Светий, за него наведнъж помръкнали всички словеса на земното мъдруване. От този момент целта на живота била вече друга: „...от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа...“ (Фил. 3:8) И по този път неусетно съзрявал даденият му от Господа дар.

   Той отхвърлил душевното заради духовното. Но все пак го теглело към писането и на първо време в дневника му се появявали такива редове:

   Какво, иноче, стихове ли пишеш?

   Или Псалтирът малък е за теб?

   Или за топли сълзи не намираш

   В Евангелските страници ни ред?

   По думите на изтъкнатия православен богослов от XX век Владимир Лоский, човек е роден да бъде „поет за Бога“. Такъв поет за Бога беше о. Василий, който не подозираше до един определен момент, че родният му език е църковно-славянският, а призванието му са не стиховете, а стихирите. Когато след убийството бе намерен монашеският дневник на о. Василий и за пръв път прочетоха стихирите му, всички бяха поразени от откритието, че от нас си е отишъл надарен духовен писател с такова обещаващо бъдеще. Животът бе прекъснат в полет.

  

                                                                                                                                 Знамението на Кръста

   От псалмите сърцето е възкръснало и цар Давид владее над града.

   С усмивка покачила се над къщите, луната днес го пази от шума.

   Една сутрин, докато подреждала чекмеджето на бюрото, Анна Ми- хайловна намерила кръстче. Кръщелното кръстче на сина и. Интересно е, че това станало на Неделя Кръстопоклонна на Великия пост и че именно на този ден на бдението се изнася Св. Кръст. Игор описал това събитие в дневника си така: „Аз си сложих кръстчето за пръв път приблизително 27 години след Кръщението си. Това е знак Божий. Първо: показващ, може би, поне приблизително датата на Кръщението ми - това е радостно! Второ: напомнящ за Христовите думи: „вземи Кръста си и Ме следвай“ - засега това е тягостно... Наистина кръстен ден!“

   Тежко било на Игор от осъзнаването на своята немощ, но и радостно от познанието на всемогъществото на Бога. „Защото всичко, което се посява в унижение, въстава със слава и всичко, което се посява в немощ, въстава със сила, а силата Ми в немощ се явява“ - казва Господ.

   Кръстният път на бъдещия Христов мъченик започнал така. Игор усърдно се молел. В началото с принуждение, но постепенно молитвеният труд се превръщал в голяма радост. Сякаш невидим огън се запалил в сърцето му и като неутолимата жажда на пътника, който се надява на поне една глътка вода, се разгаряло желанието за молитвен подвиг. Харесвало му да чете светоотечески трудове. Започнал да спазва поста и често посещавал богослуженията. Струвало му се, че и небето не е както преди. Дълбочината и величието на Божията Премъдрост все повече се отваряли пред молитвения му поглед. Пред него се отваряла вечността - великата тайна на Твореца, дал живот на всичко съществуващо.

   „Душата не е подвластна на смъртта, - разсъждавал Игор, усещайки не само с ум, но и със сърце близостта на Господ. Нито дядо, нито татко, нито който и да е от отишлите си от този живот не са умрели. Те са живи, тъй като душата е безсмъртна.“ Тези и други размисли все повече и повече укрепвали в сърцето на бъдещия монах страха Господен, който е „истинската премъдрост и отдалечаване от злия разум“. А Божият страх не търпи разсеяността на ума. Той се вселява само в онова сърце, което непрекъснато помни за Бога и вика за милост.

   Чувството на покаяние, което често се съпровожда от обилни сълзи, умилява и умиротворява душата, за да разбере тя и да вкуси, колко е благ Господ. Но след това се случва ревността и да намалее. Като ями и огромни буци по пътя на спасението изникват скърбите - както външни, така и вътрешни. Понякога се появява и чувството на богоизоставеност. И всичко това се допуска от Господ, за да почувства човек колко зле е без Него, за да Го обикне и да се прилепи към Него с цялата си душа, за да Го призовава непрекъснато и да му се моли ден и нощ с покаяние и благодарност.

   Много от приятелите на Игор се чудели на промените, които настъпили у него. Някои го мислели за луд, някои започвали с любопитство да го разпитват, а някои се стараели да го убедят в ненужността на вярата и религията.

   Постепенно в отбора свикнали, че Игор пости. Някои обаче се безпокоели, че той няма да има сили да играе. Защото, когато мачовете били например през Великия пост, Игор се хранел само с овесени ядки със сушени кайсии и елда, накисната във вода.

   След всеки мач, отборът се събирал да „отбележи“ или победата, или загубата. Игор си позволявал понякога да пийне малко вино, като не пропускал да разкаже някоя притча за лозницата или за това, че не виното е осъдително, а пиянството. „Господ е заповядал виното да се използва във Великото Тайнство на Евхаристията“ - казвал той. Но ако денят бил постен, той твърдо го спазвал и приятелите му знаели, че не е възможно да накарат Игор да престъпи принципите си. Затова го уважавали.

   През лятото целият отбор бил изпращан на море, но на Игор не му били по сърце тези земни утехи. Той заминал за Псковско-Печорския манастир, където живял около месец. Тук се срещнал за пръв път с монашеството, което му напомняло могъщото Ангелско войнство.

   И колкото повече душата му познавала Бога, толкова повече Игор се убеждавал в необходимостта да остави спорта. Вече като спортист от международна класа по онова време, той разбирал, че тези състезания, мачове и турнири не могат да донесат полза за душата, защото всяка игра е свързана с множество страсти. Горделивото желание да бъдеш победител, известната неприязън към съперника, която понякога се превръща в гняв и злоба, всяват смут в душата и не и дават покой. За да се убеди в правилността на съжденията си, той се обърнал към архимандрит Йоан (Крестянкин). Старецът му препоръчал да остави спорта и да стане монах. Но майка му била против. „Манастирът е хубаво нещо, - казала тя, - но нека там да вървят другите.“ Самата Анна Михайловна не отричала Божието съществуване, но и не желаела да пости, да посещава богослуженията в храма и била много недоволна от това, че синът и така се „увлича“ по религията. Това било за Игор голяма скръб. Но чрез претърпяване на скърбите, в неговата душа се раждал благодатен мир, който пазел сърцето и ума му от смущаващи помисли.

   Където и да се намирал, Игор никога не се срамувал да се прекръства, но го правел скромно. Веднъж, вече като йеромонах, в една от проповедите си казал: „Лъжливият срам е следствие на грехопадението. Когато Адам съгрешил и видял голотата си, се засрамил. Господ го запитал: „Адаме, къде си?“ Но той вместо да се покае, се скрил от Бога заради лъжливия срам. Но сега, след идването на Христа, този срам е разрушен и ние имаме дръзновението да викаме към Бога: „Господи, къде си?“, независимо от това, къде сме и в какво състояние се намира душата ни. Важното е да има покаяние.“

   „Евангелието - това са устата Христови, - писал Игор. Всяка дума на Спасителя е дума на любов, смирение, кротост. Този дух

   на смирение, с който Спасителят ни говори, не ни се явява често, затова и Евангелието понякога е неразбираемо, понякога не ни трогва. Духът на Евангелието се постига и разкрива с помощта на Христовия Кръст. Където и да се намирал Христос, каквото и да е говорил, Той го е говорил от Кръста. Когато усетим това, тогава ще ни се открие Духът на Евангелието, Духът на кротостта и смирението, на безкрайната обич на Господа към нас, грешните.“

   Сега вече вместо стихотворения нощем от сърцето на Игор се възнасяла пламенна молитва, съпровождана от множество земни поклони. Усърдно призовавайки Господа, той с любов и благоговение целувал кръста, падал на пода ничком, после ставал и дълго пеел псалми. После отново пламенно, с огъня на благодатта в душата си, правел множество земни поклони. „Днес не можем да извършваме онези подвизи, които са извършвали в древността светите отци, - казвал Игор по-късно, - но въпреки това сърцето ми е на страната на онова монашество. „Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). Трябва само да се постави добро начало, а Той ще помогне и ще даде толкова сили, колкото са необходими. Всеки си носи кръста, точно този, който той може да носи и затова на нас ни остава единствено да проявяваме усърдие и да благодарим на Бога за всичко“.

   Първата Пасха

   Точно как да кажеш що за време - може би април, а може - май, разцъфтяват клоните зелени и пече се сладкия кравай.

   Великден! Великият и радостен ден на Христовото Възкресение. Райско веселие, което посещава християните веднъж в годината. Но за тези, които са се проникнали с тайнството на Възкресението, то е всекидневно и даже непрекъснато. То идва и пълни сърцата на верните с неописуемо веселие. Пасха е утешение на верните сърца, призоваваща към умиротворение и благодарност.

   За първи път Игор посрещнал Великден през 1985 г. в Свето-Николския храм. Свършил Великият пост, първият съзнателен пост в неговия живот. В навечерието на празника, в любимото си кътче у дома, където сега се намирали иконите на Спасителя и Божията Майка, той с усърдие четял Правилото преди Св. Причастие. Странното вълнение не напускало душата му. Много му се искало по-бързо да дойде Пасха. Той така очаквал този ден!

   И ето, денят настъпил. Богослужението продължило цяла нощ. Църковните свещи, тези усърдни застъпници, осветявали църквата, изпълвайки с благодат сърцата на вярващите. А колко величествен бил кръстният ход! Наистина Ангели възпявали на небето Възкресението и Славата на Христос Бог. Но колко познато се сторило на Игор това Пасхално тържество! Не е ли това същото небе, което от дете нощем гледаше през прозореца си! Не са ли това същите звезди, които му говореха за великата мъдрост на Твореца! Това нощно шествие приличало на звездно небе, осеяно с безброй блещукащи огьнчета! Който не познава радостта на истинската молитва, той не е чувал пеенето на Ангелите. Защото то не може да се чуе явно, то се отразява само в чистото сърце като беззвучна мелодия на непристъпната Божествена Светлина.

   Когато спрели пред вратите на храма, всички затихнали за миг. И ето, свещеника провъзгласил: „Христос Воскресе!“ - „Воистину Воскресе!“ - дружно отговорили събралите се. Каква неописуема радост обзела всички! Като топъл свеж вятър долетяла тя и отнесла всички печали и скърби, нещастия и обиди. О, Пасха - вечно веселие, неземна радост! Игор вдъхновено пеел с всички тропара „Христос воскресе из мертвмх!“ Искало му се да раздели радостта от Христовото Възкресение с всеки! Не веднъж бил изпитвал радостта от победата по време на състезание, но сега чувството било съвсем друго. Това била радост от победата на вярата и тържеството на Божията любов. Това било истинско възкресение на душата, което в този живот не е нищо друго, освен съединяването и със Светия Дух.

   Изведнъж Игор си спомнил, как веднъж, когато се прибирал от тренировка, Господ му напомнил за Страшния съд. Във вагона на метрото нямало много хора и той като седнал на седалката, започнал да размишлява за вечността. Изведнъж влакът спрял, лампите изгаснали и настъпил пълен мрак. Сърцето му се изпълнило със страх. Трябва да се каже, че Игор се занимавал с доста твърд спорт - по време на мач съперникът често може силно да те удари с юмрук. Тогава се изисква особено мъжество и издръжливост, за да не отговориш на удара с удар и при това без да се изплашиш, да продължиш мача, атакувайки вратата на съперника. Игор бил много смел: често физически много по-силни от него

   съперници отстъпвали пред решителността му. Но това било нещо друго. На Игор му се сторило за миг, че се сбъдва библейското пророчество за края на света. „Дали наистина не е дошло времето на Страшния съд? - помислил си той. - Защото е казано, че този ден ще дойде, като крадец през нощта и ще изненада всички, живеещи на земята“. Сърцето му от вълнение се разтуптяло по-силно. „С какво ще дойда при Теб Господи? - питала тревожно душата на Игор - направил ли съм нещо на земята, достойно за оправдание и милост?“ В паметта ярко изгрели картини от миналото. Всички прегрешения, малки и големи, изведнъж напомнили за себе си. Но в този момент светнали лампите и влакът продължил.

   През тази нощ Игор не могъл да заспи. Размишлявал за живота си и се подготвял за изповед, записвайки всички грехове, за които си спомнил в тези минути. В очите му неволно се появили сълзи. Това били сълзи на радост за намереното покаяние и благодарност към Бога за Неговото милосърдие.

   И ето тук, по време на Пасхалното богослужение, Игор видял с духовните си очи тази велика Христова победа над дявола, това велико мъжество, дадено на християните, което ги кара да се сражават с врага на спасението на човешкия род и да побеждават. Да побеждават не само с подвизи, но и с покаяние. Защото за човека е свойствено да пада. И воинът, като се сражава на бойното поле, случва се да бъде победен, и тежко ранен. Но, ако той, дори бидейки многократно побеждаван, не се отчайва, а отново и отново влиза в битката, побеждава благодарение на мъжеството и непреклонността си. В духовната битка покаянието по чудесен начин лекува раните и укрепва душите, а също така дава благодатна сила, която ни помага да претърпяваме с радост всички скърби и да побеждаваме уловките на врага. „Не сме призвани да униваме, - ще каже след време в една от проповедите си йеромонах Василий, - а да гледаме и виждаме Господ, Който върви пред нас и прегазва с пречистите Си нозе всички тези скърби, които ни готви врагът. Тези скърби са унищожени от Господа, те са победени от Него и ние имаме сигурна възможност да се присъединим към тази победа, тази радост и това веселие, които са ни дадени с Христовото Възкресение“.

   Игор ликувал като дете. Много от енориашите, които още не го познавали, забелязали веселия, плещест младеж. „С поста трябва да се приключва внимателно, - шегувал се той, - сипете ми, ако обичате, още две-три кюфтета“. Неговите безобидни шеги били изпълнени с детско веселие. Точно тук, осем години преди смъртта му, някой за първи път

   го запитал за най-голямото му желание и Игор без да се замисля, отговорил: „Да умра на Великден, под камбанен звън!“ И Господ чу неговото желание и даде на избраника си Велико Тържество и Вечна Пасхална радост. Но колко труден и трънлив път му предстояло да измине, носейки нелекия си кръст към Оптинската Голгота!

   Оптина

   Може някога и тъжен да съм вечер, ала гледам все зад нашия стобор към манастира Оптински далечен и към Введенския висок събор.

   Автобиография, написана при постъпването в манастира: ,,Аз, Игор Иванович Росляков, съм роден на 23 декември 1960 година в гр. Москва. Завърших средното училище № 466 във Волгоградския район на гр. Москва. След това една година работих в автомобилния завод. През 1980 година постъпих в Московския Държавен Университет във факултета по журналистика. През 1985 година завърших МГУ с квалификация - литературен работник във вестник. В състава на университетския отбор по водна топка съм участвал в национални и международни състезания. Покрил съм норматива за майстор на спорта. Бях женен. Бракът е разтрогнат от отдела за записване на актовете за гражданското състояние на Волгоградския район в гр. Москва. Нямам деца от брака. От 1985 до 1988 година съм работил като спортен инструктор в Доброволното спортно дружество на профсъюзите“.

