НЕДЕЛЯ ЕДИНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за прошката

НЕДЕЛЯ ЕДИНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за прошката

 

Мат. 18: 23 – 35, Зач. 77

 

       Когато Господ Иисус Христос умирал на Кръста, Той и в смъртните страдания се трудел да е полезен на хората. Без да мисли за Себе Си, а за хората, издъхвайки, Той изрекъл едно от най-великите си поучения, които въобще е дал на човешкия род. Това е поучението за опрощаването. Прости им, защото не знаят какво правят! Никога, нито едно лобно място дотогава не било чувало такива думи. Напротив, онези, които дотогава загивали на лобното място, независимо невинни или виновни, призовавали боговете и хората за отмъщение: „Отмъсти за мене!“, това са думите, които до Христа най-често се чували на лобните места, а за съжаление и днес се чуват между много народи, та чак и между онези, които се осеняват със светия Христов Кръст. А Христос при последния си дъх прощава на Своите подигравачи, мъчители и убийци, моли Своя Небесен Отец да им прости и освен това посочва и извинение за тях: не знаят – казва – какво правят!

       Защо точно това поучение за прощаването Господ повтаря от Кръста? От безчислените поучения, които Той на земята е дал на човеците, защо точно на самия край избира тъкмо това поучение, а не да каже със Своите Божествени уста някое друго? Несъмнено затова, защото нарочно искал това поучение да се запомни и изпълни. В незаслужените страдания на Кръста, възвисен над всяко мирско величие и възвисен над земните царе и съдници, над мъдреците и учителите, над богатите и бедните, над обществените реформатори и бунтари, Господ Иисус, с примера на опрощаването, подпечатал Своето Евангелие, та с това да покаже, че без него нито царете могат да царуват, нито съдиите да съдят, нито мъдреците да разсъждават, нито учителите да учат, нито богатите и бедните да живеят човешки, а не скотски живот, нито плахите реформатори и бунтари да сторят нещо полезно; а преди всичко и над всичко да покаже, че без опрощаване хората не могат да разберат Неговото Евангелие, още по-малко – да го изпълнят.

       Господ започнал Своите поучения с думи за покаяние, а ги завършил с думи за опрощаване. Покаянието е семето, опрощаването – плодът. От никакво покаяние няма полза без опрощаване.

       Какво би било човешкото общество без опрощаване? Един зверилник посред природния зверилник.

       Какво биха били всички човешки закони освен едни непоносими вериги, ако не ги облекчаваше опрощаването?

       Нима без него майката би се наричала майка и братът – брат, приятелят – приятел и християнинът – християнин? Не. Опрощаването е главното съдържание на всички тези названия.

       Ако не съществуваха думите “прости!“ и „простено!“, човешкият живот би бил напълно непоносим. Няма такава мъдрост, която без опрощението може да въдвори ред на земята, Нито има такова училище и такова възпитание, които биха могли да направят хората великодушни и благородни без упражнение в опрощението.

С какво помага на човека цялата негова светска ученост, ако той не е в състояние да прости на своя ближен една обидна дума или един обиден поглед? С нищо. И с какво ще помогнат на човека сто литра зехтин, пожертвани за олтара, ако всеки литър не е свидетел поне на една простена обида? С нищо.

       О, ако знаехме колко мълчаливо се прощава на всеки един от нас всеки ден и всеки час не само от страна на Бога, а и от страна на хората, ние със срам бихме побързали да простим на другите. Колко небрежни обидни думи хвърляме, на които се отговаря с мълчание, колко яростни погледи, колко неприлични движения, та чак и непозволени неща! И хората пропускат това, не ни отвръщат с око за око и зъб за зъб. А какво да кажем за Божието опрощение? За Него всички човешки думи са недостатъчни. Трябват Божии слова, за да се опишат неизмеримите дълбини на Божието милосърдие и опрощение. Такива слова ни говори днешното евангелско четиво. Кой друг на небето и на земята би могъл да обясни и опише що е това Бог, освен сам Господ Иисус – Предвечния Син Божий? Никой не познава Отца освен Сина, и комуто Синът иска да открие (Мат. 11: 27)[1]. Неизказаното Божие опрощение Господ Иисус е разкрил с притчата за големия длъжник. За това Му дал повод апостол Петър, който Го запитал колко пъти трябва да прощава оскърблението на своя брат, дали до седем пъти. На това питане Господ отговорил със забележителните думи: Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. Сравнете двата израза и вижте разликата между човека и Бога. Петър мислел, че като казал „до седем пъти ли“, е достигнал предела на милостта. Господ отговорил: „До седемдесет пъти по седем!“. И тъй като тази мярка му се сторила недостатъчна, за да е по-ясно, изрекъл и следната притча:

