Относно прославлението на архиепископ Лука Войно-Ясенецки

 от Московската патриаршия

Въпрос: Как би следвало да се отнасяме към прославения от официалната Московска патриаршия архиепископ Лука (Войно-Ясенецки)?

Нашата Църква преди всичко се съобразява с това какво е отношението към архиепископ Лука (Войно-Ясенецки) на сестрата Църква – Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ). Той не е включен в списъка на мъчениците и изповедниците, които са прославени от РПЗЦ през 1981 г. Ние също не го включваме в нашия месецослов и не се отнасяме към него като към прославен светец. Основанията на Задграничната Църква за това са, че архиепископ Лука е недвусмислено ангажиран със сергианската идеология и с църковната политика на митрополит Сергий (Страгородски), осъществявана в угода на съветските власти. Тук би трябвало да направим някои пояснения, за да стане ясно какви са основанията на РПЗЦ да се въздържа от прославлението на църковни дейци, които са обвързани със сергианството.

От историята на Руската Църква след революцията знаем, че специалните служби в Съветска Русия са направили множество опити да провокират разколи в Църквата, за да я унищожат. Поначало намерението на болшевишката власт е било да изкорени всяка вяра в Бога, така че да се забрави Божието име изобщо. Това е била крайната цел и те не са я криели – това е било заложено в програмата на тяхната партия официално. Болшевиките започнали борбата си срещу Църквата с безогледни репресии срещу духовенството и вярващите. Много скоро обаче те разбрали, че така няма да постигнат желания резултат – да откъснат народа от вярата. Защото репресиите правят от свещениците и от миряните изповедници и мъченици, които вярващите почитат за техния подвиг и така духовният авторитет на Църквата се издига още по-високо. Тоест получава се обратен ефект, гоненията не дават резултат. Тогава болшевиките се опитват да овладеят църковното ръководство като натрапят на Църквата управление, съставено от хора, които са готови да им сътрудничат. Специалните служби създават т. нар. обновленски разкол като използват едно течение в Руската Църква, което е съществувало и преди революцията – хора с либерални нагласи, които са за женен епископат, за двубрачно свещенство, за отслабване на постите и т. н. Това движение е доста нецърковно и е неприемливо за църковният народ. В самата Църква него го подкрепя едно незначително малцинство. С помощта на властите обновленците овладяват около 2/3 от храмовете на цялата Руска Църква. Но хората не посещават техните богослужения – те ходят в храмовете, където служат свещеници, останали верни на патриарх Тихон. Този разкол не успява, въпреки че мнозина свещеници и епископи се подчиняват на обновленското ръководство поради страх от репресиите. В известен смисъл Църквата става дори по-силна при това изпитание, защото тези, които са слаби, малодушни или либерално настроени минават на страната на обновленците и църковното тяло се отърсва от всички тези хора, които биха вършили по-лоша, разложителна работа, вътре в него. Докато се развива разколът, патриарх Тихон е арестуван и държан в строга изолация в продължение на една година. След неговото освобождаване и след първия му призив към вярващия народ обновленското управление се разклаща из основи – свещениците, които са му се подчинили от страх, започват масово да се връщат в патриаршеската Църква.

След това ГПУ създава Григорианския разкол, опитва и други провокации, но винаги става така, че ръководството, което властите лансират, което регистрират, на което дават възможност за легално съществуване, не получава подкрепата и признанието на църковния народ. Впрочем, обновленците са отхвърлени от народа и заради това, че одобряват безрезервно и сътрудничат във всичко на съветската власт, която пък е открито богоборческа. Естествено, един вярващ човек не може да приеме за свое църковно ръководство тези, които са сътрудници на службите, унищожаващи Църквата. Разбира се, епископите и свещениците, които не желаят да се подчинят на обновленското ръководство, не могат да заявят открито това пред властите, те се аргументират така: „Не можем да признаем обновленците, защото те са неканонични, те са незаконни от църковна гледна точка.” Но от своя страна болшевиките все по-добре се ориентират какво точно им е необходимо. Евгений Тучков, началникът в ГПУ на отдела, който се занимава с разрушаването на Църквата, заявява: „Добре, аз ще ви дам ваш, каноничен първойерарх и тогава няма да има пощада за ония, които не му се подчинят.” Болшевиките са разбрали, че за да постигнат целта си, не е достатъчно просто да натрапят някакво угодно на тях ръководство на Църквата. Те трябва да наложат своя контрол над това ръководство, което е канонично и което църковният народ признава.

