НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за Господ Възкресителя

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за Господ Възкресителя

 

Лк. 7: 11 – 16, Зач. 30

 

Мнозина хора са се наричали спасители на човечеството, но кой от тях е помислял да избави човека от смъртта? В историята е имало много победители, но кой от тях е победил смъртта? Много царе е имало на земята, които са смятали живите хора за свои поданици, но кой от тях е смятал и мъртвите, като живите, за свои поданици?

       Никой, освен Единственият несравним Господ Иисус Христос. Той е не само нов Човек, Той е новият свят, Творецът на новия свят. По един и същи начин Той разорал нивите на живите и на мъртвите и посял новото семе на живота. Мъртвите за Него били като живи, а живите – като мъртви. Смъртта не била граница на Неговото Царство. Той унищожил тази граница и поставил Своето Царство назад до Адам и Ева и напред до последния роден на земята човек. По друг начин Той гледал на смъртта и живота на човеците, не като другите хора. Той гледал и виждал, че животът не свършва със смъртта на тялото, а истинската смърт умъртвява някои хора и преди телесната им смърт. Той виждал в гроба много живи и много мъртви в живи тела.

       И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият – казал Той на Своите апостоли (Мат. 10: 28). Със смъртта на тялото, значи, не настъпва и смъртта на душата; тя може да настъпи поради смъртните грехове, по-рано или по-късно, без оглед на телесната смърт.

       Със Своя духовен поглед, Господ Иисус виждал във времето така, както мълнията разсича облака, и пред Него се откривали живите души, както на тези, които са умрели отдавна, така и на онези, които още не са родени. Пророк Иезекиил видял във видение поле, пълно с мъртвешки кости и не знаел, докато Бог не му открил, дали тези кости ще оживеят. Сине човешки, ще оживеят ли тия кости? – попитал Господ. Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това (Иезек. 37: 7). Христос не гледал мъртвите кости, а живите души, които са пребивавали, и които ще пребивават в тези кости. Човешкото тяло и човешките кости са само одежда и оръдие на душата. Тази одежда остарява и се разпада като овехтяла дреха. Но Бог ще обнови тази одежда и отново ще облече в нея упокоените души. Христос дошъл, за да разкъса един прастар човешки страх, но и да донесе един нов страх за онези, които съгрешават.

       Старият страх на хората е страхът от телесната смърт; новият страх трябва да бъде страх от духовната смърт. И този страх Христос обновил и усилил. В страха си от телесната смърт хората призовават целия този свят на помощ; грабят от този свят, само и само да си осигурят по-дълго и колкото може по-безболезнено оставане в своето тяло. Безумнико – ще каже Бог на плътския богаташ, но духовен сиромах, – нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? (Лк. 12: 20). Безумен, значи, Господ нарича онзи, който се страхува за тялото си, а няма страх за душата си. Господ казал още и: Животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си (Лк. 12: 15). Кой дава живота? Живият Бог, Който със Своето Слово оживотворява душата, а душата –тялото. Със Своето Слово Господ е възкресявал и възкресява грешните души, мъртвите, преди телесната смърт, души. И освен това е обещал да възкреси и мъртвите тела на умрелите хора. С опрощаването на греховете със Своето животворно учение и Своите пречисти Тяло и Кръв Той е възкресявал и възкресява мъртвите тела. Той е потвърдил това, както със Своите думи, така и на  дело с възкресяването на някои мъртъвци още през Своя живот на земята, както и със Своето Възкресение. Истина, истина ви казвам – казал Господ, – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят (Иоан 5: 25). Много големи грешници чули гласа на Сина Божий и душите им оживели. Но и много телесни мъртъвци чули гласа на Сина Божий и отново оживели. Един такъв случай се описва в днешното евангелско четиво:

       На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. Това станало скоро след чудесното изцеление на сина на римския стотник в Капернаум. Бързайки да върши добро и с това да даде пример на всички вярващи, Господ тръгнал от Капернаум покрай планината Тавор. Зад планината, на склона Ермон, и до днес съществува село Наин, някога град, ограден със стени. Господ вървял, съпровождан от учениците си и много народ. Всички те били видели многобройните Христови чудеса в Капернаум, но всички били жадни да видят още и да чуят още. Защото Христовите чудеса били нещо нечувано и невиждано дотогава в Израил, а Неговите думи били като река от мед и мляко.