       Затова Царството Небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Царството Небесно не може да се опише с думи, нито да се нарисува. То може само донякъде да се уподоби на онова, което се случва на този свят. Господ говори с притчи, защото е трудно по друг начин да се изрази онова, което не е от този свят. Този свят е помрачен и обезобразен от греха, но все пак не е съвсем изгубил приликата си с онзи, истинския свят. Този свят не е дубликат на другия свят – далеч е от това, – а е само негова бледа прилика и сянка. Оттук могат да се правят аналогии между двата свята, както между истинските неща и техните сенки. Защо Господ казва: човек цар[2], а не просто цар. Първо – за да подчертае названието „човек“ над названието „цар“; по-голяма чест е да бъдеш човек, отколкото да бъдеш цар. Всъщност „човек“ означава истинско достойнство, а „цар“ – служба. Второ – за да покаже добрия цар. Така Господ говори и за човека стопанин, и за човека търговец, както и за човека цар, все със същото намерение – да покаже добрия стопанин и добрия търговец. Говорейки за съдията, който ни от Бога се боеше, нито от човеци се срамуваше (Лк. 18: 2), Господ не казва „човек съдия“, а просто имаше[3] съдия. От това виждате, че Господ, казвайки човек цар, с това казва „добър цар“.

       Един добър цар, значи, решил да разчисти сметките си със своите слуги. Неговите слуги са и негови длъжници, защото истинският цар не задлъжнява към своите слуги, а слугите към него. Като започнал да разчиства сметките с тях, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта. Един талант съдържал около 240 златни лири, или около 500 дуката; десет хиляди таланта съдържали близо два и половина милиона златни лири, или около пет милиона дуката.[4] Такъв дълг е огромен и за една държава, камо ли за един човек. Но колко е това? Още по-голям е броят на нашите грехове пред Бога – нашият дълг към Бога. Говорейки за дълга на слугата към царя, Господ визира нашия дълг към Него. Затова споменава за такова огромно, на пръв поглед невероятно количество [злато], което всъщност не е невероятно, като се изброят греховете на всекиго от смъртните хора.

       А понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати. По онова време според закона, както римския, така и еврейския (II. Цар. 4: 1; Изход. 21: 2; Левит. 25: 39), можело несъстоятелният длъжник, заедно със семейството му, да се продаде в робство. Една вдовица, плачейки, казала на пророк Елисей: Твоят раб, мъж ми, умря; а ти знаеш, че твоят раб се боеше от Господа; сега дойде заимодавецът да вземе двете ми деца за роби. (IV Цар. 4: 1). Следователно, онова, което царят нарежда да се направи с неговия слуга длъжник, той нарежда по правото и по закона. Духовният смисъл на тази царска заповед е, че когато нашите грехове прехвърлят всякаква мярка, Бог ни лишава от всички дарове на Светия Дух, които правят човека човек. Да се продаде длъжникът означава човекът да се лиши от своята богоподобна личност; и неговата жена – той да се лиши от дара на любовта и милостта; и неговите деца – той да се лиши от възможността да извърши каквото и да е добро. И да заплати, означава всички благодатни дарове да се отнемат от лошия човек и да се върнат обратно на Бога, като собственик и източник на всяко благо. Ако ли [къщата] не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10, 13) – казал Господ на Своите ученици.

       Тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга. Каква мигновена промяна, какъв евтин откуп и каква безмерна милост! Лошият слуга, който е натрупал такъв дълг, нямало на кого да се надява  нито отляво, нито отдясно. Никой на света не можел да му помогне освен отново неговия господар – кредитора. Той [слугата] бил между господаря и слугите. Слугите не смеели да му помогнат без господарската воля. Значи, само онзи, който го осъдил, можел и да го помилва. И той направил онова, което единствено било възможно и разумно да направи – паднал пред господарските нозе и замолил за милост. Той не моли за опрощаване на дълга – за това той не смеел и да помисли – а за отлагане: Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А човекът цар – истинският човек и истинският цар – пусна го и му прости дълга. Дал му, значи, двойно освобождение – освобождение от робството и освобождение от дълга. Не е ли това истински царски дар? Земните царе не постъпват така. Такава неочаквана милост може да стори само Небесният Цар. И Той прави това и го прави често. Когато един грешник се осъзнае и покае, Небесният Цар е готов да му опрости десет хиляди товара с грехове и да му върне всички отнети дарове. Не само никой не може да достигне до Божието милосърдие, ала и никой не може да го опише. Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак; обърни се към Мене, защото Аз те изкупих (Исаия 44: 22). Който с искрено покаяние се обърне към Господа, нему Господ всичко прощава и му дава още време, още възможност, за да види дали ще остане с Господа, или ще Го предаде. Цар Иезекия се разболял, бил на умиране и, плачейки, се обърнал към стената и се помолил Богу да продължи живота му, и Бог продължил живота му с още петнадесет години. Затова Иезекия прославил Бога и казал: Ти избави душата ми от гибелния ров, хвърли зад гърба Си всичките ми грехове (Исаия 38: 17). Подобно било и с презадлъжнелия слуга. Той молил своя Господар само да изчака за дълга. Господарят му простил целия дълг, пуснал го на свобода и сега стои и чака да види не как слугата ще успее да му върне дълга, а как ще му се отблагодари за това благодеяние. А ето как бързо слугата се отблагодарил.

       Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш. Опростен и освободен от своя господар, слугата срещнал друг слуга – свой длъжник, спрямо когото той се явява в положението на господар. Но когато този слуга станал господар, вижте какъв страшен господар е! Докато човекът цар се отнесъл към своя длъжник наистина човешки и царски, то този същият длъжник, когото царската милост спасила от погибел, постъпва сега към своя длъжник по-жестоко от див звяр, и то за какъв дълг! За сто динария! На него царят му опростил пет милиона златни дуката, а той за сто динария хваща и души своя длъжник, и го хвърля в тъмница докле да изплати дълга! Тук вече не разчиства сметките си човекът цар със своите слуги, а слуга със слуга. И слугата кредитор хваща за гърлото слугата длъжник, души го и иска веднага да му върне дължимото.

       Тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. Същата сцена, както и преди по-малко от час, когато този лош слуга бил на колене пред господаря си. И той бил паднал на колене, и той се молел, казвайки: Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. И човекът цар се съжалил и му опростил десетте хиляди таланта. А той не съжалява своя длъжник, който му дължи сто динария. Той не иска да се смили, нито да го съжали, нито да му прости, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга. Така постъпил слугата кредитор със слугата длъжник. Така човек постъпва с човека, а такова отношение на човека спрямо човека обръща Божията милост на справедливост. Когато човек не се възползва от Божията милост, го спохожда Божията справедливост. А Божията справедливост след пропиляване на милостта е страшна. Апостолът казва: Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6: 7). Всъщност, когато получаваме милост от Бога, а сме немилостиви, ние се подиграваме с Него. Подиграваме се, когато коленичим, измолвайки от Него опрощение за своите безбройни грехове, а веднага след това хвърляме в тъмница за един-единствен грях към нас своя брат. Да не се лъжем, защото наистина Бог поругаван не бива, Бог осмиван не бива, Бог не е играчка. Ние не сме далеч от Неговата десница както когато милва, така и когато наказва. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10: 31). А че е страшно, се вижда по-нататък от самата Христова притча.

        Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Кои са тези другари, които видели и много се огорчили? Това са милостивите хора, които с духовния си разум разбрали как Бог постъпил с онзи зъл слуга, а с очите си видели непоносимата лошотия на слугата и завикали към Бога. Но това може да се отнесе и към ангелите, които могат да се нарекат приятели на хората, защото и едните, и другите са повикани на служба Богу и защото, по думите на Спасителя, онези, които се сподобят да получат оня свят, са равни на Ангели (Лк. 20: 36). Впрочем, не е необходимо нито милостивите човеци, нито ангелите да съобщават [каквото и да е] на Бога, та чрез това Той да узнае какво се е случило на света, защото всевишният Бог е всезнаещ и всевиждащ и защото и едните, и другите, всичко, което виждат и разбират, го виждат и разбират с помощта на Бога. Защо тогава е казано, че слугите видели какво направил техният немилосърден другар и разказали на царя? За да се видят чувствителността и състраданието на добрите хора и ангелите. Защото волята на Бога е Неговите верни да се радват на доброто и да се наскърбяват от злото. Натъжените Божии слуги, значи, дошли и съобщили на Господаря всичко, което се случило.

       Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?

       Човекът цар не иска да накаже лукавия слуга, преди да посочи вината му. Така ще постъпи и Господ на Страшния съд: ще се обърне към онези, които са от дясната Му страна, ще ги призове във вечното блаженство и ще им обясни с какво са заслужили това блаженство; ще се обърне и към онези, които са от лявата Му страна, ще ги прати във вечни мъки и ще им обясни с какво са заслужили тези мъки. Господ иска всеки да знае за какво получава награда или наказание, та никой да не мисли, че е постъпил несправедливо към него. Първо Бог нарича слугата лукав[5] и тогава го отлъчва от Себе Си. Защото злото няма нищо общо с доброто. Веднага след това идва и ясната мотивация защо Бог нарича грешника лукав: както и аз се смилих над тебе? Бог не навлиза в подробности. Той не казва: „Аз ти опростих десет хиляди таланта, а ти не искаш да опростиш на своя другар даже сто динария, а просто казва: както и аз се смилих над тебе, та да накара грешника сам да си представи големината на този дълг. По-нататък господарят обяснява и защо е опростил на длъжника онзи дълг – защото ми се примоли. И тук Господарят не навлиза в подробности, като премълчава онова, което предхождало молбата, а именно – падането на колене и кланянето. Тези двете изразяват покаяние, а покаянието предхожда молитвата. Молитва без покаяние не помага с нищо. Но когато молитвата е съединена с покаяние, тя бива чута от Бога. Презадлъжнелият слуга наистина най-напред показал покаяние, а след това замолил Господа да го изчака. Затова неговата молба веднага била чута и Господарят сторил и нещо повече от онова, което желаел – опростил му целия дълг. След това му посочил вината към неговия другар и то под формата на въпрос. Защо под формата на въпрос? Защо не му казал: „Аз се смилих над тебе, а ти не се смили над своя другар“, а му казал: Не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? За да види сам, че е виновен, да няма какво да отговори; за да го накара да се ужаси от чутото и да му даде възможност, ако може, да каже нещо за свое оправдание. В такава въпросителна форма Господ отговорил на онзи слуга, който пред първосвещеника пръв му ударил плесница по лицето и Го попитал: Тъй ли отговаряш на първосвещеника? А Господ отвърнал: Ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш? Този Христов отговор трябвало да ужаси слугата. Такъв отговор означава посипване на горящи въглени върху главата и под краката. Такъв начин на показване на нечия вина употребява в днешната евангелска притча и човекът цар – Не трябваше ли и ти да се смилиш? Настъпило ужасно мълчание… А после последвал ужасът от присъдата. И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Когато милостта Божия се обърне в правосъдие Божие, тогава Бог е страшен. Блаженият Давид казва: Ти си страшен, и кой ще устои пред лицето Ти във време на Твоя гняв (Пслм.75: 8)? А ето и прозорливият Исаия: Ето, името на Господа иде отдалеч; гневът Му гори (Исаия 30: 27). С такъв огнен гняв се разгневил, значи, човекът цар на немилосърдния слуга и го предал на мъчителите, т.е. на злите духове. Защото злите духове са истински мъчители на хората. Кому иначе ще се предаде онзи, който заради немилосърдието си отпада от Бога и когото сам Бог нарекъл лукав, кому, ако не на главните носители на злото – дяволите? Защото се казва: докле да му изплати целия дълг, та с това да се покаже, че е предаден на вечно мъчение. Защото преди всичко е немислимо длъжник с такъв дълг да може да се издължи; и второ, защото Бог тази окончателна присъда не изрича за човека в този живот, а след смъртта му, когато няма никаква възможност за покаяние и за изплащане на греховете, сторени на земята.

       Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му. Това е краят на притчата и в това е нейният главен смисъл. В тези думи няма никакво двусмислие или недомлъвки. Както ние постъпваме към своя брат, така и Господ ще постъпи към нас. Това ни го е заявил Господ Иисус, у Когото няма незнание или грешки. В този случай Христос не казал: вашият Отец, а Моят Отец Небесен, с което иска да каже, че ако не простим греховете на своите братя, ние губим правото да наричаме Бога свой Отец. Освен това Господ добавя: от сърце, защото е казано: Господарят… се смили, а милостта идва от сърцето. Значи, ако не простим на брата си, ако не простим от сърце, със състрадание и любов, с нас Бог, сътворил нас и нашите братя, ще постъпи също както постъпил човекът цар с немилосърдния слуга. Т.е. и ние ще бъдем предадени на мъчителите – бесовете, които ще ни измъчват вечно в царството на мрака, където е непрестанен плач и скърцане със зъби. А ако няма да е така, нима Господ щеше да ни го каже? А той ни е казал това не само по повод на тази притча, а и в много други случаи. С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7: 2). Не е ли и това равностойно поучение без двусмислие и без недомлъвки? Е, тогава, Господ не ни ли е дал същото равностойно поучение и в най-важната молитва – Господнята: И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си? С тези страшни думи ние всеки ден, когато четем Отче наш, подновяваме, така да се каже, договора с Бога, молейки Го Той да постъпи с нас, както и ние постъпваме със своите ближни; да ни прости, както и ние прощаваме; да прояви към нас милост толкова, колкото и ние показваме към своите длъжници. Какво леко задължение възлагаме на Бога, а каква страшна отговорност поемаме на себе си! За Бога е лесно да ни прости толкова, колкото ние прощаваме на другите; за него е лесно да прости на всекиго от нас и дълг от десет хиляди таланта; о, и ние да бихме пожелали с такава божествена лекота да опростим на своя брат дълга от сто динария! Вярвайте ми, какъвто и да е дългът на човека към човек, какъвто и да е грехът на човека към човек и на приятеля към приятел, той не надминава повече от сто динария спрямо преголемия дълг, който всеки от нас дължи на Бога. Всички ние, без изключение, сме големи Божии длъжници. И само като помислим да дадем на съд своя приятел заради дълг, трябва да си спомним, че ние неизмеримо повече дължим на Бога, който още ни изчаква, още отлага разплащането, още търпи и прощава. Ах, трябва да се сетим, че с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери! Но преди всичко трябва да си спомним последните думи, които Христос е изрекъл, издъхвайки на Кръста: Отче, прости им! Който има поне малко незаспала съвест, той ще се засрами от тези помисли и ще се отклони неговата преследваща ръка от малкия му длъжник.

       Да побързаме, братя, да простим на всички греховете и обидите, та и на нас Бог да опрости безбройните наши грехове и обиди. Да побързаме, докато смъртта не е почукала на вратата и не е викнала: „Късно е!“. Зад вратата на смъртта ние не ще можем повече да прощаваме, нито пък на нас ще се прости.

       Слава на Божията милост и на Божията правда. Слава и хвала на Божествения Учител и наш Господ Иисус Христос, заедно с безначалния Отец и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и во веки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] Словоредът е според сръбския текст (бел.прев.).

[2] Според сръбския текст (бел. прев.).

[3] В ориг. – един (бел. прев.).

[4] Талант, лира, дукат в различно време и в различни географски области имали различна стойност. За да не се обременява читателят с излишни изчисления, е достатъчно да се каже, че става дума за огромно количество злато (бел. прев.).

[5] В ориг. – зъл (бел. прев.).