Патриарх Тихон почива през 1925 г.  В продължение на две години след това властите се опитват безуспешно да пречупят мнозина архиереи, които застават начело на църковното управление или имат законното право да го заемат. Това са митрополит Петър (Полянски), митрополит Йосиф (Петровѝх), митрополит Агатангел (Преображенски), архиепископ Серафим (Самойлович), митрополит Кирил (Смирнов). Всички те са отстранени, изпратени на заточение, в затвора или поставени в изолация.

Най-сетне митрополит Сергий (Страгородски) приема условията на ГПУ, издава през лятото на 1927 г. своята прословута Декларация за лоялност от името на Църквата и започва да провежда нова църковна политика на сътрудничество с болшевиките. Тази църковна позиция и църковна политика по неговото име се наричат „сергианство”. Важно е да осъзнаваме какво представлява сергианството, защото то е другата основна причина, наред с икуменизма, включително и за нашето отделяне от официалното православие. Ще дам един пример, който показва до каква дълбочина достига коварството на този нов проект на ГПУ. Когато Тучков обработва Казанския митрополит Кирил, той му казва следното: „Ще Ви дам списък с хора, които Вие да назначите като Синод. Освен това Вие трябва да ни сътрудничите във всичко. Тогава ние ще ви дадем възможност за легално съществуване. В какво се състои сътрудничеството? Когато на нас някой архиерей не ни е угоден, ние ще Ви кажем и Вие трябва да го свалите от неговата катедра.” А „неугодните“ са най-добрите архиереи, истинските пастири, тези които защитават вярата и са подкрепяни от църковния народ. Митрополит Кирил отговаря: „Добре, а аз какво трябва да направя в този случай? Да го извикам и да му кажа: ‘Братко, аз нямам нищо против тебе, обаче властта не те харесва и не те иска и аз трябва да те сменя.‘” Тучков казва: „Не така! Вие трябва да намерите Ваши църковни основания и уж по Ваше собствено желание, по Ваше усмотрение да го смените.” (Отговорът на митрополит Кирил е: „Евгений Александрович, Вие не сте оръдието и аз не съм снаряда, с който искате да разрушите Руската Църква.“ За този отговор той веднага получава нови три години заточение в Сибир.) Това е демоничното коварство – да се използва църковното ръководство като маша за разрушаване на Църквата. Тогава именно може да бъде подринат и авторитетът на духовенството и на архиереите в очите на народа – когато хората почувстват, че те са започнали да сътрудничат на гонителите, че са отстъпили от позициите си. Това именно може да подсече и духовно-нравствените сили на вярващия народ, да сломи твърдата му съпротива – не когато се лиши от своя архиерей, защото е убит като мъченик или изпратен на заточение като изповедник, а когато го види морално пречупен да предава Църквата в угода на гонителите. Както се вижда, сергианството е доста по-коварно и по-сложно изпитание за клира и църковния народ от обновленството.

След като става ясно, че митрополит Сергий и назначения от него Синод, са приели да играят предложената им от властите роля, най-устойчивите архиереи, клирици и миряни прекъсват църковното си общение с митрополит Сергий и се отделят от него. По едно време това движение наброява около 40 епископи и това е най-добрата част от Руската Църква. Дори самите сергиани признават, че там са отишли най-качествените архиереи. Смисълът на това противостоене е да се запази свободата на Църквата, защото тя само тогава може да оцелее истински, когато е свободна вътрешно, когато нейното управление не се диктува от чужди на нея фактори, особено пък от такива, които искат да я унищожат. Началото на това движение е поставено в Петроград с благословение на митрополит Йосиф (Петровѝх) и по неговото име започват да наричат последователите му „йосифляни“. Наричат се още „тихоновци“ (по името на патриарх Тихон) или истинно-православни.