       А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Тъкмо Господ с придружаващите Го стигнал пред портите на града, и оттам излязло насреща им шествие, което съпровождало един мъртвец. Така се срещнали Господарят и слугата, Животодарителят и смъртта. Умрелият бил юноша, което става ясно от думата, изречена от Христос: Момко! И още от това, че Той го предаде на майка му, след като го съживил. Майката на умрелия трябва да е била от заможна и известна къща, което си личи от многобройните участници в шествието – и много народ вървеше с нея от града.

       Като я видя Господ, смили се над нея и рече ѝ: не плачи. Придружителите били много, веднъж заради майката, която била от известна къща, второ, заради големия удар, нанесен ѝ от загубата на единствения ѝ син. Скръбта на всички присъстващи трябва да е била голяма и тази скръб още повече се усилвала от отчаяния плач и нареждане на майката. Защото, макар всички ние да очакваме състрадание в нашата скръб, когато смъртта грабне някого от най-скъпите ни, едва ли може това състрадание да смекчи нашата мъка и огорчение. Когато безсилието утешава безсилие, утехата е слаба. Има едно тайнствено усещане, което обзема всички онези, които стоят около мъртвеца, едно усещане, което рядко се споделя [с другите] – това е срамът от смъртта. Хората не само се страхуват от смъртта, но те се и срамуват от нея. Този срам е доказателство, много по-силно от страха, че смъртта е последица от човешкия грях. Както болният се срамува да покаже на лекаря своята тайна рана, така и всички съвестни хора се срамуват да покажат своята немощ пред смъртта[1]. Този срам от смъртта доказва нашия безсмъртен произход и нашето безсмъртно предназначение. И животните се крият, когато умират; като че ли и те усещат срам от смъртта. А какъв ли е срамът на високопросветените духовни хора? Какво ще ни помогнат всички наши крясъци и нашата врява, цялата ни суета, всичката чест и слава, в часа, когато почувстваме, че се троши глиненият съд, в който е бил животът ни? Обзема ни срам, както заради слабостта на този съд, така и заради безумната суета, с която през целия си живот сме пълнили този съд. Защо да крием – обзема ни срам заради смрадта, с която сме изпълнили нашия телесен съд, и която след смъртта ни ще изтече от него не само на земята, но и пред небето. Защото нашето духовно съдържание изпуска или благоухание, или смрад върху душата и човешкото тяло в зависимост от това с какво и как сме изпълвали своя дух: с небесно благоухание, или със смрадта на греха.

       Господ Иисус се съжалил над отчаяните хора. Той често се съжалявал над човешката немощ.

        Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир (Мат. 9: 36). Когато овцете видят пастира, нито са объркани, нито са пръснати. Ако всички хора имаха непрестанно пред очите си живия Бог, нямаше да са объркани и разпръснати. Но едни Го виждат, други искат да Го видят, трети въобще не Го виждат, четвърти се подиграват на онези, които Го виждат и искат да Го видят. Затова хората са объркани и разпръснати, т.е. всеки за себе си е пастир и всеки върви по свои пътища. Ако хората имаха поне половината страх от всеприсъствието на Бога, колкото страх имат от смъртта, нямаше да се страхуват от нея; още повече – на света нямаше да се знае за смъртта. В този случай Господ особено [силно] се съжалил над бедната вдовица и ѝ казал: Не плачи! Той видял и прочел какво е в душата ѝ. Като умрял мъжът ѝ, тя се почувствала самотна; сега, като умрял и единственият ѝ син, тя се почувствала съвършено самотна. А къде е живият Бог? Нима някой може да е самотен, бидейки в близост до Бога? И нима за истинския човек може да има нещо по-близко от Бога? Бог не е ли по-близо до нас от отец и майка, от братя и сестри, от синове и дъщери? Той ни дава и взима сродниците, но Той не се отдалечава, нито остарява окото Му над нас, нито Неговата любов към нас се променя. Всички ужилвания на смъртта са така пресметнати, че повече да се приближим към нашия Бог, към живия Бог.