   Телевизионният журналист, майсторът на спорта Борис Костенко, режисьор на филма „Оптинските новомъченици“, коментира тази официална биография: „У нас тогава официално нямаше професионален спорт и ние с Игор трябваше да посочваме в автобиографиите си това, което беше отбелязано в трудовата книжка: работа в завода, в ДСО и т.н. В действителност бяхме студенти - през деня учехме, а вечерта си изкарвахме прехраната със спортни състезания. Бащата на Игор вече не беше между живите, майка му беше пенсионерка и той не можеше да не работи.

   Между другото, Игор имаше две висши образования като редовен студент - институтът по физкултура и университетът. Кандидатства на общо основание, макар че майсторите на спорта, както е известно, ги

   приемаха по друг начин. Отначало с него постъпихме в института по физкултура, редовно обучение, а след това, като положи по индивидуален план изпитите за първи курс, Игор постъпи направо във втори курс на университета. Девет години бяхме студенти и в института по физкултура беше по-тежко, отколкото във факултета по журналистика - там учехме анатомия, физиология и имаше много строга катедра по военно дело, която в крайна сметка замени казармата“.

   Игор дочакал поредната отпуска и заминал за Оптинската пустиня. Този манастир се намира на около 4 версти (1 верста - 1060 м) от древния град Козелск, прочут с героичната си борба с монголо-татарите през 1238 г. Войниците на Батий седем седмици не могли да превземат града. Християнският подвиг на любовта много правдиво е описан в древните летописи. В тях се казва: „жителите се събраха на съвет, за да не се дадат на неверниците, и ако трябва, живота си да жертват за християнската вяра...“ (Сборник русских летописей, т. 15, стр. 374).

   Мъжествено се сражавали жителите на Козелск, отдавайки живота си в неравната битка. Според преданието, двегодишният княз Василка се удавил в кръв, никой от жителите не се предал, а останалите живи, в това число жените и децата, изгорели в храма „Успение на Пресвета Богородица“, построен някога от княз Юрий Долгорукий. На мястото на погребението им християните от съседните места поставили каменен кръст. Разяреният Батий дал на Козелск прозвището „зъл“ град, като заповядал да го изравнят със земята и да изорат мястото. Впоследствие, градът бил възстановен, но няма данни, дали по време на монголо-татарското нашествие манастирът вече е съществувал. Има предположения, че манастирът е възникнал през XV век и е бил основан от покаялия се разбойник Опта. Други свързват началото на обителта с времето на преподобния Кукша, просветител на вятичите.

   Като научил за възстановяването на Оптинската пустиня, Игор силно пожелал да посети това място. Той бил чел, че манастирът е посещаван от М. Ф. Достоевски, Н. В. Гогол, К. Леонтиев, В. Соловьов, С. А. Нилус, братя Киреевски и много други, че манастирът е достигнал особен разцвет при Оптинските старци, известни на православния свят с прозорливостта и духовната си мъдрост.

   От цял свят се стичали богомолци към живоносния извор на духовна благодат, получавайки изцеление на душата и тялото. Четиринадесет прославени светии на цяла Русия съставят Събора на преподобните Оптински старци. „О, съзвездие на иноческия небосвод, - писал Игор впоследствие в дневника

   си - о, дивно ято на орли; многосвещено кандило на Богородичния храм; истинен грозд от лозата Христова - така ви наричаме, преподобни отци, така именуваме и прославяме Събора на Оптинските светни“.

   Първи беше прославен през годината, когато се честваше Хилядолетието от Кръщението на Русия преподобния Оптински старец йеросхимонах Амвросий (Гренков). Игор пристигнал в манастира наскоро след прославлението му.

   „Радвай се, земя Оптинска, - ще напише Игор по-късно - място, възлюбено от Ангели. Велика е Твоята Слава! Радвай се, благословена, и ликувай, защото Господ е с тебе!“ Игор сравнявал възраждането на Оптина с възкресението на Лазар, който бил мъртъв, но оживял, бил подложен на тление, но се въздигнал за Христовата проповед. Подобно на него, и манастирът бил подложен на разрушение, но днес възкръсва за спасението на много души.

   Игор толкова обикнал Оптина, че дори не искал да се връща вкъщи, но тъй като не желаел да постъпва по своя воля, обърнал се за съвет към един свещеник. Той го посъветвал все пак да замине за Москва, за да успокои майка си и да приключи с мирските дела.

   Вкъщи Игор казал на майка си, че има намерение да остави спорта и да замине да поработи в манастира. Анна Михайловна помислила, че той ще работи в манастира като журналист и не възразила. А Игор решил да работи за Господа и ако Му бъде угодно, да приеме монашество.

   Скоро след това, той отново пристигнал в Оптина. Станало така, че го настанили в къщичката на стареца Амвросий, в тази и част, където е живял някога самият старец. Изпълнявайки манастирските послушания, Игор разтоварвал тухли, събирал боклука, трудил се в магазинчето за икони, четял в църквата псалтир, понякога дежурил пред манастирските порти. Много трябвало да се труди над смирението и търпението, но бъдещият монах не скърбял, а се радвал, като често повтарял: „Трябва да се трудя заради греховете си“.

   На 29 април 1989 г., на Страстна събота, Игор бил приет в братството. „Божията Милост се дава даром, - писал той в дневника си, - но ние сме длъжни да дадем на Господа всичко, което имаме.“ Послушник Игор без обиди и ропот понасял забележките и упреците. Винаги бил съсредоточен върху покайните размисли и богомислието, спомняйки си за Христовите страдания. „Да вземеш кръста си и да последваш Христа, означава с готовност да приемеш смъртта за Него и да пострадаш, - казвал той, - а който има желание да умре за Христа едва ли ще се огорчи, виждайки трудовете и скърбите, хулите и оскърбленията“.

   Веднъж Анна Михайловна пристигнала в Оптина с една роднина да навести Игор. При срещата си с него тя силно се огорчила: не могла да го познае - от здрав и добре хранен младеж, той се превърнал в слаб, изтощен от пост и трудове послушник. Игор ги посрещнал пред портите на манастира със старо окъсано работно облекло и ги пратил да нощуват в манастирската Пафнутиевска кула. Анна Михайловна не можела да се успокои. Тя дълго молила сина си да остави манастира и да се върне вкъщи. Но той отказал, защото твърдо решил да стане монах и помнел думите на Спасителя: „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие“.

   С душевна чистота Игор приемал упреците на майка си и горещо се молел за нея. И Господ не оставил без внимание молитвите му: шест години след мъченическата му смърт, Анна Михайловна приела монашеско пострижение с името Василиса.

                                                                                                                                              Старецът Нектарий

   Неизследими са пътищата на душата ти, непостижими са тайните на сърцето ти, преподобни отче Нектарие.

   Но като лъчи пресветли са словата ти.

   На 16 юли 1989 година се случило радостно събитие в Оптина. В село Холмищи, Тулска губерния били намерени светите мощи на преподобния Оптински старец Нектарий. Около шест часа вечерта тържествената процесия спряла пред манастирските порти. Игор тогава бил дежурен там и присъствувал при посрещането на мощите. „Посрещнахме честните мощи на отец Нектарий, - записал той в дневника си, - положихме ги в гробница и ги пренесохме в църквата. Беше отслужена Велика Панихида и мощите с литийно шествие обиколиха храма. Вечерта беше необикновена. Прозрачна, тиха, лъчезарна. В душата ми се появи усещането за Оптина такава, каквато е била тогава, във времената на старците. Светостта изпълни въздуха и се виждаше как тя пази със силата си целият свят и всичко в него. В храма пееха „Вечная Память“, а се чуваше и край портите, където бях дежурен...“

   Някога, наставлявайки духовните си чеда, старецът Нектарий казал: „В света е минало числото шест и настъпва числото седем. Идва векът на мълчанието... Идва времето на молитвите“. И им заръчал да научат наизуст молитвата, съставена от него. „Господи, Иисусе Христе! Сине

   Божий! Ти, който идваш да съдиш живи и мъртви, помилвай нас, грешните, прости грехопаденията на целия ни живот и като знаеш какво има да се случи, скрий ни от лицето на антихриста в съкровената пустиня на Твоето спасение!“ Тази молитва, а и въобще житието на стареца Нектарий се оказали съзвучни с душата на послушник Игор.

   В древния Патерик има поучение на един старец, който казал: „Или бягай, отдалечавайки се от света, или се шегувай с него, като се правиш на юродив“. (Древният Патерик, гл. 8). Така постъпвал и старецът Нектарий. Той винаги се стараел да стои в килията си, а когато не му се отдавало, започвал да юродства. Понякога обличал разноцветни блузи, носил кърпи на главата си, понякога на единия крак обувал валенка, а на другия - обувка. Старецът правел всичко това с цел да се научи да не обръща внимание на мнението на света. Защото мнението на света поражда човекоугодие. „Душата не може да се примири със света и се утешава само с молитва!“ - казвал Преподобният.

   Иисусовата молитва станала утешение за Игор. Той постоянно се упражнявал в нея, подгрявайки в себе си покайното чувство. „Иисусовата молитва е изповед, - писал той, - непрестанната Иисусова молитва е непрестанна изповед.“

   Както и преподобният Нектарий, Игор също много обичал килията си и се стараел по възможност винаги да пребивава в нея, като я напускал само заради послушанията и ходенето в храма. Един от братята отбелязал, че Игор трябвало да живее в онази Оптина от преди 100 години, по времето на старците. В онази Оптина, монасите на пръсти са ходели пред Бога. „И ние трябва да ходим по тесните Христови пътеки“ - казвал Игор. Като станал монах, той носел старо расо с кръпки на гърба, огромни ботуши, които му били големи. Когато се движел, вдигал голям шум.

   Понякога Игор се шегувал, но шегите му били само външни. Веднъж, вече като йеромонах, той служел Литургия в храма на преподобни Иларион Велики. Там, в олтара на стената имало часовник. Преди, в този храм почти винаги служел един ревностен млад йеромонах. Той научил олтарниците преди началото на службата да изнасят часовника от олтара, за да не му пречи на молитвата със звука си. Затова, когато дошъл да служи о. Василий, те го питали:

47. Отче, да изнесем ли часовника?

   Отец Василий с недоумение попитал:

48. Защо?

- За да не ви пречи на молитвата. Отец Андрей (името е променено) винаги благославяше да го изнасяме по време на службата.

   Отец Василий се усмихнал и с любов рекъл:

- Е-е, отец Андрей! Отец Андрей е духовен, при него има молитва. А при мен - само грехове.“

   Така шегите му били насочени към самоунижение. В същото време разкривали уловките на лукавия, като давали възможност и на другите да видят неговите коварни мрежи. Преподобният Нектарий смирено казвал за себе си: „Аз съм мравка, пълзя по земята и виждам всички неравности и дупки, а братята стоят, издигат се до небето.“

   Старецът Нектарий предсказал, че след гоненията Русия ще се възроди и, макар че материално няма да е богата, ще укрепне духовно, а в Оптина ще има още седем стълпа, седем светилника. Веднъж, разговаряйки за днешния живот на обителта, бъдещият отец Василий казал: „Вътрешният живот на Оптина е тайна или тайнство. В нашата Църква има седем Тайнства и върху тези Тайнства се гради всичко. Да, разбира се, всяко Тайнство има някакъв външен израз: четат се молитви, правят се някакви действия, но през това време в Тайнството невидимо действа Сам Христос, невидимо и незримо. Именно Неговата благодат извършва и самото Тайнство. Такъв е вътрешният и външният живот на Оптина. Ето, вие виждате външния живот, а вътрешният не може да се разкаже. Вътрешният живот на Оптинската пустиня е Самият Христос. Само ако се приобщим към Бога, ще можем да разберем този вътрешния живот, а по друг начин той никога няма да ни се открие. „Аз съм вратата“, - казва Господ, - „който влезе през Мене, ще се спаси и ще влезе и ще излезе, и паша ще намери“. Ето тази врата към вътрешния живот на Оптина е Христос“.

   След Пасха Игор бил преместен от скитската къщичка на стареца в манастирския братски корпус. А скоро след това му дали послушанието на летописец. Препрочитайки материалите, събрани за канонизацията на преподобните Оптински старци, послушник Игор с умиление си спомнял думите казани от преподобния Нектарий и тази чудна вечер, когато в манастира били посрещнати неговите свети мощи.

   Игор имал необикновен дар слово, благодарение на който можел просто и проникновено да описва не само станалото събитие, но и вътрешното състояние на душата. „Понякога, като стоя в храма, - писал той, - душата ми се изпълва с усещане на Божието присъствие. Тогава вече не иконите, а самите светци ме обкръжават. Събрали се за богослужение, те изпълват църквата, отвсякъде ме гледат изпитателно. Няма защо да

   отклонявам погледа си от техните ликове, да се крия в някой тъмен ъгъл на църквата. Божиите угодници гледат не лицето ми, а само сърцето ми. А къде да се скрие моето сърце? Така си и стоя, с дрипите на своята безпомощност и недостойнство пред техните всевиждащи очи.

   Скверните ми мисли, страхувайки се от светите погледи, се скриват някъде и престават да ме терзаят. Сърцето ми, възпламенявайки се от огъня на собствената си порочност, гори с огъня на съкрушението, тялото сякаш се вцепенява и в цялото си същество, чак до крайчетата на пръстите си, започвам да усещам своето недостойнство и неправда.

   Погледите на светците притежават непостижимо всезнание. За тях в душата ми няма нищо тайно, всичко е достъпно, всичко е открито. Колко неуютно ти става при мисълта, че на някого му е известно всичко за тебе! Колко страшно е да съзнаваш, че няма къде да се скриеш, че даже тялото ти не може да прикрие съкровените ти мисли и чувства. Това съзнание лишава душата от безгрижното равновесие: нечестието и пороците надделяват над собствените ти оправдания и непонятна тежест ляга на сърцето ти. Като от внезапна болка и тревога се събужда душата и осъзнава, че не може да помогне сама на себе си и никой човек не е в състояние да и помогне. С вика на новородено дете тя възкликва: „Господи, помилуй, не ме оставяй! Всичко е забравено, всичко изчезна, остана само прошението, молбата на цялото ми същество, душа, ум, сърце, тяло: Господи, прости и помилуй! Немее моят ум, сърцето ми се свива, а очите ми се пълнят със сълзи на покаяние!“

   Отвори ми дверите на покаянието

   На брега ще застана, Господи, и ще заплача, защото Те виждам отвъд водите непроходими; обърни очите Си, Спасе мой, и ме помилвай.

   „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, - призовава Господ, - и Аз ще ви успокоя“. Елате и се покайте. Защото Бог знае, че човек е немощен, Той и прощава, и утешава, дарува сълзи на умиление, сърдечен покой на всички смирени по сърце. „От всички грешници пръв съм аз, - за такъв се признавал и писал за това в дневника си

   послушник Игор, - трябва да моля Господ за своите и за хорските грехове“. А по-нататък обяснява ясно и просто как трябва да молим Бога: „Да молим за милост“. И да не се молим формално, като прекарваме времето си в безгрижие и леност, необходимо е да се разпъваме, т. е. да принуждаваме себе си към молитвен подвиг и с това да принасяме жертва. Жертва жива и непорочна, която е „сърце съкрушено и смирено“. И макар че „страстите, похотите, нечистите помисли терзаят душата, трябва да се търпи и да се извършва делото на благочестието, изпълнявайки заповедите Христови“.