Мнозинството от архиереите остават в подчинение на митрополит Сергий. Има най-различни мотиви за това сред тях. Голяма част от останалите под негово административно подчинение не одобряват действията му и протестират срещу тях. Такива са така наречените „непоменаващи”. Те отказват да споменават на богослуженията съветската власт – нещо, което митрополит Сергий разпорежда с указ. По-рано на богослуженията се е споменавал императорът, сега църковното ръководство нарежда да се споменава съветската власт. Вярващите чуват, че на ектениите свещеникът се моли за успехите на съветската власт, която се стреми да унищожи Църквата. Някои от „непоменаващите“ не споменават и самия митрополит Сергий, а само лишения от свобода митрополит Петър, на когото Сергий е заместник, изпълняващ длъжността.

Мнозина от архиереите остават в подчинение на митрополит Сергий, просто защото не могат да издържат повече на репресиите. Отец Михаил Полски пише в своята книга за един познат на него архиерей, който му казва след преживените години на заточение: „Аз знам много добре, че всичко това, което върши Сергий е мерзост и аз не мога да го понасям, обаче се изморих и искам най-сетне да се прибера вкъщи.” Той е от заточение на заточение. Това са мотивите на някои хора – просто не могат повече да издържат тая огромна преса на репресивния апарат.

Освен това, самият митрополит Сергий е много агресивен в политиката си срещу тези, които не признават властта му и които протестират срещу  действията му – запрещава от свещенослужение, лишава от сан, стига дори до там, че забранява да се служи  опело за миряни, които са се отделили от него. Той не се колебае да постави под запрещение и най-авторитетните йерарси на Руската Църква, начело с Казанския митрополит Кирил, посочен от патриарх Тихон като пръв негов наследник в духовното му завещание.  И при това обявява, че всички, които не са в общение с него, отпадат от Църквата. Разбира се, за твърдите изповедници неговите наказания и заплахи нямат никакво значение, но мнозина други се стъписват: „Да не би наистина да отпаднем от Църквата? А той, че върши безобразия – това е така. Обаче от друга страна е законен и не нарушава догматите на Църквата. Имаме ли основание да се отделим?” Самият Сергий твърди: „Вие не можете да ни обвините в нищо, ние сме канонични. Ние сме законната църковна власт и при това не нарушаваме нито каноните, нито догматите на Църквата. Защо Вие се отделяте от Църквата?” По същото време източните патриаршии, водени от свои църковно-политически интереси, признават църковната власт на митрополит Сергий. Той поставя въпроса пред изповедниците така: „Вие с кого сте? Вие сте извън Църквата! И то не само защото аз и Синодът сме вашето църковно началство, а затова, защото ние сме в общение с всички източни патриарси – и Константинопол, и Александрия, и Йерусалим, и Антиохия – всички те признават нашата църковна власт.” Това е било много тежко изпитание за руския църковен народ. Човек е трябвало да има много високо църковно съзнание, за да може да се ориентира в тази сложна обстановка.

В същото време пред западни журналисти митрополит Сергий заявява: „В Русия няма никакви гонения срещу Църквата. Да, има множество лишени от свобода духовници, архиереи и миряни, но всички те са репресирани не заради тяхната вяра, а заради това, че са политически противници на властта”. Така мъчениците за вярата се обявяват за политически престъпници. Всички изповедници, които се отделят от митрополит Сергий му заявяват: „Ти произнасяш хула срещу изповедниците и мъчениците на Църквата. Ти възлагаш цялата вина за гонението срещу нас върху нас, върху самата Църква, а болшевиките оправдаваш.” Той обаче въпреки това продължава да изисква подчинение и настоява на своето: „Каноните на Църквата казват, че вие може да се отделите от църковното управление само ако ние нарушаваме каноните и догматите на Църквата, а ние не ги нарушаваме.” Виждате какво означава сергиански разбираната „каноничност“. По това време Петроградският митрополит Йосиф пише: „Кое е по-лошо – еретикът или убиецът? Той забива нож в самото сърце на Църквата, той предава Църквата, нейната свобода, в ръцете на богоборците.”