       Не плачи! – Господ утешава скърбящата майка. Така говори Онзи, Който не мисли като мнозина от нас, че и душата на умрелия момък, при заминаването на тялото, е отишла в гроба; Онзи, Който знае къде е душата на умрелия; Онзи, Който всъщност държи душата в Своята власт. С тези, същите думи, и ние утешаваме скърбящите. Не плачи! Макар че и нашето сърце е изпълнено с плач. Но освен това, и съболезнование, ние се чувстваме безсилни да предложим нещо друго на скърбящите. Силата на смъртта така е надвишила нашата сила, че ние пълзим като буболечки в нейната сянка; и закопавайки мъртвеца в земята, винаги чувстваме, че закопаваме и една част от себе си в гробната тъмнина на смъртта. Господ не казва на жената: Не плачи!, за да покаже, че въобще не трябва да се плаче за умрелите. Ето, и Той плакал над мъртвия Лазар (Иоан 11: 35); предварително плакал за мнозината, които ще пострадат при по-късното разорение на Иерусалим (Лк. 19: 41), и накрая похвалил като блажени онези, които плачат, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4). Нищо не смирява и не очиства човека така, както плачът. В православната методика на спасението плачът се явява между първите средства за очистване на душата, сърцето и ума. Не само че трябва да плачем за умрелите, а и за живите и особено за самите себе си, както и Господ препоръчал на иерусалимските жени: Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си (Лк. 23: 28).

Само че има разлика между плач и плач. Апостол Павел поръчва на солуняните: Да не скърбите, както и другите, които нямат надежда (I Сол. 4: 13), т.е. като езичниците и безбожниците. Защото те скърбят за умрелите като за напълно изгубени. Християните пък трябва да скърбят за умрелите не като за загубени, а като за грешници, и тази тяхна скръб трябва винаги да е придружена с молитва към Бога, та Бог да опрости греховете на умрелите и да ги въведе по Своята милост в небесното Царство. Заради своите грехове християните трябва още повече да скърбят и плачат и за самите себе си, но отново – не като онези, които нямат вяра и надежда, а напротив, точно защото имат вяра в живия Бог и надежда в Божията милост и вечния живот.

       Но щом като плачът е толкова полезен в християнския смисъл на думата, защо Господ казва на майката на умрелия момък Не плачи? Отново това е един съвсем различен случай. Тази жена плачела, защото нямала надежда; и поради това не плачела за греховете на своето дете, нито пък за своите собствени, а за телесната загуба на детето си, за неговото мнимо унищожение и за вечната раздяла с него. Впрочем, тук присъствал Синът Божий, владетелят на живите и умрелите. В Негово присъствие не трябвало да се плаче, както не е трябвало в Негово присъствие и да се пости. Когато фарисеите Го упрекнали, че Неговите ученици не постят, както правели Иоановите ученици, Господ отговорил: Нима можете накара сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът (Лк. 5: 34)? Така също – трябва ли някой да плаче в присъствието на Живототвореца, в Чието Царство няма мъртви, а само живи? Ала скърбящата не познавала Христа, нито Божията сила. Тя скърбяла за своя единствен [син] с безнадеждна скръб, с каквато скърбели по това време всички евреи, както и елините, които или нямали, или били изгубили вярата във възкресението на мъртвите. Милосърдният Господ се съжалил над тази безумна нейна скръб и казал: Не плачи! Той не ѝ казал да не плаче в онзи смисъл, в който мнозина и днес казват „не плачи“ на скърбящите за техните умрели, т.е.: „Не плачи, с плач не можеш го върна, такава е съдбата! Всички ще минем по този път!“. Това е неутешаваща утеха, която ние даваме на другите, но която не утешава и нас, когато идва от другите. Друго подразбира Христос, когато казва на жената: Не плачи! Всъщност казва: Не плачи!, „защото Аз съм тук! Аз съм Пастирът на всички овце и нито една овца не може да се скрие от Мене, без да знам къде. Твоят син не е умрял така, както ти мислиш, а само душата му се е отделила от тялото. Аз имам власт над неговата душа, както и над тялото му. Заради твоята скръб, незнание и неверие, както и заради незнанието и неверието на всички около тебе, Аз отново ще съединя душата на детето ти с неговото тяло, ще го върна отново към живота, не толкова заради него, а заради тебе и заради този народ. Та всички да повярват, че живият Бог бди над хората, и че Аз съм Онзи, който е трябвало да дойде като Месия и Спасител на света“. В такъв смисъл, значи, Господ казал на майката: Не плачи! И като изрекъл тези думи, пристъпил към дело.