   Смирявайки и презирайки плътта си, Игор търсел и молел от Господ познание за своите грехове повече, отколкото някакви други благодатни дарове. Все пак ставащото добро той отнасял към благодатта и великото Божие милосърдие, смятайки себе си за немощен и най-нечист.

   Той виждал, че самомнението не е нищо друго, освен мерзост пред Бога, че то изхвърлило от рая първите хора, защото тогава, като чули думите: „Ще бъдете като богове“, те се предали на тази празна надежда. „Светият Дух диша, където иска“, - казвал Игор. - Той ни учи да изпълняваме волята Божия и ни ръководи към всяка истина, довеждайки ни до покаяние“.

   Случвало се, когато слушал Божието слово по време на служба или го четял в килията си, в очите му да се появят сълзи. Той се стараел да ги сдържи, за да не ги види никой и със сърдечна вяра молел Бога да изпрати Светия Дух, съгласно Своята Свята воля. „Чрез Светия Дух ние познаваме Бога, - писал вече като йеромонах. - Това е нов, неведом за нас орган, който ни е даден от Господа за познаване на неговата любов и Неговата благост. Това е някакво ново око и ново ухо за виждане на невидимото и чуване на нечуваното.

   Това е все едно да ти дадат криле и да ти кажат: а сега можеш да летиш по цялата вселена.

   Светият Дух - това са крилете на душата“.

   Две ангелски крила - покаянието и смирението - носеха бъдещия Христов мъченик през целия му земен живот. До края на дните си отец Василий призоваваше със сълзи на очи: „Милосърдни Господи! Да бъде Твоята воля, която иска всички да се спасят и да достигнат разума на истината. Спаси и помилуй Твоя раб. Приеми това мое желание като вопъл на любовта, заповядана от Тебе“. Така просел милост от Бога, като непрестанно се обличал в духовна нищета, която Сам Господ ублажава.

   Веднъж на Бъдни вечер, когато о. Василий бил канонарх, в храма неочаквано спрял токът. Службата продължила на тъмно и само кандилата

   осветявали ликовете на светите икони. На о. Василий подали свещ и с изненада забелязали, че очите, лицето и дори брадата му били мокри от сълзи. Обикновено той винаги се стараел да не показва сълзите си и по всякакъв начин ги сдържал, но тогава явно не могъл да се сдържи.

   „От грехопаденията си бягам не в затвор, - казвал той, - и не в пустиня, а в самоукорението и изповедта на греховете си“. Душата му понякога се откривала пред ближните и тогава можело да се види, че от великата духовна радост тя се уподобява на незлобив младенец и вече не знае какво е осъждане. Тя на всички гледала с чисти очи и се радвала за целия свят, безмерно желаела да обича и монасите, и миряните, и грешниците, и враговете, без никакво лицеприятие. Подобно на Господ, който „праща дъжд върху праведни и грешни“.

   В проповедта си върху Евангелието за изцелението на бесноватия в Гадаринската земя, отец Василий казал: „Свинете са нашите страсти, които ние лелеем, храним и поим, водени от похотта им. И когато дойде бедата, както някога тя дошла при жителите на Гадаринската земя в лицето на бесноватия, който ги вкарвал в ужас, само тогава призоваваме Бога на помощ. А щедрият Господ ни дава любовта Си и ни дарява спасителната Си благодат. А ние, като получим милост от Бога, отново се обръщаме към греха. И въобще не искаме да се разделим със своите свине-страсти и малодушно молим Господа да си отиде от нас. Молим Го да си отиде, за да можем още да съгрешаваме, казвайки в душата си: Господи, ще живея според заповедите Ти, само че не сега!“

   В същото време той предпазвал и от неправилното покаяние - това, при което човек от прекалено самоунижаване и самобичуване стига до униние и отчаяние. „Подобно на разбойници, които се възползват от булото на нощта и лесно нападат стражата, убиват я, и разграбват имението, така и демонът, като вкара душата в униние, напада я и и? нанася смъртоносни рани, - казваше о. Василий. - Но не демонът е причина за унинието, а напротив, то му дава сила. Така и апостол Павел, като се пазел от унинието или прекалената скръб, писал на Коринтяните, да простят на някакъв грешник неговия грях, „за да не бъде погълнат той от чрезмерна печал“.

   Помнейки думите на Апостола: „бъдете радостни, братя мои, когато изпадате в изкушения“, бъдещият мъченик се радвал, когато срещал различни скърби и всячески се стараел да приучи себе си към това чрез постоянното благодарение на Господа. „В света скърби ще  имате, - казва Господ, - но дерзайте:  

   Аз победих света“. „Обещанията на Господа са неизменни, - напомнял отец Василий, - никой и никога не може да ги отмени и ние днес живеем само благодарение на тези обещания. Всеки човек си има своя болка, има свои страдания, но ето, вижте Оптинските старци. Какво са постигнали в крайна сметка? - Непрестанна радост! А нали самите те и за хората са източник на радост“.

   Иноческите подвизи

   Открий най-скъпоценното сред суетата и ти ще станеш Моите уста.

   И за любов не ще пилееш ти словата - Сами при теб ще търсят любовта.

   На 5 януари 1990 г. послушник Игор бил подстриган за монах с името Василий - в чест на св. Василий Велики. Това събитие донесло ново благодатно чувство в душата на бъдещия Христов мъченик.

   „Пострижението е велика Божия тайна, - казал новоподстриганият инок Василий на дошлите да го поздравят братя, - и тази тайна може да се изпита само опитно, тоест сам да приемеш пострижение. Неведнъж съм виждал пострижения, - продължил той, - и дори отронвах по някоя сълза. Но сега разбрах, че това е нещо друго, тайнствено и непостижимо“.

   Инок Василий бил настанен в дървена манастирска къща, останала от старата Оптина. Легло си направил от две дъски, сложени върху походно легло и покрити отгоре с кече. Вместо възглавница - 2 тухли от гробницата, където били намерени мощите на преподобния Оптински старец Йосиф. Дебел пън земенял стола. На полицата имало будилник и снимки на старците. А отгоре в няколко реда стояли светоотеческите книги, отбелязани на различни места. Отец Василий четял няколко книги едновременно, осмисляйки словото Божие и вниквайки в неговата дълбочина. Понякога, като искал да вникне в духовния смисъл, той оставял едната книга и вземал друга. Затова в килията му имало някакъв външен безпорядък, на който той не обръщал голямо внимание. А когато някой от посетителите му забелязвал това, о. Василий отговарял с усмивка: „Това ми напомня за безпорядъка в душата ми. Човек цял живот се занимава с това, че разтребва. Разтребва ту вкъщи, ту на работа, ту в градината, а е небрежен за душата си. А нали душата е по-скъпа от

   целия свят. Трябва първо да се създаде вътрешен ред и да се обикне Бога. А да обичаш Бога нищо външно не може да ти попречи.“

   На 23 август 1990 г. се състояло пострижението на инок Василий в мантия в чест на Московския юродив заради Христа Василий Блажени. Това пострижение още повече запалило пламъка на ревността в сърцето на боголюбивия воин Христов.

   „Сега времената са други - казвал о. Василий. - и ние нямаме сили за тези подвизи, които са подемали древните свети отци, но е просто необходимо да заставим себе си. Макар, че съм немощен, сърцето ми жадува за древните монашески подвизи, с които са се спасявали светите отци.“ И най-важният подвиг, носен от о. Василий през целия му живот, бил подвигът на смиреномъдрието, съпроводен от плач и покаяние. Очите му обикновено били наведени надолу и само когато някой го питал за нещо или го поздравявал, той кротко вдигал очи, а после отново ги свеждал. Сред братята и в манастирските дела никога не проявявал инициатива, а винаги се смятал за послушник. „Обичам да ме ръководят“, - казвал той. Когато някои го осъждали за уж горделивото му безмълвие, той кротко отговарял: „Бог знае, че желая да бъда в общение с вас и както умея ви обичам и се моля за вас. Но не мога да бъда едновременно и с вас, и с Него“.

   О. Василий се стараел да избягва дългото общуване, особено когато ставало дума за недостатъците или пороците на ближните. Въпреки че бил мълчалив, той много естествено и някак лесно и своевременно намирал нужните думи, за да утеши събеседника си. „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“ - обичал да повтаря една от заповедите на блаженствата. „И пак ще кажа - радвайте се“. „Ето какви обещания имаме, - казвал о. Василий няколко дни преди мъченическата си смърт. - Нали Отецът има любими синове? Ето, монасите са любими синове. Кого Той обича повече? На кого помага повече? - На монасите. Затова на нас ни е по-леко. А хората, отдалечени от Бога се превръщат в блудни синове и тогава им е трудно. ...Разбирате ли? Ето откъде идват трудностите в живота - когато човек поема нещо върху себе си и пъди от себе си Бога, Който иска да му помогне. Затова света носи скърби, защото се е отделил от Бога, отстранил се е от Христа и влачи върху си този непосилен труд. А ние дойдохме при Бога и Господ вместо нас носи всичко, и всичко прави“.

   Отец Василий не обръщал внимание на хорската мълва. Вниманието му било непрекъснато обърнато към Христа и честите въздишки говорили за това. През нощта дълго правел земни поклони, и за да не

   се чува, постилал на пода стара дреха. Всеки ден в килията си о. Василий изчитал повечерието с каноните, а ако е бил някъде на път по послушание, винаги четял полунощницата. Когато не успявал да прочете правилото през деня, четял го през нощта и се стараел никога да не го изоставя. Считал това не за подвиг, а за необходимост и дълг на всеки монах. Св. Василий Велики, - казвал о. Василий - пише, че монахът, който не е прочел правилото си, през този ден не трябва да приема и храна. Защото молитвата е храна за душата. Щом се грижим за тялото си, за душата си трябва да се грижим още повече.“ Но в същото време о. Василий никого не укорявал, че изоставя правилото си, защото считал себе си за най-небрежния и неизпълнителен монах.

   „Трябва да се разбере, че монашеството не е в черните дрехи, или в множеството правила, които човек се старае да изпълнява, а в покорността към Божията воля. Всичко, което се случва около нас, е велик Божий промисъл, който води човека към спасение. Можем да се покорим на Бога само тогава, когато се научим всичко, което става с нас, да приемаме като Негова свята воля и да не роптаем, а да Му благодарим за всичко. Божията Милост ни се дава даром, но ние трябва да принесем на Господ всичко, което имаме.“

   „Хвалете името Господне, хвалете раби Господа“ - така започва деветнадесета катизма, която особено много обичал о. Василий. Всеки псалом, всеки стих на тази катизма тясно се преплита с живота на Христовия мъченик.

   Винаги мълчалив и тих, о. Василий не се грижел за храната си и даже понякога забравял за необходимостта да се храни. „Господи, - молел се той, - дай ни да помним за Твоето благоволение към нас, грешните, и да не роптаем в ден на печал, а да проливаме сълзи на покаяние“. Понякога о. Василий се забавял, докато изповядвал, а често и докато служел молебени или панихиди, и закъснявал за трапезата. Веднъж дошъл в трапезарията вече след като обяда бил свършил и кротко помолил да му дадат нещо за ядене, но му отговорили, че вече е късно и всичко е свършило. Той не се смутил от това. В думите и поведението му нямало нито сянка от огорчение, нито капка ропот. Помолил за чаша топла вода и я изпил с малко хляб, укорявайки себе си за чревоугодието.

   По време на Великия Пост, о. Василий приемал храна веднъж на ден, обикновено около пладне. Трапезата му се състояла от зеленчуци или кисели горски плодове и малко хляб. Този пост и постоянното молитвено обръщение към Бога, давали на душата му мир, който с особено

   чувство удържал ума в сърцето и не позволявал на греховните помисли да се доближат до него. „Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? - питал о. Василий и отговарял: - За това е нужно да обичаме всички, като самите себе си и всеки час да бъдем готови за смъртта“.

   Както по отношение на видимия свят о. Василий се отрекъл от външния човек, оставяйки всички награди и звания, така изоставил той и своите стари навици. Ако по-рано в света обичал да пише стихове, римувайки в тях своите мисли и чувства, след ръкоположението си за йеромонах той изоставил това занятие. Но трябва да се отбележи, че най-добрите му стихотворения са написани с молитвен дух. Явно, изпълвайки се с обич към природата, душата му познавала премъдростта на Твореца и усещала в себе си отражението на благодатната Светлина.

   Още като дете Игор обичал да ходи в Кузминския парк и там дълго се любувал на природата, наблюдавал как сивите гълъби безстрашно преграждат пътя на минувачите, бързайки да изкълват хвърлените на тротоара трохи хляб. Обичал да гледа вълните по повърхността на водата, които като уголемяващи се кръгове се разпръсквали на различни страни от хвърленото в езерото камъче. А понякога дълго гледал върховете на стройните борове и му се искало да се качи на най-високия и оттам да погледне този прекрасен Божий свят. „О, ако имах криле, - си мислел тогава Игор, - бих литнал над земята и бих се реел, наслаждавайки се на безграничната му красота“.

   Но, за да познаем Божията премъдрост, трябва да се отречем от мъдростта на този свят. Истинската мъдрост не е в красивите думи, а в силата на кръста. „На кръста ни възкачва вярата, - казвал о. Василий, - а ни сваля оттам лъжливият разум, пълен с неверие. Кръстът е готовност към благодушно приемане на всяка скръб, получавана от Промисъла Божий. „Вземи кръста си и Ме следвай“, - казва Господ. Значи трябва задължително да вземем кръста си заради Господа, да повярваме и да вървим. Това е целият закон. Но като цяло, както учат светите отци, всичко, което изпълнява инокът, трябва да изпълнява и благочестивият християнин. С изключение, може би, само на едно - обета за безбрачие. Преди това е било изискване на живота. Древните християни почти не са се отличавали от монасите“.

                                                                                                                                Пазенето на безмълВие

   Обещах, че ще бъда на думите верен докрай - ще се грижа за своя окаян живот и неволно добавих: суетния зов ще посрещам с мълчание, кимнал с глава!

   Веднъж попитали о. Василий:

- Къде е най-добре да се моли монахът - в църквата или в килията си?

- Не знам - отговорил о. Василий - но съм чувал, че в Църквата е като на кораб - някой гребе, а всички плуват. А в килията е като в лодка: трябва да гребеш сам.

   Отец Василий много обичал църковното богослужение. Изпълнявал послушанието на канонарх и винаги благоговейно, с внимание, изпявал стихирите. Стараел се да вниква в самата същност на Божествените слова, събирайки в едно цялото си внимание. И сякаш някакъв невидим лъч му осветявал съкровения смисъл на молитвените думи, съединявайки се с него чрез Светия Дух.

   Господ казва: „Ще Ми се покланяте с Дух и с истина навсякъде“. - продължавал о. Василий. Богослужението е общуване с Бога. По време на молитвата ние разговаряме със Самия Бог, затова службата е предстоене пред Него, служба Нему. Това е винаги живо, неумиращо. Това е животът, защото тук присъства Самият Христос.

- А не се ли уморявате от дългите богослужения? - питали о. Василий.