Както казах, архиереите и свещениците, които остават в негово подчинение имат най-различни мотиви. Някои от тях обаче са не просто сломени или объркани, а са активни поддръжници на митрополит Сергий. За съжаление архиепископ Лука (Войно-Ясенецки) принадлежи именно към тази категория. Той има рязко отрицателно отношение към мъчениците и изповедниците, които остават на принципните позиции. За него те са „сектанти“. Особено след Втората световна война архиепископ Лука се ангажира съвсем открито с политиката на съветските власти. Прави редица публични изявления, в които възхвалява „справедливата“ съветската външна политика. В жизнеописанията, които сега се публикуват тези неща се премълчават. Премълчават се и много други факти, които той самият е изложил в автобиографичната си книга. Например това, че в продължение на години той се е отказал от служението си като архиерей, за да му позволят властите да работи като лекар. В жизнеописанията му можете да прочетете, че той също е бил в лагер, също е бил репресиран. И това е така. На три пъти е бил изпращан на заточение. Вярно е също, че се е обявил срещу обновленския разкол. Но след това се е обявил срещу йосифляните, срещу катакомбниците, в подкрепа на сергианството, за сътрудничество с гонителите на изповедниците. Както казах, в началото болшевиките искат да унищожат цялата Църква, без остатък. На тях и сергианите, и даже обновленците, не са им симпатични, те нямат нужда от никаква Църква. Но тяхната политика е „разделяй и владей“, тоест, чрез примамливи обещания и репресии те успяват да използват една част от църковните дейци, обновленците и сергианите срещу тези, които докрай защитават свободата на Църквата. И когато се разправят вече с йосифляните, или тихоновците, идва ред на сергианите. Те са се надявали, че за покорното си сътрудничество ще получат легализация и възможност за съществуване в съветската атеистична държава. Но тези разчети са погрешни. След като нямат повече нужда от тях, болшевиките ги подлагат на същите масови репресии, както и истинно-православните. Съвременната Московска патриаршия, която е продължител именно на линията на сергианството, сега много лукаво заличава разграничителната линия и смесва истината с лъжата. Тя заличава разликата между твърдите и принципни изповедници и тези, които са пострадали като жертви на комунистическите репресии, въпреки че са останали в подчинение на митрополит Сергий. Наред с пострадалите сергиани Московската патриаршия прослави и мнозина от водачите на църковната опозиция на митрополит Сергий. Позицията на патриаршията сега е следната: „Да, по онова време едните и другите са имали противоречия, ала сега от дистанцията на времето можем да кажем, че и едните са били прави, и другите са били прави, едните са вървели по един път, другите са вървели по друг път; всеки от тези пътища е изповеднически.”

Но Руската Задгранична Църква прави разграничение между двете категории и не прославя тези, които са били на страната на сергианството, тези, които са били използвани от богоборческата власт, за да бъдат унищожени мъчениците и изповедниците, отстояли докрай свободата на Църквата и нейната нравствена същност. Затова именно не е прославен и архиепископ Лука Войно-Ясенецки.

Трябва да обърнем внимание, че с това Задграничната Църква не излиза с някаква присъда или дори становище за това как този човек, например архиепископ Лука, стои пред Бога. Бог знае. Това, че не го почита като светец означава просто, че Църквата не може да дава за пример неговата позиция на вярващите, на християните, т. е. той не може да бъде пример за нас. Тази позиция от църковна гледна точка е неприемлива. А почитането сред светците означава точно това – означава, че прославеният като светец се дава за пример на православните християни да живеят като него, да следват неговия пример.

Въпрос: А чудесата му?

