ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА - 13
ВОЙНАТА В СВЕТЛИНАТА НА БИБЛИЯТА
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
/ продължение /
XI
ГРЕХОВЕТЕ НА ПЪРВЕНЦИТЕ ПРИЧИНЯВАТ ВОЙНА И ГУБЯТ ВОЙНАТА
(Книги Царства и Паралипоменон)
Забелязахте ли, генерале, как във времето на съдиите Израилеви греховете на самия народ предизвикват и губят войната? Както мухи на рана, така съседните племена нападали духовно изранения израилски народ. Нито една война не е била предизвикана от греха на великите съдии. Защото те били хора избрани и въоръжени с Божия сила, издигани за вождове, да изцерят народа от греха и после да го освободят от чуждоплеменно иго. С други думи, да възвърнат вътрешната духовна свобода в душите на човеците, след която неминуемо върви външната, физическата свобода, като израз или символ на първата. Обаче във време на царете Израилеви народът е бил постиган от военна несполука най-често поради греховете на самите царе. Със своите беззакония царете оскърбявали Бога и Бог допускал войната срещу тях и ги предавал в ръцете на неприятелите им. Наистина, имало и добри царе, но малко, и през тяхно време или никак не е имало война, или, ако е имало, тя е завършвала с бляскава победа над противника. Ето няколко примера:
Цар Саул беше победител във всички войни, докато беше предан на Бога и пазеше Божиите заповеди. Но щом отстъпи от Бога и отиде да търси съвет от врачки, той беше победен във войната срещу филистимци и от отчаяние се прободе с меча си.
Цар Соломон беше мъдър и праведен цар до старини. Поради това той успяваше във всичко. И в негово време нямаше война. Но на стари години той съгреши, защото се поведе по идолопоклонническите си жени. Поради това малко по-късно царството му се разцепи на две части и те непрестанно воюваха помежду си. „И Господ рече на Соломона: задето това се върши у тебе, и ти не запази Моя завет и Моите наредби, които ти бях заповядал, ще изтръгна царството от тебе и ще го дам на твоя раб” (III Царств. 11:11 ). Този слуга беше Иеровоам, началникът на царските коняри. А наследник на Соломон в Иерусалим остана синът Ровоам. „МеждуРовоама и Иеровоама имаше война през всички дни на живота им”(III Царства 15:6 ). Цар Ровоам, Соломоновият син, вършеше зло. Срещу него започна война египетският цар Сусаким и се дигна против Иерусалим, защото бяха отстъпили от Господа.Сусаким имаше силна войска: „хиляда и двеста колесници и шейсет хиляди конници; а останалата войска брой нямаше” (II Паралип. 12:2, 3). Какво се случи? По закона на греха Ровоам трябваше да бъде смазан, но Божията милост дойде и смекчи този закон. Защо е тази намеса на Божията милост? Поради покаянието на царя и князете, защото тогава Израилевите князе и царят се смириха и казаха: праведен е Господ! Щом дойде покаяние, дойде и милост от Бога. И каза Бог чрез своя пророк Самея: „те се смириха, няма да ги погубя, а скоро ще им дам избавление...за да знаят, какво е да служат на мене и да служат на земни царства”. И Сусаким ограби Иерусалим, а друго зло не стори, защото Господ не допусна това. Защото „и в Иудея имаше нещо добро” (II Паралип. 12).
Цар Ахав, Амвриев син, „вършеше, каквото беше неугодно пред очите на Господа повече от всички свои предшественици” (III Цар. 16:30). Заради царевия грях Бог изпрати тригодишна суша и глад на Израилевата земя, но това не смути царя и той не се покая. Затова настана война. Сирийци нападнаха Ахава, и Ахав загина във войната, „и псета лижеха кръвта му” (III Цар. 21:19; 22:38), както му беше предрекъл пророк Илия.