- Е, все пак не сме ангели, - отговарял той, - уморяваме се, разбира се. Хора сме. Но Господ ни укрепява дотолкова, доколкото Той смята за необходимо. Дава ни и да се трудим, и да се уморяваме. Преп. Исаак Сирин пише: „Ако твоята молитва е без сърдечно съкрушение и без телесен труд, смятай, че си се молил по фарисейски.“ Така че трябва да се поизпотим: и тялото си да принудим, и душата, разбира се. Така че това е труд. А старец Силуан спомняте ли си какво казва: „Да се молиш за света, е все едно да проливаш кръв!“ Такъв е молитвеният труд. Вземете Евангелието: Господ се молел. Каква била молитвата Му за чашата? „А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“. Ето каква може да бъде молитвата. Ние не познаваме тази молитва, но такава молитва съществува. О. Василий много обичал килийната молитва. „Стой си в килията и тя ще те научи на всичко“ - повтарял той думите на преп. Йоан Лествичник. Като пребивавал дълго време в килията си, о. Василий така потъвал в молитвата, че душата му забравяла за този век и за всички

   земни дела на временния живот. Сърцето му се изпълвало с необичайна радост, за която някога пророк Исаия казал: „Както жениха се радва на невястата си, така ще се радва за тебе Твоят Бог“. В такива минути, воден от божествено веселие, той желаел само едно: „О, как бих искал душата ми да си отиде с молитва. О, Господи как искам да бъда с Тебе!“

   Постепенно молитвата все повече навлизала и се утвърждавала в душата на бъдещия Христов мъченик. Тя се превръщала в естествена и неотделима част от самия него. „Вземете псалмите на Давид, - казал веднъж о. Василий. - Той казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ“. Моля, вкусвайте и ще видите. „Когото обичам, - казва Господ, - него наказвам. Бие Господ всеки син, когото приема“. Ние сме възлюбени синове Божии заради това, че пазим истините на Православието. Естествено, наказвани сме, защото нас Господ особено ни обича. И като всеки баща, който обича сина си, Бог никога няма да ни остави без наказание. Но Той ни наказва от обич, а не поради жестокост... Ние сме свикнали да наказваме само с жестокост. На нас не ни е познато наказанието с чувството на любов. А Господ ни наказва с любов, за да ни вразуми. Заради това ни се пращат скърби, за да познаем Христовата истина. Затова, трябва да бъдем винаги готови за скърби. И ви уверявам, няма такъв човек на света, който никога да не е скърбял... За всичко трябва да благодарим на Господа“.

   Случва се човек от време на време да охладнее към молитвата, светлината на душата му, която е горяла ярко до този момент, помръква и той ту слиза сякаш с едно стъпало по-ниско, ту отново, горейки с искрена обич към Господ, се връща към високото съзерцание. Йеромонах Василий бил един от тези, които твърдо вървят напред, като кораб, вдигнал платна и неотклонно държащ курс към великата цел, която е спасението на душата. И попътният вятър на този кораб бил постоянното неизменно покаяние. То като че ли се сраснало с този широкоплещест монах. Неговият сведен надолу поглед, винаги съсредоточен и спокоен, сякаш напомнял: „О, човече, земя си и в земята ще отидеш“. Блажен е този, който постоянно помни това.

   О. Василий не търсел срещи с хората, а винаги жадувал за безмълвието и беседата с Бога, която всъщност е горещата молитва. „Веднъж вече умрях за света, - повтарял той думите на преп. Арсений Велики, - каква полза могат да имат живите от един мъртвец“.

   „Който не съгрешава с думи, той е човек съвършен, способен да обуздае и цялото тяло“. Желаейки да бъде верен и в малкото, в това число и в думите, о. Василий казвал, че всеки, дори незначителен на

   пръв поглед грях, може да стане причина за последващо охладняване на любовта към Бога. Особено внимание обръщал на пушенето. „При пушача, - казвал той, - е като при решетото, Господ налива благодат, а тя цялата се излива“.

   Отец Василий много обичал тишината. Веднъж през Страстната Седмица, на Велики Четвъртък, няколко дни преди мъченическата си кончина, той отишъл след трапезата при един от братята и му казал: „Обърна ли внимание колко тихо беше на трапезата? - Днес всички се причастиха. Каква тишина!“

   Монах и пастир

   Съвършен е законът, безмерен, С който хората Бог обновява и е в Свойте свети откровения верен, щом най-мъдри Той смята децата.

   На Вход Господен в Иерусалим, на 8 април 1990 година о. Василий бил ръкоположен за йеродякон. А на Преполовение на Петдесетница, на 9 май (чества се паметта на свещеномъченик Василий, еп. Амасийски) за пръв път му възложили да произнесе проповед. Мнозина били приятно учудени от дълбочината на неговата проповед. Тя имала духовна сила, защото била казана с любящо сърце. Сега о. Василий все по-често и по-често говорел чрез словото Божие на народа. Като един от най-добрите проповедници възлагали му проповедите за празничните дни. Думите, които о. Василий казвал толкова просто и убедително, често подтиквали хората към промяна на живота, защото запалвали в душите им ревност по Бога. В проповедите си той не изобличавал, а разкривал корените на греха и показвал на всички неговата пагубност, като съжалявал съгрешилите и с молитва за тях се обръщал към Бога. Стараел се да съхрани древния молитвен дух на църковно-славянския език, за да поднесе на хората в пълнота словото Божие и да събуди покаяние в душите им.

   Отец Василий винаги се радвал искрено на успехите на ближните. Радвал се така, сякаш бил убеден, че и на него ще му бъде въздадено за техните добродетели и подвизи; а за съгрешилите със слово или дело се съкрушавал и скърбял така, като че ли той самият ще трябва да отговаря за тях на Страшния Съд и да бъде хвърлен в ада.

   След ръкоположението си за йеромонах, което било на 21 ноември същата 1990 година, на Събора на св. архангел Михаил и другите Небесни безплътни Сили, о. Василий си съставил кратък списък със задълженията на един свещеник, за да може винаги с благоговение да стои пред Божия Престол.

   В живота на монаха след ръкоположението му за свещеник, обикновено започва тънка духовна борба между монашеството и свещенството: често желанието за безмълвие и уединение води към отклоняване от пастирските задължения, а многогрижието за духовните чеда пречи на монашеския подвиг и посява в душата суета и смущение. Само любовта към Бога, подвизите на търпение и смирение помагат на душата да достигне благодатната хармония между пастирското служение и монашеския живот. И колкото повече човек преуспява в молитвата, толкова повече придобива опит в борбата с врага и, „бидейки изкушен ... може и на изкушаваните да помогне“. Както градинарят много се грижи за дърветата, полива ги и ги окопава, а когато узреят плодовете, той ги събира, така и Господ всички подвизи на монашеския живот обръща за полза и укрепване на Своята Свята Църква.

   Все повече и повече о. Василий търсел уединение и безмълвие. „Истински ръководител може да бъде само този, който с Божия помощ е победил страстите, - казвал о. Василий, - и чрез безстрастието се е превърнал в съсъд на Светия Дух“. Но не хората си избират свещеници, а Сам Господ избира пастирите за Църквата и праща „работници на жътвата си“. В Московското подворие, където понякога пращали о. Василий по послушание, той си спечелил отначало славата на много строг и взискателен.

   Една бивша учителка си спомня как веднъж като дошла в подворието за първи път, попитала своята позната при кого е най-добре да отиде за изповед. Точно в този момент о. Василий излязъл от олтара с кръст и Евангелие. Познатата посочила о. Василий и казала, че този свещеник е много строг и по-добре ще бъде тя да се изповядва при друг. „Е, застанах на опашката при друг свещеник, - спомня си жената. - Опашката при о. Василий беше малка и като свърши, той се обърна към хората в притвора: „Има ли още някой за изповед?“ Аз по навик от училище вдигнах ръка. О. Василий се усмихна и аз отидох при него на изповед“. Скоро слуховете, че о. Василий е строг свещеник се разсеяли. Хората го обикнали и вече не се плашели от суровия му вид, зад който се криела истинска, нелицемерна любов.

   О. Василий имал малко духовни чеда, но всеки, който идвал при него, приемал като изпратен от Самия Господ. „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Небесен Баща, - казвал о. Василий в желанието си да успокои смутената душа на своя събеседник, - а съвършенството на Господ е в това, че Той обича всички и праща дъжд върху праведни и неправедни. Бог желае да се спасят всички и не изоставя търсещите Го“.

   Ръкоположението, което той приел като послушание, отворило нова страница в живота му. Състрадателността и грижовното внимание към ближните му помагали да лекува и утешава душите, като ГИ изпълва С благодатния мир на покаянието. Мнозина казвали, че

   о. Василий е бъдещ старец. По време на изповед или разговор той вразумявал и утешавал ближните с думи от Свещеното Писание. Често казвал с любов: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата. И пак ще река: радвайте се, непрекъснато се молете и благодарете за всичко, защото тази е волята Божия за нас“. От неговите думи в сърцето се раждали мир и тишина. Учел хората да гледат своите грехове и да не обръщат внимание на грешките на ближните. Това при него се получавало някак просто и безобидно. „За новините ще си говориш с приятелките, - ласкаво прекъсвал той многословната реч на някоя баба, -а с мен - за греховете“.

   Душата понякога малко се успокоява, когато обидена на някого, изведнъж намира съчувстващи и в осъждането. Но такова съглашение е греховно и пагубно както за утешаващия, така и за утешавания. О. Василий не постъпвал така. Той строго следял как протича изповедта и се стараел да открие на каещия се причината за греха, която винаги е в нас самите. „Заради греховете, заради греховете - тихо казвал о. Василий с въздишка. Скърбите са хубаво нещо. За скърбите трябва да благодарим на Господа“.

   Игумен Теофилакт, настоятел на Оптинското подворие в Москва, си спомня: „Отец Василий се изповядваше ежедневно. Всяка негова изповед беше творческа, а помислите ги изгаряше още на ниво прилози“.

   Един млад човек, който работел в манастира, имал проблеми в семейството. Отначало го нападнало силно униние, а после, като стигнал до отчаяние, намислил да се самоубие. Но Господ не желаел гибелта на душата и направил така, че един от братята разбрал за намеренията му и го завел в килията на о. Василий. Той през това време си перял подрасника. Като видял гостите, веднага оставил прането и започнал внимателно да слуша младия човек. После изразил съчувствие и му казал: „Е, слава Богу!“ И на лицето му грейнала толкова добра усмивка, че събеседникът му не издържал и също се усмихнал. Тези събития, които досега терзаели душата му, изведнъж започнали да му изглеждат като дреболии, в които няма сериозни причини за скръб. Сега вместо отчаяние, радост се вселила и озарила душата му. Тя имала за основа твърдата вяра в Божия Промисъл.

   Дълбоките въздишки на о. Василий и съжалението за случилото се, предизвиквали сълзи у изповядващите се. И той, като добър сеяч, очиствал въжделената нива на душата от плевелите и сеел на него семето на Божията любов и мир. В края на изповедта, когато изповядващия се вземал обичайното благословение, о. Василий се навеждал леко към него и тихо казвал: „Господ да ви помогне“. И от тези думи лъхала толкова топлина, че трудно се забравяли, защото били казвани от сърце - любящо и състрадателно. Любовта не остава незабелязана, защото тя излъчва Божествена Светлина. Обичащото сърце има истинско състрадание не само към хората, но и към всяко Божие творение.

      Като малък о. Василий силно съжалявал, когато съседът в тъмнината на нощта отсякъл младата топола, която растяла под прозореца и с гъстата си корона уж спирала слънчевата светлина. Събитието дълбоко се отразило в душата на бъдещия монах.

      Когато идвал в Москва, о. Василий никога не нощувал в родния дом. Дори и да наминавал, било само за малко, колкото да разбере как е майка му със здравето и бързал да си тръгне. Стараел се щателно да пази погледа си от различните изкушения, с които е преизпълнен света. Веднъж, като минавал край Останкинското езеро, което се намира близо до Подворието, о. Василий забелязал полуразсъблечени хора, дошли на плаж в горещия ден. Той се прекръстил, хванал края на мантията си и я повдигнал до главата си. Така стигнал до храма, който бил за него място на спасение от всички изкушения и скърби. О. Василий обичал храма и килията си. Килията била за него място за монашески подвизи и уединение, а храма - дом за молитва, място на неговото свещеническо служение.

      Отец Василий се молел много внимателно. Виждало се, че не само изпълнява чина на молебена или панихидата, но с цялото си сърце се моли на Господа без да се смущава от присъствието на хората. За него било по-важно, ще приеме ли Бог молитвата му, а не това, какво ще кажат или ще си помислят хората за него. В молитвата си имал дръзнове- ние, толкова необходимо за всеки свещеник и не се стараел да угоди на хората. Не се страхувал от несправедливи обвинения, но в същото време и не ги пренебрегвал съвсем, стараейки се да съчувства на обиждащите го и по възможност - бързо да забрави обидата.

  

   В Козелск умирал един човек, измъчван от зли духове. Той по никакъв начин не можел да изповяда греховете си. Жена му, която била вярваща, се обадила в манастира с молба да изпратят свещеник. Възложили на о. Василий да изповяда и причасти болния. Веднага след края на службата той заминал за Козелск. Когато видял свещеника, бесноватият яростно се хвърлил с лай срещу него, но о. Василий кротко и с любов го приветствал. Бесноватият се дръпнал от него като от огън, отишъл в ъгъла и затихнал. О. Василий извадил требника и започнал тихо да се моли. Болният се успокоил, искрено се покаял и се причастил.

   Веднъж в два часа през нощта се обадили от болницата с молба да изпратят свещеник при умиращ. О. Василий не спял и сякаш очаквал това обаждане. Отишъл веднага. И макар че болният вече бил в безсъзнание и о. Василий не могъл да го причасти, той се молил край смъртния одър до последния миг от земния му живот, четейки канона за излизане на душата от тялото.

   „Кого ще погледна! - казва Господ - само кроткия и смирения, който трепери от думите Ми“. И наистина, Господ гледал към този кротък и мълчалив монах. Отец Василий не разделял хората на близки и неблизки. Той нямал приятели, по точно, всички му били приятели. Избягвал човекоугодието като се стараел да се доближи до Бога: „Който се грижи за много хора, - често си спомнял той думите на преподобни Исаак Сирин, - той е роб на мнозина, а който се грижи за устройването на душата си, той е приятел Божий!“

                                                                                                                                                     Пасха без край

   На теб, Света Обител, душата ми е вречена, вземи и тялото ми, ако искаш. Вземи ти всичко, що Творецът на мен сред другите дарил ми е.

   За о. Василий Оптина стана люлката, в която раснеше и укрепваше монашеският му дух. Той често посещавал гробовете на непрославените още Оптински Старци и дълго се молел там, просейки тяхната помощ и застъпничеството на Небесната Царица, която простира омофора си над Светата Обител. Съставил няколко прекрасни стихири за Оптинската пустиня, много и плодотворно работил по съставянето на служба на преподобните старци, която, за съжаление, така и не успял да завърши.