Когато става дума изобщо за съвременни свидетелства за чудеса трябва да бъдем много внимателни. В съвременната агиография има много митология. Вярващите хора поначало са склонни лесно да се доверят, когато четат свидетелства за чудеса и психологически това е разбираемо и дори естествено. Просто допускането, че разказът за едно чудо може да е измислен, изглежда чудовищно. На искрено вярващия човек това му изглежда като ужасно кощунство и той не може да допусне, че друг вярващ човек би бил способен да извърши такова нещо. Но фактите са налице, много неща просто се съчиняват и вече са известни множество такива случаи. През 90-те години на миналия век, когато след краха на комунизма започна да се издава православна литература, се появиха множество разкази за чудеса по време на Втората световна война. Всички сме чели как преди битката за Калининград маршал Жуков разпоредил в щаба на армията да бъде донесена Казанската икона на Божията Майка и преди атаката бил отслужен молебен пред нея. След това, в началото на сражението, всички оръжия от немска страна замлъкнали за известно време, а после мнозина пленени немски войници свидетелствали, че видели Божията Майка в небето над атакуващите съветски войски. Тази история, която беше публикувана в множество издания през 90-те години, се оказа измислена от край до край. Също така се оказа, че няма нищо вярно и в друга една легенда, която се тиражираше много настойчиво – тази за митрополит Илия от Антиохийската патриаршия. Тези, които са я чели си спомнят, в нея се разказваше как митрополит Илия по време на войната се затворил в една пещера и след като се молил и постил три дни таванът на пещерата се разтворил и му се явила Пресвета Богородица, която му поръчала да предаде на Сталин, че трябва да отвори всички затворени храмове, да освободи от затвора и да върне от фронта всички свещеници, да им даде свобода да служат в църквите и тогава войната срещу Германия ще бъде спечелена. Митрополит Илия успял да предаде посланието, така че да стигне до Сталин, той повярвал в него, послушал го и го изпълнил и в резултат на това Германия била победена. Сега е достоверно известно, че тези и подобни истории са измислици.