       И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха и Той рече: момко, тебе думам, стани! Допирането до мъртвец или до вещите на мъртвец се смятало от евреите за нещо нечисто и било забранено. Тази забрана имала своя смисъл, докато в Изрaил се почитал Бог и човешкият живот се ценял повече от всичко на земята. Но след като се смалило истинското богопочитане и почитането на човешкия живот, тогава много от заповедите, та и тази между тях, станали като суеверие и се издигнали на първо място вместо главните Божии заповеди. Например, така станало и с обрязването на плътта, и с неработенето в събота. Духът на тези заповеди бил съвсем изгубен и вместо духа останало обожаването на формата или буквата на заповедите. Христос възстановил духа и живота на тези заповеди, но сърцата на народните водачи – пазителите на Божия Закон, дотолкова били потъмнели и вкаменени, че те искали да убият Христа, защото в събота изцелявал болни (Иоан 5: 16)! За тях съботата била по-важна от човека, та чак по-важна и от самия Син Божий. Но Господ не обръщал внимание на сръднята на водачите. При всеки случай Той продължавал да подчертава, че животът и спасението на човешките души са по-важни от умъртвените стари предания и обичаи. Той искал да изтъкне това и в този случай, като нарочно се допрял до носилката с мъртвеца. Но чудото на възкресението, което в този случай Господ направил, било толкова поразително, че безсилните еврейски старейшини не посмели сега да отворят уста и да отправят упрек.

       Момко, тебе думам, стани! Господ Иисус заповядвал на мъртвеца от Свое име, а не като пророците Илия и Елисей, които се молели на Бога, Той да възкреси мъртвите. Те били слуги на живия Бог, а това е Неговият Единороден Син. Със Своята Божествена власт, значи, заповядва на момъка да оживее и да стане. Тебе думам! Тези думи Господ не използва при нито едно друго възкресение на мъртвец – с това иска да покаже, че върши това дело изключително със Своята божествена сила. С това иска да покаже, че Той има власт над мъртвите, както и над живите. Защото това чудо не станало поради вярата на майката на този момък, какъвто е случаят с възкресяването на щерката на началника Иаир; нито пък някой от погребалната процесия очаквал такова чудо, както било в случая с възкресяването на Лазар. Не, това чудо не станало заради вярата на някого, нито поради нечие очакване, а изключително чрез силните слова на Господ Иисус.

       Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. Творението чуло своя Създател и изпълнило заповедта. Онази, същата божествена сила, Която първоначално вдъхнала животворящ дух в прахта и в сътворения от прах човек, действала и сега, за да оживее мъртвият прах; кръвта да потече и очите да се отворят; ушите да прочуят и езикът да проговори; костите и плътта да се раздвижат. Където и да била душата на умрелия момък, тя чула гласа на своя Господар и веднага се върнала в тялото, та заедно с тялото да изпълни Неговата заповед. Поданикът познал гласа на своя Цар и веднага се отзовал. Момъкът се изправил, седнал на носилката и почна да говори. Защо веднага започнал да говори? За да не помислят хората, че това е някаква вълшебна илюзия, да не помислят, че някакъв призрак е влязъл в тялото и го е изправил на носилката. Всички трябвало да чуят гласа и думите на оживелия, та да нямало и най-малкото съмнение, че това бил той, а не някой друг в него. По същата тази причина Господ взел момъка от носилката и го предал на неговата майка – и Иисус го предаде на майка му. Когато майката го познае, приеме и прегърне, тогава и в останалите присъстващи ще изчезнат съмнението и страхът. Освен това, Господ го взима със собствените си ръце и предава на майка му, та да ѝ покаже, че ѝ го дава в дар и сега, както и тогава, когато го е родила. Животът е дар Божий. Животът на всеки човек Бог дарява от Себе Си[2]. Бог не се гнуси да хване за ръката нито един сътворен човек и да го упъти в този земен, временен живот. И затова Господ взима възкръсналия момък и го предава на майката, та да ѝ покаже, че Той не напразно ѝ е казал: Не плачи! Когато казал това, Той вече мислел да я утеши не само с тези думи, които скърбящата майка през този ден могла да чуе от мнозина познати, а с едно дело, което представлява неочаквана и съвършена утеха. Най-после и затова, та и нас да научи, че като вършим някакво добро дело, трябва да го вършим с наши сили, внимателно и благодушно, а не чрез другите; не небрежно, без досада, колкото да се отървем от онзи, към когото проявяваме милосърдие. Вижте каква красота и любов има във всяка дума и във всяко действие на нашия Господ Спасител! Той и в този случай, както винаги, преди и след това, показва, че не само всеки дар Божий е съвършен, а е съвършен и начинът, по който Бог дарява.

       И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. Христос успял със Своето внимателно отношение към момъка и майка му да отклони страха от демони и вълшебство, но въпреки това, все пак страхът останал. Но този страх бил добър, защото е бил страх от Бога и предизвиквал похвала и прославяне на Бога. Народът говорил за Христос като за велик пророк. Народът очаквал велик Пророк, Когото Бог обещал още на Моисей да прати при израилския народ (Второзак. 18: 18). Този народ още не можел да се извиси до приемането на Христос като Син Божий. Но духът на този народ, дух толкова помрачен и смачкан от народните водачи, могъл добре да се възвиси и да проумее Христос Господ като велик Пророк. Ако народните водачи, които също виждали многобройните Христови чудеса, могли да се издигнат поне до това разбиране на простия народ, те биха се въздържали от страшното злодеяние да осъдят и убият Божия Син. Но всеки вършел подобаващи му чудеса, според своя дух и сърце; Христос възкресявал мъртви, а еврейските водачи взимали живота на живите. Той бил Човеколюбец, а те човекоубийци и богоубийци. Той бил Чудотворец на добро, а те били чудотворци на зло. Но в края на краищата тези зли водачи не могли да вземат ничий живот от само себе си. Всички пророци, които те убили, останали вовеки веков живи и пред Бога, и пред хората, докато тези [водачи] оставали като змии, в сянката на тези пророци, та да се лутат от поколение в поколение и от всяко поколение да получават осъждане и проклятие. Така също, убивайки Христос, те не убили Него, а себе си. Онзи, Който така лесно възкресявал другите, възкресил и Самия Себе Си и се явил на небето и на земята като най-ярка Светлина, Която, колкото повече се гаси, толкова по-силно пламти и все по-ясно свети. Тази Светлина на светлините още веднъж, и то скоро, ще се яви на земята пред всички живи и мъртви. Това ще стане тогава, когато Господ Иисус ще дойде, за да приключи човешката история, да възкреси мъртвите от гробовете и да съди всички човешки същества, които са живели на земята, започвайки от Адам, та до края на времената. Тогава още веднъж, и то в най-пълна мяра, ще се изпълнят словата на Спасителя: Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят.

Чудото с възкресението на сина на вдовицата в Наин станало, колкото от милосърдие към скърбящата майка, толкова и за да помогне на нашата вяра в последното всеобщо възкресение, в чудото над всички чудеса, в правдата над всяка правда и в радостта над всяка радост.

       На Господа Иисуса, слава и хвала, заедно с Отец Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и во веки веков. Амин. 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – да покажат своята смъртност (бел. прев.).

[2] В ориг. – Бог дарява от Своята ръка (бел. прев.).