   През февруари 1993 г. той за последен път бил в Троицко-Сергиевата Лавра за поредната сесия в духовната семинария. Като се връщал, отишъл в Москва при майка си. Отслужил панихида на гроба на баща си. После закрил спестовния влог на свое име в банката и малкото пари, които спестила за него от пенсията си Анна Михайловна, дал на майка си, като и казал: „Моля те, повече не внасяй пари на мое име. Не ми трябват. А и как ще застана с тях пред Господа!“

   Последния в своя живот Велик пост, о. Василий прекарал по-строго от обичайно. Освен задължителните манастирски богослужения, той дълго се молел през нощта в килията си. На Велики петък по време на богослужението бил канонарх. Тогава, като излязъл на солея, изведнъж по някаква причина замрял с книгата в ръка и дълго мълчал. „Ужаси се небето и слънцето скри лъчите си“ - изпели от клироса вместо него и хорът запял.

   - Какво се случи? - питали го после. - Какво ти стана?

   Отец Василий нищо не отговорил. Едва по-късно тайно споделил с един от братята, че в този момент, когато трябвало да изпее стихирите от канона, той изведнъж видял стареца Амвросий Оптински, но какво му е говорил Преподобният, не казал...

   Веднъж попитали о. Василий защо възникват страшните изкушения и скърби? Щом Бог ни обича, защо толкова ненавист и зло се стоварват върху хората? Той отговорил: „Светите Отци казват, че всеки, който обича Бога, трябва да се срещне с духовете на злото. Това е казано не само за светиите, но и за обикновените грешници, тоест за нас. И колкото по-голяма е любовта към Бога, толкова по-яростна е духовната борба. И така ще бъде, докато не излезе на бой най-главният дух на ада - самият сатана. О, колко злоба и ненавист има в този мерзък враг на спасението! Колко лукавство и хитрост! В безумието си той би хвърлил цялата си ярост върху християните, ако Господ не го удържаше. Но вършейки зло, той е посрамен от силата на смирението, което дава Христос в сърцата на верните“.

   ...В килията на о. Василий на масата останал Апостолът. Някой от братята го отворил на мястото, където бил отбелязан и прочел: „...Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия“ (2 Тим. 4:6-8).

   Дай кръв и приеми дух

   Псалми и песни на Тебе, ще принеса в дар, блажена Пустиньо.

   Чашата на Спасението тук ще приема, ще призова аз Господнето име.

   „Ако надеждите на християните свършваха с този живот, - учи св. Василий Велики, - щеше да е справедливо да скърбим за ранното разделяне на душата и тялото. Но, ако за живеещите по Бога начало на истинския живот става освобождаването на душата от веригите на тялото, защо да тъжим като нямащите надежда? Клеветникът и бащата на лъжата мами хората и вселява страх от смъртта в сърцата им, за да може с лекота да завладее душите им и да ги поведе към гибел. Колкото повече човек е привързан към този свят, толкова повече в него се вселява страхът от раздялата със земната суета. Но този, който живее тук, мислейки за небесното, повече желае смъртта, отколкото живота.“

   „Защо някои хора не вярват в живота след смъртта? - казал веднъж о. Василий. - Защото, улисани в грижите на този свят, цялото си внимание са съсредоточили върху многобройните житейски дела. А служението на едното не дава възможност да се грижим за другото. „Никой не може да служи на двама господари“.

   Няма ли да помислят човека за луд, ако той, като върви по опасен планински път, в същото време чете интересна книга? Нали последствията могат да бъдат трагични. Затова и Господ ни призовава: „постъпвайте внимателно, не като неразумни, но като мъдри, скъпейки времето си, защото дните са лукави. Търсете най-напред Царството Божие и правдата му, а всичко останало ще ви се придаде“.

   Няколко дни преди мъченическата си кончина, о. Василий казал: „Свещеното Писание ни казва, че „Бог не е Бог на мъртви, но на живи“. При Бога всички са живи. И заради това, че ние служим на такъв Бог, Който Възкръсна и с Възкресението Си победи смъртта, при Него няма смърт. В Бога няма смърт, тя не съществува, тя съществува само извън Бога.“ И продължил: „Веднъж Христос събрал учениците Си и им казал: „Мислите, че вие сте Ме избрали? Не, но Аз ви избрах и ви поставих да служите“. Защо Господ е избрал иудейския народ? Ние не знаем. И им е дарувал светите пророци? Защо Той е избрал руския народ и му е дал да съхранява истината на Православието? Ние не знаем Божиите пътища. И за нас това е тайна, запечатана, може би завинаги.

   Но щом този дар ни е даден, ние сме длъжни да го пазим и свято да го съхраняваме“.

   ... След залеза на слънцето настъпва мрак и ние не можем повече да виждаме слънчевата светлина. Но все пак знаем, че то свети някъде там, от другата страна на земята. О. Василий отиде в небесните обители на нашия Господ Иисус Христос. И макар че не можем да го видим, знаем, че той е с нас, че се моли за нас. За това свидетелстват чудесата, които се извършват и сега по светите молитви на новомъченика.

   „Веднъж сериозно се разболях, - спомня си един йеродякон от Псковската епархия. - Имах висока температура и толкова силна кашлица, че не издържах. Дори не можех да спя легнал, защото започвах да се задушавам. Трябваше да отида в болницата, но тя беше далеч, а и нямаше транспорт. Седях в креслото и едвам дишах. И тогава настоятелят реши да отслужи панихида за о. Василий и убитите братя. „Не се полага да се служи молебен, защото те още не са прославени, но панихида може“, - каза той и започна да пали кадилницата. По време на панихидата започнах да дишам по-леко. После почувствах облекчение и заспах. Сутринта вече се чувствах бодър, а след три дни бях напълно оздравял“.

   На 21 октомври 1998 година на празника на Събора на Оптинските старци на гроба на новомъченик Василий Оптински стана изцеление, което е знак за неговото участие в тържеството на Оптинските светни и ни внушава мисълта, че само на земята всичко е разделено, а в Царството Небесно има единение в любовта.

   Разказва инокиня Георгия, по онова време геолог Людмила Василиевна Толстикова: „На 24 октомври 1998 година на празника на Събора на Оптинските старци дойдох след литургията на гробовете на новомъчениците. В това време се приближи един поклонник, който някак странно и неловко притискаше към тялото си листчета хартия, и ме помоли да му сипя в тези хартийки пръст от гробовете на новомъчениците. „Не можете ли сам да си вземете?“ - учудих се аз. Но като погледнах ръцете му, се засрамих: китките му бяха восъчно бледи, като на мъртвец и той не можеше да ги движи. Сипах му пръст и му казвам: „Опитайте поне да допрете ръцете си до гробовете“.

   Той се наведе над гроба на о. Василий, постави ръце на земята. Изведнъж се засмя и ми показа пръстите си - живи, розови: Вижте, - казва, - ръцете ми са живи, а лекарите искаха да ги ампутират“. Чак сълзи ми бликнаха от очите: „Напишете, - казвам, - за вашето изцеление“. А той все мърда пръстите си, гледа ги, усмихва се и казва: „По-добре вие

   напишете от мое име. Ето адресът ми: 249 431, Калужская область, Кировский район, п/о Мало-Песочное, Акимов Алексей Николаевич“.

   За да засвидетелства официално своето изцеление, поклонникът Алексей Акимов след връщането си от Оптина отишъл на лекар и ни изпрати в манастира писмо с медицинско удостоверение:

   Удостоверение: дадено на Алексей Николаевич Акимов, р. 1962 г., с. Мало-Песочное, в уверение на това, че на 27. 09. 1987 г. е получил: счупване на лявото рамо, открито счупване на двете кости на лявата предмишница, счупване на фалангата на 1 пръст, разкъсна рана на лявото рамо, ... рана на 1 пръст на лявата китка. Травматичен неврит на лакътния и лъчевия нерв с нарушение на функциите на лявата ръка.

   20. 09. 1998 г. при прегледа: функцията на лявата китка е възстановена.

   Лекар Алла Григориевна Шилова (печат на поликлиниката).

   Из писмото на Алексей Николаевич Акимов: „По професия съм тракторист, нямам семейство и затова имам повече свободно време от семейните и обичам да посещавам светите места. Не знам как се нарича моята болест, но имам лошо кръвообръщение в китките на ръцете. Това се изразяваше в непоносимост към студеното време и в лошо общо състояние. Бяха без кръвоснабдяване третият и четвъртият пръст на двете ръце и изглеждаха по-бели от хартия. Това умъртвяване започна през април, а през септември болестта се обостри. В поликлиниката на Кировския район ми дадоха болничен лист и лекарката Алла Григориевна Шилова ми каза да държа ръцете си на топло. Беше ми малко неудобно да слагам ръкавици при 15-градусова температура, но лекарката настояваше, като ме предупреди, че иначе може да започне гангрена.

   Алла Григориевна ме прати на изследване в Калужката областна болница. Там установиха, че кръвообръщението в китките на двете ръце е крайно слабо. Ръцете ми замръзваха дори в помещенията на болницата.

   Веднага след като излязох от болницата, пристигнах в Оптина за празника на преподобния Амвросий и ръцете ми замръзваха дори в храма. Идвал съм в Оптинската пустиня и преди, но не бях ходил на гробовете на новомъчениците.

   На 24 октомври 1998 година започнах да размислям, че Божиите угодници, новомъчениците йеромонах Василий, инок Трофим, инок Терапонт са светци. Реших да взема пръст от гробовете им. Там сварих Людмила Василиевна и я помолих да ми сипе пръст от гробовете, тъй

   като сам трудно можех да го направя. Като видя побелелите ми пръсти, тя предложи да се помолим за изцеление на новомъченик Василий Оптински. Започнах да се моля и поставих ръката си на неговия гроб. След около пет минути китката на ръката ми се затопли, а след десет минути пръстите порозовяха и кръвообръщението се възстанови.

   Същия ден работих в манастира по послушание - карах дърва с количка. Тогава разказах на послушника Вадим (сега дякон Тимотей) за моето изцеление и му показах заключението на лекарите от Калужката болница за моето заболяване, което беше в мен.

   Благодаря за всичко на Божиите угодници! Благодаря за всичко на Господа!

   20 ноември 1998 година“.

   Някъде в Сибир има неизвестен общ гроб на шестдесет и осем свещеници. Те били разстрелвани по следния начин. Карали ги да застанат на ръба на гроба и им задавали един въпрос: „Е, какво, попе, вярваш ли в Христа?“ - „Вярвам“, - отговарял свещеникът и падал застрелян в гроба. А след това на мястото му заставал следващият, за да отговори: „Вярвам“.

   Йеромонах Василий смяташе за особена чест да бъде причислен към тези оклеветени руски „попове“. За тях се говореха какви ли не лъжи. Той беше един от тези, които някои наричат пренебрежително „отчета- требничари“, но които с охота служат треби - кръщаваше, опяваше и ходеше да причастява боледуващите и затворниците.

   Разказва йеродякон Илидор: „Отначало някои свещеници не се решаваха да ходят в затвора. О. Василий пръв изяви желание. Пристигахме там веднага след обяда, а си заминавахме в два часа през нощта или нощувахме там. Целият затвор вече спи, а при о. Василий има опашка за изповед. Той дълго разговаряше с всеки.

   Запомних една случка. Тогава в затвора нямаше храм - построиха го затворниците след убийството на о. Василий. А по онова време се налагаше да ги кръщаваме в банята. И ето, че дойдоха да се кръстят 39 човека, а четиридесетият, както ни предупредиха, дойде да се позабавлява: беше страшен богохулник и както те казват - „авторитет“. Преди кръщението о. Василий произнесе проповед. Този човек много внимателно я слушаше, а след това попита: „Отче, а аз може ли да се кръстя?“ И започна бързо да се съблича.

   След кръщението той се приближи до о. Василий: „Отче, искам да се покая за моите грехове. Може ли да се изповядам?“. Отец Василий го

   изповядва два часа, а на сбогуване затворникът помоли отеца да му даде да почете нещо за Бога. Мисля, че о. Василий му даде книгата „Отец Арсений“, но не помня точно.

   При следващото ни идване той отново се изповяда и помоли о. Василий да му даде молитвослов и да го научи да се моли. След това подаде молба до началника на затввра да бъде преместен в единична килия. Така си стоеше в единичната килия и през цялото време се молеше. Изведнъж в затвора пристигна постановление, че делото на този човек е преразгледано, срокът му е намален и той подлежи на освобождаване. Затворниците тогава започнаха да говорят, че явно роднините му са платили на когото трябва и са намерили ловък адвокат. Но този човек им отговаряше: „Дори не съм подавал молба за преразглеждане на делото. Бог ме помилва и ме освободи“.

   Известно е, че по време на пътуването си до гр. Ерцево в Архангелска област о. Василий водил беседи със затворниците в местния затвор. А поклонницата от Ерцево Елена разказваше: „Цялото ни Ерцево е бивш лагер със строг режим и се намира върху костите на затворници. По съветско време нямахме църква и цели поколения си отиваха от този свят некръстени и неопети. Когато при нас пристигнаха йеромонасите от Оптина всички бяха потресени. Цели семейства отиваха да се кръстят и да опяват отдавна починалите си роднини“. Да се кръстят идваха по 80-100 човека и йеромонасите денонощно, почти без да спят, кръщаваха и опяваха.

   Из писмото на ерцевската енориашка Тамара Фьодоровна Цветкова: „Кръсти ме йеромонах Филарет, а преди кръщението ме изповяда и ме наставляваше във вярата йеромонах Василий. Каква духовна сила имаше о. Василий! След кръщението всички си отидоха от църквата, а аз не можех да се помръдна от мястото си. След този ден целият ми живот се промени. Престанах да ям месо, като спазвах строго всички пости. Всеки ден чета сутрешните и вечерните молитви, Евангелието, катизми и акатист за всеки ден. Много обичам да чета житията на светиите. Помагам в църквата.

   Нямаме свещеник, но когато си заминаха оптинските йеромонаси, ние въпреки всичко продължихме да ходим всеки ден в нашата любима църква и да четем това, което могат да четат миряните. През първата седмица на Великия пост прочетохме Покайния канон на Андрей Критски и ежедневно четем Псалтира. Но как молим Господа да ни изпрати на нас, грешните, свещеник!

   Убийството на о. Василий за мен беше такава скръб, че тежко се разболях, а после бях изцелена с неговия епитрахил. Та аз знаех предварително за убийството - о. Василий ми се яви наяве. Всичко това съм записала подробно в една тетрадка, но не мога да разказвам за него, докато не покажа тези записки на някой старец, нали не съм духовно лице и не разбирам от тези неща“.

   По молба на Тамара Фьодоровна предадохме нейните записки на един старец. А ерцевските енориаши разказваха, че преди самото убийство на о. Василий Тамара Фьодоровна се разболяла и все скърбяла за него. Като си заминавал от Ерцево, о. Василий си забравил там епитрахила. А когато с молитва към новомъченика Василий Оптински епитрахилът бил поставен върху болящата Тамара, тя била изцелена.

   По-късно в Ерцево занесли касети със записи на проповеди и служби на о. Василий. „Като се съберат нашите православни, - разказваше ерцевската поклонница Елена, - слагат върху аналоя като светиня епитрахила му и плачат, слушайки на колене записите с неговия глас“. Кратко беше служението на о. Василий в Ерцево, но явно любовта се помни дълго.