Като имаме вече този опит, би трябвало да се отнасяме много предпазливо към свидетелствата за чудеса, особено ако в тях се съзира някаква тенденция. Като имаме пред вид споменатите истории, не може да не си зададем въпроса: защо е необходимо да се съчинява по такъв начин, на кого е нужно това? Преследва ли се определена цел с пущането и разпространяването на такива легенди? Не е трудно, струва ми се, да се види, например, че в тези два разказа, а и в множество подобни истории, се прави опит да се обедини църковното съзнание със съветския патриотизъм. Дали това е съзнателно развивана тенденция с цел манипулиране на вярващите? Може би за мнозина звучи конспирологично и самото поставяне на такъв въпрос. Но нека да си припомним една истинска, документално потвърдена история от съветските времена, свързана с о. Всеволод Шпилер и неговите духовни чеда, сред които са протойерей Владимир Воробьов, сега ректор на Свето-Тихоновския университет в Москва, известният московски свещеник Димитрий Смирнов, председател на Отдела в Московската патриаршия за връзка с въоръжените сили, други известни протойереи и архиереи. В началото на 70-те години на миналия век протойерей Всеволод Шпилер, а заедно с него и цяла голяма група от московската църковна интелигенция и млади хора, встъпили в преписка с йеромонах Павел (Троицки). Той бил страдалец, преминал през съветските лагери, затвори, заточения. По това време живеел на стотина километра от Москва нелегално, в доброволен затвор. Писмата пренасяла в едната и в другата посока една жена, която се грижела за о. Павел от много години, минала заедно с него през заточение. Писмата от о. Павел идвали редовно, до самата му смърт в края на 80-те години, тоест почти двадесет години. Той бил прозорливец, в някои от писмата си разказвал на о. Всеволод как присъствал духом в храма, докато той извършвал богослужението и съобщавал такива обстоятелства, които би могъл да знае само човек, който наистина е присъствал там по това време. Днес всички тези млади тогава хора са мастити протойереи и дори архиереи. Всички те свидетелстват, че чрез тези писма техният старец ги е ръководил от разстояние духовно и даже практически: съветвал ги кой кога да стане свещеник, какъв дом да си купи, за кого да се ожени, с кого да контактува, от кого да страни. Коментирал и църковните събития, давал наставления какво е правилното отношение към тогавашните църковни дисиденти като о. Димитрий Дудко и др., към политическите дисиденти като например известния Александър Солженицин. Всички негови духовни чеда и досега пазят писмата му като голяма ценност, много от тези писма са публикувани. Но самия о. Павел никой от тях никога не го е виждал. Връзката била осъществявана единствено от споменатата жена на име Агрипина. Епископ Пантелеимон (Шатов) – също духовно чедо на о. Павел – разказва, че след известието за смъртта му, предадено им от Агрипина през 1990 г., те, заедно с о. Владимир Воробьов, отишли в това село, където старецът, според разказите, живял. Не намерили нищо – нито къща, в която да е живял, нито някаква регистрация в общината, нито гроб, нито някой, който да е познавал подобен човек, па макар и под друго име. Скоро след това Агрипина заявила, че о. Павел е починал още преди края на Втората световна война. Духовните чеда на „стареца“ изпаднали в много конфузно положение. Питали я неведнъж, но до смъртта си през 1991 г. тя твърдяла същото. Те обаче не искали да ѝ повярват. Погребали я много тържествено, защото я почитали като тяхна старица. След това започнали да издирват сведения. Голям шок за тях било това, че в разсекретените през 90-те години архиви, в лагерните документи се открила справка за смъртта на йеромонах Павел (Троицки) от 1944 г. След известно време обаче духовните чеда на „стареца“, основно протойерей Воробьов, започнали да изграждат цяла версия от разни предположения, която защитават и до днес: най-вероятно йеромонах Павел е избягал от лагера през 1944 г., а под неговото име е погребан друг човек; по всяка вероятност роднините му са подкупили лагерното началство, за да бъде тайно освободен, а може би е освободен просто от състрадание поради болезненото си състояние и т.н.  Протойерей Владимир Воробьов, който между другото е и член на комисията по канонизациите към Московската патриаршия, настоявал неведнъж за канонизирането на йеромонах Павел (Троицки), но комисията решила, че това не е възможно. Мнозинството от съвременните изследователи, сред тях и игумен Дамаскин (Орловски) – водеща фигура в комисията по канонизациите и автор на многотомно издание с жития на новомъченици, са на мнение, че всичко говори, че цялата история с йеромонах Павел (Троицки) е била мащабна операция на специалните служби за установяване на контрол над дисидентските църковни кръгове в Москва през 70-те и 80-те години на ХХ век. Писмата на „стареца“ са съчинявани от сътрудниците на КГБ и по този начин службите не просто са следили, но и са направлявали в желана от тях посока действията на много широк кръг от църковни дейци. Така например, през 1974 г. о. Всеволод Шпилер дава интервю, в което рязко осъжда известния писател-дисидент Александър Солженицин. (Преди това Солженицин принадлежал към енорията на неговия храм.) Интервюто е широко тиражирано от властите, най-вече за пред Запада. Също така са запазени писма на „стареца“, в които той се произнася много критично и пренебрежително за различни критици на недъзите на Московската патриаршия, като например о. Димитрий Дудко.