Иудейският цар Охозия „вършеше зло пред Господа”. А понеже всяко зло търси равното на себе си, тоя зъл цар се сдружи с равния на себе си по зло израилски цар Иорам. Те се съюзиха и обявиха война на сирийци, но бяха победени и двамата побягнаха. Когато си помислиха, че са се спасили, и двамата бяха убити със стрели от Ииуя, по-късно станал израилски цар.
Цар Иоахаз, Ииуев син, „вършеше, каквото беше неугодно пред очите на Господа...И разпали се гневът на Господа против Израиля, и той ги предаваше в ръката на сирийския цар Азаил”... Сирийският цар притесняваше Израилтяните, та „ги беше изтребил и преобърнал в прах, който се тъпче” (IV Цар. 73:2-7).
Цар Менаим „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”.Затова асирийският цар Фул му обяви война. Уплашеният Менаим събра от своя народ хиляда таланта сребро и временно се откупи от неприятеля, и Фул си отиде.
Цар Факей „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова асирийският цар Теглатфеласар му обяви война и превзе много градове и села на израилската земя, още и Галилея и цялата земя Нефталимова, „и пресели жителите им в Асирия” (IV Цар. 15:29). А срещу Факея направиха съзаклятие и той биде убит. (Нека споменем, че и Факей дошъл на престола по същия начин, когато като царски велможа направил съзаклятие против своя цар Факия и го убил. Както той постъпил, така и с него постъпили.)
Цар Осия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова асирийският цар Салманасар го нападна и „Осия му стана подвластен и му даваше данък”(IV Цар. 17:3). Салманасар забеляза, че Осия тайно работи да се освободи от него и го взе под стража и го затвори в тъмница. След това Салманасар напълно покори Самария и откара израилския народ в робство в Асирия.
С това се свършва самостоятелността и свободата на израилския народ.
Иудейският цар Манасия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. И увлече Манасия целия народ, „че те постъпваха по-лошо и от ония народи, които Господ бе изтребил отпред лицето на Израилевите синове” (IV Цар. 21:9).„Затова Господ папрати против тях военачалниците на асирийския цар, които оковаха Манасия в окови, свързаха го с вериги и го откараха във Вавилон” (II Паралип. 33:11).
Цар Иоахаз „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова египетският фараон Нехао го нападна, задържа го в Ривла, в Емадската земя, окова го и наложи глоба на страната сто таланта сребро и един талант злато. После фараонът отведе Иоахаз окован в Египет, където той умря като пленник.
Цар Иоаким беше поставен от фараон Нехао за цар на Иудея. И той „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова срещу него се надигна вавилонският цар Навуходоносор, разби го, окова го в окови и го откара във Вавилон.
Цар Иехония, син Иоакимов, „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”. Затова Навуходоносор дойде и обсади Иерусалим. Иехония излезе и се предаде с майка си на вавилонския цар и той го откара във Вавилон, изнесе от Иерусалим всички съкровища и изсели „целия Иерусалим, и всички князе, и цялата храбра войска, - преселени бяха десет хиляди, - и всички дърводелци и ковачи; никой не остана освен сиромасите на тая страна” (IV Цар. 24:14). Над този сиромашки народ Навуходоносор постави за цар Седекия, чичо на Иехония.
Цар Седекия „вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа”.Затова Навуходоносор нападна Иерусалим за последен път, превзе го, изгори и храма, и града, залови жив цар Седекия, синовете му изкла пред него, а на него избоде очите, окова го в окови и го отведе във Вавилон.
Със Седекия пропадна завинаги Иудейското царство и стана вавилонска провинция.
С това завърши самостоятелността и свободата на иудейския народ.
Не е ли, генерале, ясно като ясно слънце това:
1. че греховете на народните първенци причиняват и губят войната;
2. че поради греховете и беззаконията на богоборните народни първенци страда и самият народ и пропада народната държава, самостоятелността и свободата им?
/ СЛЕДВА /