   Звънарят Андрей Суслов си спомня: „Много от нас се обръщаха към о. Василий с дежурното оплакване, че душата им е охладняла и молитвата не върви.

   „А ти стани през нощта, - отговаряше гой, - лиши се от сън поне за един час и се помоли на Господа от все сърце, а не заради това, че така трябва. И ще видиш, че цялата хладност ще мине“. Самият о. Василий обичаше тези нощни молитви и, явно, Господ му даде заради това жива душа и живо слово за Бога“.

   Из спомените на монахиня Олимпиада, игуменка на Орловския Свято-Введенски манастир: „Като поклонница две години работех по послушание в Оптина. След това ме благословиха да приема монашество и пред мен стоеше въпросът за избор на манастир. „Връщай се в Орел, в родното си място“, - каза духовният ми отец, схиигуменът Илий. Друг пък свещеник ми каза: „Какво ще правиш в Орел, като там няма манастири? Монахът без манастир е като риба без вода. По-добре моли да те приемат в солиден манастир под ръководството на опитна игуменка“. Аз самата точно това исках и започнах да моля отец Илий да ме благослови да отида в някой манастир с опитна игуменка. Отецът се колебаеше, но като отстъпи на молбите ми, каза: „Добре, помоли се и избирай“.

   Помня, че потънала в тежък размисъл, отидох на гроба на о. Василий и дълго се молих, призовавайки новомъченика да ми открие какъв е пътят ми. И изведнъж чувам гласа на о. Василий, който настойчиво повтаря: „Орел! Орел!“ Слисах се - толкова ясно прозвуча това. Отивам веднага при отец Илий и му казвам: „Отче, да знаете какво ми се случи току-що на гроба на о. Василий! Една единствена дума чувам: „Орел!“ Отецът се зарадва: „А аз какво ти казвам? Ето го твоят път - Орел“.

   Така заминах за Орел. И ако преди революцията в Орловска губерния е имало множество манастири, сега да възстановим нашия доскоро единствен манастир ни струваше такива мъки, че много сълзи проляхме. Така, само на хартия се смята, че гоненията срещу православните са приключили, но в действителност ние ги чувстваме. На чуждоземните проповедници в нашия град веднага дават срещу пари помещения и транспорт. А на православните най-често им дават да разберат, че са безправни в своята земя. Ето само един случай.

   Намерихме цимент за ремонта в един циментен завод, а няма с какво да го извозим. Градът е пълен с камиони, а на нас нито срещу пари, нито без пари не ни дават камион. Колко кабинети обиколих, а навсякъде отказват с усмивка и такива неща ще ти наговорят! Върнах се в манастира, останала вече без сили, и легнах за минута. Изведнъж виждам в лек сън - о. Василий седи зад кормилото на трактора и много решително, като танк, го насочва към портала на циментовия завод. А аз седя с него в кабината и се крия зад гърба му: нека, мисля си, отец Василий да направи всичко сам, че аз така се уморих да моля.

   Сънят беше кратък, но така утешителен, че се събудих с ясното чувство - сега ще докараме цимента. Излизам зад портите, вдигам ръка и още първият камион спира, а шофьорът с доброжелателна готовност отива за цимента. Така възстановявахме нашия манастир, без да имаме нито сили, нито средства, но възложихме цялото си упование на Господа и на нашите бързи помощници - Оптинските новомъченици“.

   Из разказите на Галина Безносова, директор на православната гимназия в гр. Козелск: „Отивах на работа, а автобусът се повреди. Видях, че закъснявам за занятията и се помолих за помощ на новомъченика Василий. До мен спря кола и ме докара до вратата на училището. Но има много такива случаи. Когато откривахме нашата православна гимназия, нали всяка крачка, дори най-малката, започваше с това, че отивахме при мощите на преп. Амвросий и на гроба на о. Василий и правехме поклони с молитва към тях“.

   Православната гимназия се появи така - в градското училище организираха вечер, посветена на паметта на новомъченика Василий. Болшинството от учащите бяха невярващи и Галина Лавровна се притесняваше дали децата ще дойдат. Затова тя правеше земни поклони с молитвата: „Отец Василий, събери децата!“ Сто и двадесет деца дойдоха тогава на тържеството. А впечатлението им от срещата със свещениците от Оптинската пустиня беше толкова силно, че всички молеха срещите да продължат. Така започна цикълът от православни вечери. Вярващите деца ставаха все повече и повече и необходимостта от православна гимназия стана неотложна.

   Децата много обичат своята гимназия. Едно малко момче от далечно село идваше дотук пеша по два часа само в едната посока. Галина Лавровна и родителите му го уговаряха да се премести в училището близо до дома му, но момчето отговаряше: „Много искам да изучавам Закон Божий“. Пета година вече работи православната гимназия. И вече пета година се извършва чудо: няма пари за заплати на учителите и отново Галина Лавровна прави земни поклони с молитвата: „Отец Василий, помогнете!“ Няма дърва и пари за закуски на учениците и пак бърза към гробовете на новомъчениците директорката на гимназията. „Духовникът на нашата гимназия протойерей Павел, - разказва тя, - дори каза: „А пък нашата Галина Лавровна само едно си знае: „Отец Василий, помогнете!“ Но ние действително оцеляваме по чудо. Колко пъти вече изглеждаше, че гимназията няма да я бъде, защото нямаме нито копейка. И все пак ние съществуваме, радваме се и възпитаваме нашите деца във вярата с молитвите на новомъчениците йеромонах Василий, инок Терапонт, инок Трофим“.

   Веднъж се разболяла една възрастна жена, която чистела селската църква. Настоятелят на църквата, отслужил панихида за убитите Оптински иноци. След това жената се почувствала по-добре, а скоро напълно оздравяла.

   Друга жена пристигнала в Оптинската пустиня да се помоли. Тя не познавала лично о. Василий, но често идвала на неговия гроб, молейки се за утешение в скърбите и за помощ при различни нужди. Веднъж се прибирала в манастирската странноприемница, след като била на послушание до късно вечерта. Изведнъж от тъмното изскочил непознат мъж и се хвърлил към нея. Жената се изплашила и побягнала. „От страх ми спря дъхът, - спомня си тя, - не можах дори да извикам за помощ.“ Стигнала до манастирските гробища, спряла до гроба на о. Василий и се скрила зад кръста. „Отче Василие, - молела се тя, - помогни, застъпи се за мен, защити ме“. Непознатият се поспрял и бавно, но уверено започнал да се приближава към нея. И изведнъж като че ли някаква невидима стена преградила пътя му. Като се изплашил от тази непознатата сила, той рязко се обърнал и бързо напуснал манастира. „В този момент, - си спомня жената, - почувствах, сякаш о. Василий застана между нас и ме скри с могъщия си гръб“.

      През лятото на същата година, в един много горещ ден, Анна Михай- ловна, която от дълго време гостуваше в манастира, взела благословение да си замине у дома. Проблеми с транспорта като че нямаше - през този ден за Москва заминаваха поне десетина коли. Анна Михайловна се изнерви, да моли всяка кола да я вземат, но навсякъде и отговаряха: „Няма място“. Всички коли за Москва вече заминаха. А тя седи под палещото слънце с багажа си и говори уморено: „Е, що за чудотворец е о. Василий?“ - „Анна Михайловна, - опитаха се да я убеждават, - но нали о. Василий на всички помага с транспорта. Иди на гроба му и сама го помоли“. - „Ще отида, - каза майката и сълзи бликнаха от очите и, - ще му кажа на чудотвореца цялата истина право в очите!“

      Анна Михайловна стоеше на гроба на сина си и възмутено жестикулираше, когато в манастира пристигна разкошна кола, с прохладен климатик. Оказа се, че един поклонник не пожелал да отстъпи на никого честта да закара майката на новомъченика, но преди това отишъл до града да и накупи подаръци. Колата бързо я закарала у дома. А там вече я подхванали други коли и я карали в Дивеево, във Валаам, в Киев, в Печори. В манастира се безпокояха къде е изчезнала Анна Михайловна. Звъняха и, но безуспешно. Накрая тя вдигна слушалката: „Бях в Иерусалим. Край, затварям телефона и заминавам за Оптина“.

      А след това край гроба на о. Василий Анна Михайловна събра всички желаещи да послушат за нейното поклонническо пътуване и каза, като се прекръсти: „Вярвам, отче Василие, сега вярвам! Та аз бях в Иерусалим на Голгота. Прости ми, отче, че преди не вярвах, но по твоите молитви видях светлината. А сега ще разкажа всичко поред...“ Сега синът и показваше Божия свят и тя се удивляваше на величието му.

      Не мина и без финансов отчет, който огорчи приятелите на о. Василий - Анна Михайловна, както винаги, спести парите и ги върна обратно от Иерусалим. „Олга ми даде двеста долара за плодове, - отчиташе се тя за пътуването край гроба на сина си, - а за какво са ми, отче, плодовете? Само Царството Небесно искам. Господи, колко грехове съм сторила! Помени ме, Господи, в Царството Си“.

      От Иерусалимската Голгота за Божията раба Анна започна нов път. На 16 декември 1999 година, тя прие монашеско пострижение с името Василиса.

      След известно време, матушка Василиса сънувала, че е пристигнала в Оптина и стои във Въведенския храм. Изведнъж от олтара излиза о. Василий, целият сияещ като слънце. „Скоро ще изляза от Оптина“ - казва и той и тръгва към манастирските гробища, обкръжен от богомолци. И действително, вестта за мъченическия подвиг на о. Василий и убитите с него братя днес вече излиза от стените на Оптина.

      „Смъртта на мъчениците е изобличение на безсилието на бесовете, - пише св. Йоан Златоуст, - бесноватите някога живеели в пустините и край гробове, а от местата, където са погребани костите на мъчениците, те бягат като от огън.“

      Веднъж един Оптински йеромонах видял при гробовете на убитите братя следната сцена.

      Две жени се доближили до гробовете на новомъчениците. След като целунали кръстовете, те някак странно се засуетили и бързо излезли извън манастирското гробище. Едната от тях се опряла на оградата извила се и изстенала. „Аз реших, че и стана лошо и побързах да и помогна“ - си спомня йеромонахът. Но когато се доближил и я попитал какво и е, тя, скърцайки със зъби, едва отговорила: „Аз съм бесновата“. Тогава видял, че и втората жена се свила и засъскала като змия. „Вече от няколко години пътуваме из светите места и получаваме облекчение, - с голямо усилие изрекла първата. - И сега отидохме при новомъчениците. Това е такава Божия сила, такава...“ И изведнъж тя се обърнала към гробовете, паднала на колене и страшно завикала. Но скоро, по молитвите на убитите братя, се успокоила и утихнала.

   Геологът Людмила Василиевна Толстикова, днес инокиня Ге- оргия, пише: „Когато по благословение на един старец се преместих от голям град в Козелск, роднините ми отначало ме укоряваха. Но това беше Божий промисъл. В Козелск пристигнах вече тежко болна, с тумор. Не обичам да се лекувам, но тогава, по настояване на роднините ми, направиха ми ехографско изследване в Москва. Лекарят установи размерите на тумора и ми назначи лечение. Една година добросъвестно се лекувах, но повторното изследване показа, че няма полза от лечението. Тогава го изоставих и възложих цялото си упование на Господа.

   Сега разбирам, че това е било много дръзко от моя страна и в надеждата ми за изцеление се съдържаше тънко тщеславие.

   На Велики Петък през 1993 година се върнах от своето поклонни- ческо пътуване на послушание в Оптина, а на Пасха стана убийството. Помня, че дълго вървях по следите на убиеца през гората, като се опитвах да го настигна. Не се страхувах вече за живота си. Така ме потресе това чудовищно злодейство!

   По професия съм геолог и след като работих цял живот в мъжки колектив, бях свикнала да сдържам сълзите си. На погребението не плаках, но неизплаканата мъка вече ме душеше. Веднъж нямаше никого на гробовете на новомъчениците и тогава, като прегърнах кръста на гроба на о. Василий, за пръв път дадох воля на сълзите си. Нищо не молех, само плачех от мъка по братята. И изведнъж почувствах такава силна болка на мястото на тумора, че даже седнах. Някак си, на почивки, успях да се добера до храма, болката беше силна и, както ми се струваше, целебна - сякаш някой изваждаше от мен тумора. Така продължи петнадесет минути и изведнъж почувствах, че съм се изцелила. За да избегна изкушенията, дори се стараех да не мисля за това и просто се радвах на усещането за лекота и здраве.

   Но, явно, на Господ Му е било угодно да засвидетелства моето изцеление, защото скоро след това трябваше да ми направят ехографско изследване при същия лекар, който ми откри тумора. Докторът недоумяваше: къде е туморът? „Тук, докторе, тук“, - казвам му и посочвам мястото, което преди ме болеше. „Тук има само вдлъбнатинка от тумора“, - отговаря той. Не ми повярва и ми назначи повторно изследване след половин година, което потвърди още един път - бях напълно изцелена.

   Отначало криех своето изцеление. Но нали не заради мен, грешната, беше явено чудото, а заради прославлението на Оптинските новомъче- ници. Ето защо реших да засвидетелствам писмено чудото на изцелението, като приложа при необходимост, медицинските документи“.

   Чудесата и изцеленията по молитвите на убитите Оптински братя продължават и до днес.

   ...През 1113 г. тук, на Калужска земя, на разсъмване бил убит от езическите жреци преп. Кукша, просветителя на вятичите. И днес Оптин- ската земя е обагрена с кръвта на мъченици. „Дай кръв и приеми Дух“ - често повтаряли Оптинските старци, наставлявайки учениците си. И Оптина даде кръв и прие Дух - Духът на любовта, мира и твърдо изповядване на православната вяра. И както Оптинските старци днес са почитани от целия православен свят, така и Оптинските новомъченици ги почитат все повече и повече вярващи. Да се надяваме, че не е далеч времето, когато йеромонах Василий, инок Терапонт и инок Трофим ще влязат в сонма на всички руски прославени светии.

   „Истината ликува тогава, когато за нея умират“, - казваше изповедникът от наше време преподобни Севастиян Карагандински. А архимандрит Йоан (Крестянкин) каза: „Молете се за монасите - те са коренът на нашия живот. И колкото и да се опитват да отсекат дървото на живота ни, то ще дава още зелени филизи, докато е жив неговият животворящ корен“. И когато на Пасха през 1993 година секирата удари корена на живота, изведнъж избуяха младите филизи: в манастири тогава постъпиха много млади образовани хора. Разотидоха се и миряните, живеещи в Опина.

   Отиваха си мълчаливо един по един. И преди да тръгнат, дълго стояха и се молеха на гробовете на новомъчениците. Господ си има много светии, но тези са си наши и всичко в живота им ни е познато: същото детство в домове без икони и мъчителното търсене на Бога. Техният живот прилича на живота на мнозина от нас - външно обикновен и уж устроен, но отвътре кръвоточив. Цяла Русия днес е кръвоточива и чрез нашата многоскръбна държава, която изпита върху си всички учения и лечения от марксизма до мондевиализма, май, се сбъдва притчата за кръвоточивата жена: „и много бе претеглила от много лекари, потрошила всичко, що имала, и не бе получила никаква полза, а беше и станало още по-зле“ (Мк. 5:26).