Разбира се, не искам да кажа, че псевдо-чудесата се произвеждат само целенасочено от специалните служби. За да може да се създаде легенда около някое име е необходимо преди всичко да има нездрава духовна среда, глад за старци, за чудеса, за светци, с една дума – склонност към болна мистика, както се изразява о. Серафим (Алексиев) в своята книга „Болна и здрава мистика“. Нездравата духовна среда сама, без провокации отвън, спонтанно генерира легенди и митове. При наличието на такова явление винаги ще се намери някой, който ловко да се възползва от него. В съвременното официално православие подобна нездрава духовност се шири неограничавана и некоригирана от свещеноначалието. За съжаление понякога дори е поощрявана. Това трябва да се има пред вид и в случая с архиепископ Лука (Войно-Ясенецки). Разбира се, за да прецени човек всяко едно свидетелство, трябва да има достатъчно достоверна информация. Но в интернет могат да се видят множество клипове, в които разни хора разказват за чудеса, станали по молитвите на архиепископ Лука. Бих казал, че много от тези разкази са съмнителни от пръв поглед. Вижда се веднага, че става дума за една съвсем нездрава духовност. Човек когато много силно иска да види нещо, той ще го види. Логиката на суеверието (и на прелестта) е непробиваема. Ще дам отново един пример от историята на о. Шпилер и неговия митичен „старец“. Когато „о. Павел“ благославял някого да се оперира и операцията протичала успешно, това се приемало като свидетелство за неговата прозорливост. Но през 1980 г. мнимият „о. Павел“ посъветвал о. Шпилер да се подложи на очна операция, в резултат на която той изгубил зрението си. Въпреки това, както свидетелства синът му, о. Шпилер вярвал безрезервно в „о. Павел“ до края на живота си без съмнение и без колебание.

Що се отнася до прославлението на архиепископ Лука (Войно-Ясенецки), има още нещо, което е много важно и което трябва да отбележим, макар и съвсем накратко. То е, че за да бъде прославен един архиерей, е задължително той да е имал безупречна православна вяра. За съжаление за архиепископ Лука Войно-Ясенецки това не може да се каже. Тук вече не сме на несигурната територия на трудно проверимите свидетелства. Архиепископ Лука е изложил своите богословски възгледи в два труда: „Дух, душа и тяло” и „Наука и религия“. Всеки, който пожелае би могъл да ги прочете. Неговата книга „Дух, душа и тяло” е преведена и на български език през 2013 г. При запознаването с нея се открива, че там са развити съвсем неправославни възгледи за човешката природа. Идеите на архиепископ Лука се различават съществено от светоотеческото учение за човешката природа – за духа, за душата, за тялото, за съотношението между тях. В неговите възгледи има примесени съвсем светски, философски и научни – от науката на неговото време – разбирания и идеи, които съвсем не са християнски и не са приемливи от християнска гледна точка. Много смущаващо е доверието, с което той се отнася към свидетелствата за чудесата, извършващи се в „светия град Лурд“, както той се изразява. Градчето Лурд се намира във Франция, близо до границата с Испания и е известно като голям поклоннически център на Римокатолическата църква. В него през XIX век живяла младата девойка Бернадет Субиру, на която на 14-годишна възраст се явила Св. Богородица, според нейните свидетелства, осемнадесет пъти в продължение на няколко месеца. За сравнение ще припомним, че един от най-великите светци на Руската Църква, преподобни Серафим Саровски, за когото самата Божия Майка казала: „Този е от нашия род“, през целия си дълъг подвижнически живот имал дванадесет Божествени явления. В Лурд са засвидетелствани над 7000 чудесни изцеления, но дори и католическата църква отхвърля почти всички от тях и приема за действителни само шестдесет и девет. Това обаче не поколебава вярата на архиепископ Лука (Войно-Ясенецки) в чудесата, които се извършват в „светия град Лурд“. Може би в това отношение има значение обстоятелството, че бащата на архиепископ Лука, който е от полски произход, бил много набожен католик, както свидетелства самият архиепископ в автобиографичната си книга. Също така много смущаващо е доверието, с което архиепископ Лука (Войно-Ясенецки) привежда множество свидетелства за спиритически сеанси, окултни практики на медиуми – сега ги наричат „екстрасенси“ – които в края на XIX и началото на XX са били много на мода и в тях са вземали участие учени, занимаващи се с точни науки, към които архиепископ Лука се отнася като към неоспорими авторитети. Но всичко това е друга голяма тема, която би трябвало да се изследва много внимателно и прецизно.

Автор – монах Виктор (Тодоров)