   Тримата оптински братя представляват младата православна Русия, заедно с всички нас веднъж прекрачили прага и влезли в храма. Но влезли с онази огнена вяра в Господа, с която кръвоточивата жена се

устремила към Христа, като повярвала, че ще се изцели, щом докосне дрехата Му. Не е ли прославил Господ в чудотворенията затова именно тримата Оптински новомъченици, които отдадоха живота си за православната вяра, за да чуе страдащата Русия гласа на нашия Господ Иисус Христос: „Дерзай дъще, твоята вяра те спаси!“

   Оптинската пустиня загуби трима монаси, но получи трима Ангели, които днес се молят на Господа за цялата многострадална Русия. Да ни сподоби Господ чрез техните молитви да влезем във Вечната Пасхална Радост на нашия Господ и Бог Иисус Христос. На Него слава, чест и поклонение сега и во веки веков.

   Амин.

 

 

 

                                                                                                                                                      ПРИЛОЖЕНИЕ                                                                                                                                                   

 

                                                                                                                                            Последното писмо на инок Трофим:

  

              „Добър ден, мои братя, сестри и родители по плът в този живот. Дай, Боже, някой ден да станем и по дух, следвайки нашия Господ Иисус Христос. Тоест да ходим в Божия храм и да изпълняваме заповедите на Христос, нашия Бог.

   Засега все още съм инок Трофим, от свещенството съм още далеч. Бих искал да ми помагате, но само с молитви, ако се случва да ги четете. Това е най-възвишеното нещо - да живееш духовен живот. А парите и всякакви подобни неща (дрехите и храните) са семената на дявола, плътски нечистотии, по които всички сме полудели... Да ви пази Господ от всичко това. По-често удряйте спирачките пред храма, изповядвайте греховете си. Това е най-важното в живота. Саша с момчетата ходиха ли на църква за причастие след кръщението? Ако още не са се причастили, нека побързат. Скъп е всеки ден. Светът отива към гибел. За причастие могат да отидат и до Тулун. Да ви помогне Господ да разберете това и да го изпълнявате. Старая се колкото може по-често да ви поменавам...

   Не пиша на никого, само защото се уча да бъда монах. А ако си ходя в отпуска и ако тук при мен идват роднини, тогава нищо няма да излезе. Това вече и други са го изпитали. Мнозина казват - голяма работа, какво от това? А после, след пострижението, оставят манастира и се връщат в света. А това вече е гибел. Монахът трябва да живее само в манастир и тайно. Да се старае да бъде сам. „Монос“ означава един, сам. Тоест манастирът е място, където човек живее сам и се моли за всички. Това въобще не е лесно.

   Поздравявам ви мои родители, братя и сестрите с вашите жени и мъже и всички, които ме познават с празника Рождество Христово. Пожелавам на всички духовна радост, блага и здраве в нашия Господ Иисус Христос.

   Благодаря ви за парите, за кафето и за снимката. Колетът още не съм го получил. Защо не ми пише Саша? Да не е обиден? И Лена, и Наташа? Разберете ме правилно: аз нищо не съм изгубил, обратно - намерих! Намерих духовния живот. Това е моят живот. Това въобще не е лесно.

   Молете се един за друг. Прощавайте си един другиму. Всичко останало е суета, без която може да се живее. Трябва само да го разбереш.

   Да ви даде Господ сили да прецените добре и да направите своя избор. Простете ми родители, братя и сестри.

   С любов в Господа, недостоен инок Трофим.

   28 декември 1992 година“.

 

                                                                                          ОТКЪСИ ОТ ДНЕВНИЦИТЕ НА ИНОК ТРОфИМ:

                                                                                                                         Откъси от дневник 1989

   Кратки мисли

   Православната вяра дава душевен мир.

   Не пренебрегвай мнението на враговете си, които забелязват слабостите ти.

   Дори с мисълта си не докосвай чуждите грехове.

   Трябва да избягваме всякакво любопитство (да разузнаваме, напразно да приказваме, излишно да разглеждаме нещо).

   Като се върнеш у дома трябва веднага да се покаеш за всичките случайни пропуски, които са се случили по пътя ти. Дали с очи мимоходом си погледнал нещо лошо, или ухото ти е чуло нещо непотребно, или езикът ти е изрекъл нещо излишно.

   За храната

   Храната трябва да се употребява всеки ден така, че тялото, подкрепяйки се, да бъде приятел и помощник на душата в придобиването на добродетели. Иначе може да се получи тялото да отслабне и душата с него... Хранещите тялото си без мярка оставят душата си гладна.

   30 дни на Страшния Съд

   О, братя! Помислете какви трябва да бъдем ние, които ще даваме отчет за всяка постъпка, за голямото и за малкото! Даже за всяка празна дума ще дадем отчет пред Праведния Съдия.

   Нашата радост е в радостта на ближния

   Господ е казал: „Обичай ближния си като себе си“ (Мат. 22:39)

   В нашия живот има много радости и скърби. Ние често изпитваме чувство на радост по най-различни причини. Веднъж радостта е голяма, друг път малка, понякога е шумна и весела, а понякога тиха и спокойна.

Но несъмнено, най-голямата, истинската радост е радостта на ближния, когато виждаме как някой друг се радва, особено ако самият ти си доставил тази радост. Откъде произлиза тази радост?

   Господ е казал: „Обичай ближния си като себе си“ (Мат. 22:39). Рядко се среща човек, който напълно изпълнява тази Божия заповед. Но дори и не в такава степен, донякъде във всеки от нас я има тази любов към ближния. Поне малко, но във всеки има жалост към нещастието на ближния. Няма човек, който поне малко, веднъж в живота си да не е изпитал тази любов.

                                                                                                                              Откъси от дневниците на о. Василий:

                                                                                                                                      Дневник от 1988 година

   11 март 1988 т.

   „По благословението на о. А. (повторно) се опитвам (да започна) дневник. Вечерта беседваме. Всичките ми думи не са по същество. Не мога да изразявам точно основните си духовни проблеми, затова беседата тече сама по себе си и не утолява жаждата ми“.

   23 март 1988 година

   „В богослужението са задействани и петте чувства на човека. Целта е човек да се облагодати, до максимална степен да се извиси, да се изяви божествената му същност, да му се помогне сам да я усети, да и се наслади и да се събуди у него стремеж към съхранението и умножаването на тази духовна красота, която въпреки нашето духовно упорство, стигащо до пълно отрицание на съществуването на тази красота, все пак не ни изоставя, не ни напуска.

   След дълги размисли върху нещо много важно за нас и изискващо задължително разрешение, изведнъж се ражда примиряващата мисъл. Именно ражда се: тази мисъл ни е преизпълвала, ние сме я износвали, изпитвали сме мъки и болки и накрая се радваме на нейното появяване. Радваме се искрено като деца. Тази радост понякога приемаме за истинност, като смятаме, че много сме се трудили и затова сме достойни за нея. Но всичко подлежи на проверка чрез опита. Мисълта може да бъде убедителна, изящна, интересна, но не винаги истинна.

   За трите вида изкуство: литературата (словото), музиката

   (звукът), художеството (цветът).

   Синтезът = съдържанието + формата.

   Словото е по-силно от звука и цвета.

   Звукът е по-тънък, някак неясен и затова не е така конкретен и определен.

   Цветът е по-определен, оформен, но не така тънък. И в едното, и в другото вече съществуват начатъци на словото, затова и звукът, и цветът са словесни и затова са могли да съставят словото в синтез.

   Словото е достояние на човека и изява на неговата божествена същност. При животните има и музика и художество. Например пеенето на птиците и изяществото на формите и цветовете при пеперудите. По тази причина и древните култове са обожествявали животните. А християнството по своята същност е словесно, затова и е човечно. „Бог беше Словото“. Не звукът, не цветът, а Словото!!!

   Иначе евангелистите щяха да напишат симфонии и да нарисуват картини, за да възвестят за Христа.

   И така, словото е оформен, оцветен звук или напълнен, озвучен цвят.

   Словото е меч, то съдържа в себе си направление, вектор на действието, то те кара да се определиш и затова създава отношения, чувства, тъй като те съществуват само по отношение на нещо и на някого. Звукът и цветът са по-скоро ветрило. Те приближават красотата и съединяват душата с нея, но цялата (!) душа, т. е. всичко добро и лошо в нея. Тук имаме синтез, а в словото има анализ.

   В звука и цвета няма критерий за истинност.

   В музиката и живописта има хармония, т. е. осмислен порядък, словесен порядък. Тук има слово, макар и скрито, но има.

   Словото всичко осмисля, оценява и затова подбужда към действие: да усъвършенстваш или изменяш, а не просто да се наслаждаваш на красотата и хармонията (както е в музиката и живописта).

   Да осмисляме значи да сравняваме. С кого? Със Словото Божие - то е критерий за истинността на всичко.

   2 април 1988 г.

   Всенощно бдение в Богоявленския събор. Физическо усещане (лъх от тих ветрец) (З Царств. 19:12) за присъствието на Божията благодат. „Глас хлада тонка“. Имаше дори момент на благоухание по време на четенето на Евангелието. Усетих мириса на пещерите на Псково-Печорския манастир.

   7 април 1988 г. Велики Четвъртък. Благовещение на Пресвета Богородица.

   Литургия Пушкино. Четене на 12-те Евангелия. С огъня на Велики Четвъртък отивахме при о. А.

   Беседа - четири са стълповете в живота на православния подвижник: вяра, любов, предаване на себе си на Божията воля, смирение.

   N.13!!! Бъдещето е в Божиите ръце. Миналото е в книгите на живота, настоящето - в нашите ръце, т. е. да твориш живота е възможно само като стоиш в Христа. Колкото по-дълбоко е нашето познаване на Христа, толкова по-величествена е нашата духовна свобода, а оттам и знанието за Божиите съдби, т. е. за съдбите на света. Пределите на духовната свобода са пределите на вселената.

   Задачата на тъмните сили е да формират природата на човешките отношения, на социалните институции единствено за сплашване, за поробване на нашия дух, за да не израсне той в мярата на пълната свобода, в пълната мяра на Христовата възраст. Ако това се случи, стават безсилни легионите на мрака дори против един от Христовите воини.

   10 април 1988 г. Светлото Христово Възкресение. Пасха.

                                                                                                                                          Моята трета Пасха.

                                                                                                                                          Литургия в Пушкино.

   Времето е мистична същност. Питам се: имаше ли пост или не? Имаше ли служба или не? Така един ден ще се наложи да попитаме и за живота си. Кое съществува реално? Душата, очистена от греха или окаляна от него.

   „Ликуй ньше и веселися, Сионе...“ - именно ликувай (!). Това е състояние на духа, затова то е вътрешно, а не външно.“

   10 юни 1988 г.

   „Длъжни сме да почитаме добродетелта не заради другите, а заради самата нея“. Йоан Златоуст.

   Защо трябва да бъдем добродетелни? Защо сме длъжни да творим добро? Обикновено отговарят: защото това носи радост на хората, за- щото „доброто побеждава злото“, следователно е по-добре да бъдеш на страната на по-силния, защото доброто е хубаво нещо, а злото - лошо и т.н.

   Тоест добродетелта се утвърждава чрез логиката и умонастроението. Това е приемливо като първо стъпало по стълбицата на изкачването към добротата. Това е приемливо за младенците, които нямат чувства и навик да различават доброто и злото. Това е мляко, а не твърда храна.

   Ако само върху това се основава понятието за добро, то е нестабилно, а в много случаи - мъртво. В него говори умът, а сърцето мълчи.

   Нужно е да усетиш със сърцето си вкуса на добродетелта, нейната сладост и истинност. Тогава доказателството за необходимостта да твориш добро ще се намира в самото добро. Тогава не са

необходими и доказателства. Аз върша добро и чрез самото действие се убеждавам, че следвам истината. Аз творя добро, защото това е добро. Аз обичам доброто и аз разбирам, че трябва да творя добро, не са еднозначни изрази.

   И така, защо съм длъжен да бъда добродетелен? Защото обичам добродетелта.

   - юни 1988 г.

   Смъртта е страшна, защото тя знае всичко за мене, защото тя има власт над мен, тя се разпорежда с мен, както господарката със своя роб. Християнството дава знание за смъртта и за бъдещия живот, правейки нищожна властта на смъртта. Да, и за християнина смъртта знае всичко, но той знае за нея точно толкова, колкото да не се страхува от нея.

   Християнството превръща смъртта от убиец в лекар, от непознат в приятел.

   Колкото и да разсъждават атеистите и интелигентите за смъртта, тя си остава непозната за тях, явление, което не се вписва в кръга на живота, явление не от този свят, защото те нямат знание за смъртта. Ние се страхуваме от хулиган в мрака, защото не го познаваме, ние не знаем неговите намерения, а срещата с близък човек и в мрака ни носи радост.

   - юни 1988 г.

   „Красотата ще спаси света“ - е написал Достоевски. Красотата - това е Бог. Колкото и да изследваме нашия живот, колкото и да го разчленяваме на съставните му части, уж за да разберем механизмите му, животът в своята цялост винаги ще бъде прекрасен, Божествен и докрай непознаваем, както е непознаваема красотата.

   Колкото и да изследваме състава на почвата, като намираме в нея все нови и нови метали и соли, колкото и да проникваме в тайните на наследствеността, създавайки нови отрасли на науката, като умножаваме академиите, институтите, лабораториите, все пак цветето, пораснало от изучената земя, цветето, поникнало от христоматийното семе, ще ни изуми със своята красота.

   Радостта, с която ни дарява знанието, трябва да се допълва с радостта от съзерцанието, тогава тя ще бъде съвършена. „Всичко знам, всичко разбирам и въпреки всичко се удивлявам“, - казва човекът. Изумление пред всичко, изумление, независимо от каквито и да е звания, независимо от каквито и да е беди - това е красотата, това е спасението на света, това е пътят към Бога. А животът без изумление пред красотата, а това означава и без Бога, е празен и нищожен.

   От 21 юни до 29 август. Оптинската пустиня

                                                                                                                

   Отделни мисли и цитати от книги.

   „Горко на отнемащия заплатата на наемника, защото отнемащият заплатата е същият като проливащия кръв“. (Преп. Ефрем Сирин)

   „По мярата на житието бива и възприятието на истината“. (Преп. Исаак Сирин)

   „Преди всичко: съзнаване на своята немощ, търпение, самоукорение. Това е пътят към смирението“. (Преп. Амвросий)

   Библията е ключът към историята. Духът на историята. След това идват археологията, геологията и други подобни.

   „Светът съществува до момента на неговото окончателно самоопределение на страната на доброто или на злото“. Схиархим. Варсонофий.

* * *

   Защо няма добро образование в семинариите и духовните академии? Бог ни смирява: „Живейте пред Бога, а не мъдрувайте!“

   1. Това запазва (колкото и парадоксално да е) чистотата на вярата, защото богословието без житие по Бога (каквото в съвременните условия почти няма) погубва.

   2. Невъзможността да се получи блестящо образование сочи друг и единствено верен начин за познание на Бога - пътят на деятелния живот по Божиите заповеди и светоотеческите предания. Тогава Бог Сам ни учи. (Мария Египетска. Житие.)

 

***

   „Аз съм пътят, истината и животът“

   Всичко около нас, буквално всичко без изключение, целият сътворен живот е устроен така, че да ни доведе до познанието на Бога. Където и да погледне внимателно човек, той ще се изуми, с каквото и увлечение да се занимава, ще бъде поразен от дълбочината на майсторството. А изумлението е началото на философията, както са казвали древните. Оттук започва търсенето, пътят, който е необходимо да се измине, за да се открие истината. А като намираме истинната, ние намираме живота.

   „Аз съм пътят, истината и животът“.

   7 юли 1889 г. Рождество на св. Йоан Предтеча.

   Причастих се. Едно утешение ми остана - Светата Чаша.

   Последните страници от дневника на йеромонах Василий

   Ограбеното, лишено от благодат сърце, а значи и от сила, е подвластно на тялото и изпълнява неговите капризи и желания.

   Да укрепиш сърцето си, като го напълниш с благодат, и да надвиеш, да подчиниш тялото си на сърдечния устрем и намерения - ето, това е задачата. Да поставиш сърцето над всичко, да го направиш господар на цялото си същество и да го предадеш в подчинение на Христа заради тази милост и благодат, чрез която Господ е укрепил и обновил това сърце.

* * *

   „Царството Божие е вътре във вас...“

   „Потопи ума си в словата на молитвата“.

   Преп. Йоан Лествичник

* * *

   Кое е по-лесно? Да търпиш глада в стомаха или осквернената от чревоугодието съвест? Кое е по-лесно? Да търпиш тегобите на даденото ти послушание или тегобите на съвестта, осквернена от самосъжалението, самолюбието и като следствие - отказването от послушанието?

   Навсякъде труд, навсякъде търпение, навсякъде тегобите на живота. Но в едни случаи Господ помага, а в други - не. В едните имаме игото Господне, а в другите - игото на дявола. Господ не е отнел окончателно наказанието за греха - тегобите на живота са си останали, но животът е преобразен от Духа. Този Дух се дава на тези, които носят игото Христово, които избират изпълнението на Божиите заповеди, а не служение- то на своята плът и кръв. Господи, дай ми сила да избирам във всичко благото Ти иго.

* * *

   Странно е като съзирам в себе си готовност за извършването и на най-тежкия грях. Това е бездна, това е адска пропаст, това е вечна мъка и смърт.

   И виждам, и знам, че ако бъда поставен в тежките условия на избор между верността към Господа и предателството Нему, ще бъда предател. Това означава, че аз и сега съм предател, щом в моята воля живее готовността за предателство.

   Живея и съблюдавам верността само външно, по милост Божия, но Господ вижда моята немощ и не допуска обстоятелства и тегоби свръх моята мяра.

   От потайното в мен ме очисти, Господи!

   Това трябва винаги да го виждаме в себе си и непрестанно да викаме към Господа за помощ, за помилване.

   Господи, помилуй мене, грешния!

* * *

   Както пленникът е вързан с въжета и е лишен от свободата на действие, така падналия човешки ум е вързан от лъжливи, грешни мисли, така и човешкото сърце е вързано от похотливи, нечисти, страстни желания.

   И както пленниците биват с различни степени на свобода на действие: едните са в окови, други са в тъмница, трети между стените на затвора, така и човешкото сърце и ум биват с различна степен на истинност в мислите и чувствата си. Но пленникът си остава пленник, независимо от условията на плена, така и падналият ум и сърце си остават паднали, тоест неистинни, за каквото и да си съставят мнение в мислите и чувствата.

   Затова Господ казва: „Познайте истината и истината ще ви направи свободни“, а светият Апостол: „Където е Духът Господен, там е свободата“.

* * *

   Всяко понятие, всяко слово има своя смисъл и свързаното с този смисъл чувство и отзвук в душата.

   Чрез греха това единство на смисъла и чувството е разсечено и ние не чувстваме това, което говорим и не разбираме това, което чувстваме.

   Господ чрез Своята благодат възстановява това единство, лекува тази неизцелима рана. Но всичко това става така, сякаш ние отново започваме да се учим да ходим. Всичко е ново, всичко е необичайно, всичко е трудно. Всичко се постига само чрез опит, само чрез него. Иначе как ще се научим да ходим? Значи всичко е в изпълнението на Божиите заповеди.

* * *

   Колко немощно е сърцето без Божията благодат? Съществува физическа сила, която ние усещаме в членовете на тялото си. И когато тя намалява, ние изнемогваме от умора. Но съществува и духовна сила, сила на благодатта, която укрепва сърцето ни и без нея ставаме немощни, т. е. ставаме склонни към всякакъв грях. Особено към осъждане, раздразнение, гняв, чревоугодие, недоволство от всички и от всичко, склонни сме към ропот и отчаяние, към тщеславие.

   Затова светият Апостол казва: укрепвайте вашите сърца с благодатта. А благодатта се дава от Господ за изпълнението на Неговите свети заповеди.

  

                                                               ***

  

   Благодатта е невидима, недостъпна за ума, непостижима. За нея узнаваме само по въздействието и върху ума и душата, по плодовете и. „Плодът на Духа, - казва Апостолът, - е любов, мир, дълготърпение, кротост, вяра...“

   Всичко това не е наше, а дело на благодатта. Ако постоянно съзнаваме, че това не е наше, ще удържим благодатта. Ако ли пък нещо си присвоим, ще изгубим всичко.

** *

   Когато осъждаш, моли се така: нали всъщност, Господи, аз съгреша- вам, мене ме прости, мене ме помилвай.

* * *

   „Каква силна мисъл! - казваме ние. - Той силно преживява“.

   Мислите и чувствата имат сила. Имат сила да побеждават, да подчиняват на себе си нашето тяло.

   Това, което има сила, трябва реално да съществува. Ако се опитаме някак да свържем в едно цяло мислите и чувствата, ще се получи едно духовно единство.

   Това, как мисля, как чувствам, е всъщност образът на моята душа. Изглежда, душата може да приема един или друг образ на мисли в зависимост от своята сила. Нещо приема, нещо отхвърля.

   В какъв образ, в каква дреха ще застане душата пред Бога? Нужна е дреха на покаянието. Ако не праведен живот, то поне желание за праведен живот. Това е първата дреха, това е срачицата (нека си спомним за монашеското пострижение). Ако Господ види това желание, тази едва прикриваща голотата ни дреха, по неизказаната Си любов, може би, ще

ни дари с друга одежда, достойна за присъствието на Неговата Тайна Вечеря в Небесното Царство.

   Ако Христовото смирение възсияе в сърцето ти, земният живот ще бъде рай за тебе. Как да опишеш това? Невъзможно е. Това е чувство на сърцето. Ако го имаш, знаеш, че това е то.

* * *

   Виждаш, че всички наоколо са по-достойни от тебе, по-честни, по- праведни, по-смирени, по-чисти. И се радваш от това, че те не презират тебе, последния, просяка, не се гнусят да общуват с тебе, а разговарят като с равен, седят до тебе на една маса, заедно с теб ходят в храма и никога нито на дело, нито с думи, нито с поглед не си позволяват да ти покажат твоето недостойнство и нечистота. Търпят те близо до себе си, прикриват недостатъците ти, грешките ти, греховете ти, милосърдни са и дори понякога те молят да изпълниш някакво послушание, като по този начин ти оказват особена чест, внимание и те въздигат до ранга на слуга, а понякога дори и на приятел.

   Господи, те ми прощават моята скотщина и се обръщат с молба към мен! Не е ли радост това, не е ли рай?... но всичко това са само помисли на смиреномъдрието, а самото смирение не живее в окаяното ми сърце.

   Виждам как трябва да бъде, но не мога да постигна това.

   Господи, дай ми Твоето смирение и кротост и изпълни сърцето ми с тях, и го преизпълни, за да не остане място за нищо друго, а само за Твоето пресладко смирение.

* * *

   Молитвата е стена, ограда за сърцето. Неговият покой и мир.

   Молитвата и сърцето трябва да са едно, да са слети, между тях не трябва да има празнота. Ако това е така, тогава всичко има здрава, твърда основа, спокойно и мирно е. Сърцето е като зад крепостна стена и отблъсква всички нападения на врага.

   Ако се получи пробив в стената, врагът се приближава към сърцето. Тогава идва болката, на сърцето ти е тежко. Това трябва да се изтърпи и да се моли Господ за помощ - със свои сили нищо не можеш да направиш.

   С една дума, същността изцяло е в това, къде е молитвата - в сърцето или извън него.

* * *

   Смирението е в това, да чувстваш себе си по-лош от всички други. Не да мислиш, не да разбираш, а да го чувстваш с цялото си сърце. Това означава да виждаш себе си смирен.

   Сърцето с вътрешните си очи вижда чувствата. То ги различава така, както нашето зрение различава цветовете: ето това е кротост, това е милосърдие, това е гняв, това е тъга и т.н. Очите на сърцето се отварят само чрез Божията благодат. Това е чудо. Чудото на изцелението на слепия.

* * *

   При реките Вавилонски - там седяхме и плачехме... Изтичат от сърцето ми реките вавилонски, реките на осъждането на моите братя, на тщеславието, реките на малодушието, на страха пред всяко послушание, реките на самоугаждането и самосъжалението, реките на славолюбието и гнева, унинието, леността, скръбта, реките на всякаква сквернота, хула, неверие, лукавство, нечистота.

   Седя край сърцето си и плача за неизчерпаемостта на тези реки. Подземните бездни пълнят реките, и реките на моите страсти се пълнят от греховната бездна на сърцето ми. Господи! Това е бездна. Адска бездна. Там няма на какво да се опреш, няма нищо, което да те успокои. Всичко е вик, всичко е мерзост, всичко е пустота.

   Боже, в Твоето име спаси ме и ми подай ръка, като на Петър.

* * *

   Виждаш ли, че ежедневно добавяш нови грехове към предишните? Че всеки ден се връщаш в калта и тинята на своите страсти и пороци?

   Виждаш ли, че всяко дело, извършено от тебе, те изобличава - твоето невежество, нечистотата на ума и сърцето ти, цялото ти несъвършенство? Всичко твое - и делата, и мислите, и чувствата ти - всичко е осакатено, всичко има дефект, примесено е с порок, нечистота, всичко е оскъдно, сиротно.

   Виждаш ли как страстите са те обкръжили и си играят с тебе, като те прехвърлят от едни ръце в други? Как те, дори като те оставят за известно време на мира, ти се присмиват, наблюдават те отблизо как ти, немощният, сам пораждаш тщеславие, забрава, безгрижие. Смеят ти се, защото само от едно тяхно докосване целият ти вътрешен мир и покой ще бъдат разрушени и ще изчезнат; смеят ти се, защото ти си тяхна собственост, техен роб, роб, който от горе на всичко смята себе си за

свободен. Това лицезрение на роба, който се смята за господар, им доставя особено удоволствие.

   Виждаш ли сърцето си, от което изтичат греховете? Как то клевети ден и нощ братята ти, всички хора, целия свят?

   Изцели ме, Господи. Спри потока от нечистотии, грях и пороци. Сердце чисто созижди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей.

* * *

   По делата си заслужавам вечна мъка, но Господ тайно поддържа в душата ми надежда за Своето милосърдие. Иначе животът би бил непоносим.

* * *

   „И Словото стана плът и обитаваше с нас, пълно с благодат и истина“.

   Всяко наставление към хората, всяко слово на Господа е преизпълнено с любов, любов дори до смърт, и то смърт кръстна. То е преизпълнено с мир, кротост и смирение. То е Божествено, пълно с благодат и истина. Но да виждаш, да чувстваш, да осезаваш това със сърцето, може само тогава, когато Господ Сам ти го открие.

   О Мудросте и Слове Божий, подавай нам истее Тебе причащатися. (О Мъдрост и Слово Божие, давай ни истински да се причастяваме с Тебе...) (Ред. - Обръщението е към Спасителя, към Бог Слово.)

* * *

   Аз дишам и това не е трудно за мен. Това е свойство на човешкото същество. Така и молитвата е била негово свойство преди грехопадението. Сега, обаче, молитвата се е превърнала в труд, принуда, както при болния човек дишането е затруднено.

   Да се върне молитвата в сърцето, да се върне на сърцето това незатруднено дишане - това е целта на непрестанната молитва. Та нали Господ е по-близо до нас, отколкото собственото ни дихание.

* * *

   Св. Пимен Велики казвал: „Чеда, където е сатаната, сигурно там ще бъда и аз“. Той не само така е мислел, но така е и чувствал.

   Господ ни дава да виждаме своето сърце, което клевети братята, Господа, целия свят денем и нощем, и тогава виждаме цялата невъзможност да се изправим, да се поправим, цялата безкрайност на своето падение, адската бездна.

   Тогава ясно осъзнаваш, че където е сатаната, там ще бъдеш и ти. Но това е осъзнаване, това е мисъл. А при Пимен Велики това е чувство. Това е земята и небето. Затова ти само се вайкаш за своята греховност, а Пимен Велики пролива непрестанни сълзи. Душата му чувства реалността на адските мъки, тя ги познава.

* * *

   Старецът Силуан пише: ,,...и окаяната ми душа ще слезе в ада“. Такова било неговото вътрешно трезвение в борбата със страстите, особено с гордостта и тщеславието.

   Господ ти дава сили да слезеш в ада, като приковава зрението ти към виждането на собственото ти клеветящо сърце, и да се измъчваш и да обгаряш себе си с огъня на тази клевета. Вярата те пази невредим в този пламък на отчаянието и те утешава с това, че Господ вижда това и милостиво винаги е готов да ни се притече на помощ, но ни учи на търпение. „Къде беше, Господи?“ - попитал свети Антоний Велики, когато бесовете го пребили. - „Бях тук и те гледах...“

   Но е възможно и друго. Да възлюбиш ближния като себе си, да се молиш за него, като за самия себе си и по този начин да видиш, че греховете на ближния са твои грехове, да слезеш с тях в ада, с тези грехове, заради спасението на ближния си.

   Господи, Ти си ми дал любовта и ме промени целия и сега не мога да постъпвам иначе, освен да поема в себе си мъката заради спасението на моя ближен. Стена, плача, боя се, но не мога иначе, защото Твоята любов ме води и аз не искам да се разделям с нея и в нея намирам надежда за спасение и не се отчайвам докрай, като я виждам в себе си.

* * *

   Чрез Светия Дух ние познаваме Бога. Това е нов, непознат за нас орган, който ни е даден от Господа за познаване на неговата любов и Неговата благост. Това е някакво ново око и ново ухо за виждане на невидимото и чуване на нечуваното.

   Това е все едно да ти дадат криле и да ти кажат: а сега можеш да летиш по цялата Вселена.

   Светият Дух - това са крилата на душата“.

* * *

   Тук свършва монашеският дневник на йеромонах Василий, който веднъж беше казал в изблик на духовна радост: „Бих искал да умра на Пасха под звуците на камбаните“.

 

 

Книгата се публикува със съгласието на издателство "ВИТЕЗДА"

Гр. Костенец.

ул. "Пчелинска" 59 Б

GSM 0888 970 887