НЕДЕЛЯ ТРИНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА Евангелие за лошите лозари

НЕДЕЛЯ ТРИНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за лошите лозари

 

Мат. 21: 33 – 42, Зач. 87

 

       Нищо на този свят не е по-грозно от неблагодарността, нищо – по-оскърбително и душепагубно. Защото какво може да бъде по-грозно от това човек да скрие и замълчи за стореното му добро? Какво по-грозно от това, когато човек отвръща на милостта с немилост, на верността – с невярност, на честта – с безчестие, на добротата – с подигравка! Такава неблагодарност поставя черен облак между неблагодарния – от една страна, и от друга страна – пречистото небесно Око, Което е самата светлина, без примес на тъмнина, и Самата Доброта, без примес на зло.

       Хората се гневят и на неблагодарното животно, макар че животното често засрамва хората със своята благодарност, със своята искреност и вярност. А какво правят хората за животните, та животните да са им благодарни? Почти нищо, изключвайки пресметнатия човешки интерес да се дава малко, а да се получава много. И въпреки десетократната награда, с която животните се отплащат на хората за всички грижи за тях, хората очакват от животните и благодарност.

Много повече хората се гневят на неблагодарния човек. Защото човек на човека може да стори несравнимо по-голяма услуга, отколкото което и да е животно, ала може и да прояви по-голяма неблагодарност към човека, отколкото животните. На този свят благодарността изявява своето истинско божествено сияние, а неблагодарността – своята истинска пъклена уродливост само при човека, само в човешкия род. Защото нито едно живо същество в света не може да бъде нито толкова благодарно, нито пък толкова неблагодарно, както може човекът. Най-благодарният човек е най-близо до съвършенството. Благодарността му към всички Божии творения около него го прави най-добрия гражданин в тази звездна вселена; благодарността към хората го прави най-добрия гражданин в човешкото общество, а благодарността към Твореца на вселената и към хората го прави най-достойния гражданин на Царството Божие. Но какво са всички дарове на вселената и на хората, които един смъртен човек може да получи, спрямо несравнимите и безчислени дарове, които той получава от Бога денонощно? И какво е нашата благодарност, която дължим на тварите и на хората, спрямо неизказаната благодарност, която дължим на Бога? Ето, всички добри дарове, които приемаме от света и от хората, приемаме всъщност от Бога, чрез света и хората. А колко ли още дарове освен това Бог дарува непосредствено на всекиго от нас, съобщавайки ги без посредник на нашия дух, и то от раждането ни, та даже и преди раждането ни – и чак до смъртта ни?! Колко ли такива дарове Господ Христос дарява на всички кръстени души, колко ли духовни блага, колко ли благодатни сили?! И за всичко това, ако не бъдеш благодарен, означава, че не само ще изгубиш човешкото си достойнство, а че ще слезеш още по-ниско и от всички животни, и от всички същества в обширната вселена. За да спаси човешкия род от такова голямо падение, Господ Иисус  – без да има необходимост – често явно въздава благодарност и слава на Бога (Мат. 11: 25; 14: 19; 26: 26 – 27). По същия начин постъпвали и светите апостоли, непрестанно хвалейки Бога (Деян. 2: 47), и благодарейки Му не само за благодеянията, сторени лично на тях, но и за другите хора. Не преставам да благодаря на Бога за вас – пише апостол Павел до ефесяните (Ефес. 1: 16), като ги учел в същото време за всичко да благодарят в името на Господа нашего Иисуса Христа (Ефес. 5: 20). Така също и Божията Църква, по примера на апостолите, до ден днешен непрестанно въздава слава и благодарение на живия Господ и постоянно напомня на своите верни чада никога да не забравят и да не спират да благодарят Богу за всичко, което Той им праща. Няма нито едно богослужение, което Църквата да не започва с думите: „Благословен Бог наш!“. Нито пък има и едно, което Тя да не завършва с думите: „Слава Тебе, Христе Боже, упование наше, слава Тебе!“. А Църквата прави това, та в душите на вярващите здраво да се врежат мисълта, песнопението и молитвата на непрестанна благодарност към Бога, така че всеки да може да каже за себе си като Псалмопевецът: Хвалата за Него винаги е в устата ми (Пслм. 33: 1).

       От всички примери на човешка неблагодарност към Бога най-черен и най-ужасен е примерът за неблагодарност на еврейския народ към Господ Иисус Христос. Този пример, във вид на една пророческа притча, ни описва в днешното евангелско четиво сам Господ Иисус Христос – притчата за човека стопанин и злите лозари. Тази притча Господ изрекъл в Иерусалимския храм, пред първосвещениците и народните началници, и то в самото навечерие на Своите последни страдания и Кръстно разпятие.

       Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. Както на друго място Господ казва човек цар, така и тук човек стопанин, та с това да подчертае, че е добър стопанин, или Бог. Защото, колкото и човекът да е безсилен и паднал в този свят, Бог не се срамува да се нарече човек. Защото, въпреки всичко, човекът в цялата вселена е главното и най-скъпоценно Божие творение, та затова Бог се нарича човек – с това да покаже Своята преголяма любов към него. Само помраченият ум на езичниците и безбожниците нарича Бог с имената на природните явления и предмети – огън, слънце, вятър, вода, камък, дърво, животни, само не и с името „човек“. Единствено християнската вяра е издигнала човека високо над всички творения в природата и единствено тя е удостоила човека [с честта] – Всевишният Бог да се нарече с неговото име.

Лозето означава израилския народ, когото Бог избрал, та чрез него да извърши спасението на целия човешки род. Сам Бог нарича израилския народ Свое лозе (Исаия 5: 1). Плетът около него означава закона, който Бог е дал на избрания народ, и който като ограда го е отделил от останалите народи. Положи закон у Израиля, който заповяда на бащите ни да разказват на децата си (Псалм. 77: 5). Лин – означава обещания Месия, истинския Спасител на човешкия род, от Когото, според обещанието, избраният народ е пиел като животворно питие. Като такова животворно питие Господ посочил Себе си, казвайки: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие (Иоан 7: 34; 4: 14), и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога (Иоан 6: 35). Кула – означава стария жертвен храм, праобраза на светата Божия Църква след Христовото идване. Сам Господ (Мат. 16: 18; 21: 42), а и апостолите уподобяват Църквата като един градеж. Под лозари се разбират народните началници, свещениците и учителите. Какво означават думите и отиде? Нима Бог може да си отиде и да се отдалечи от Своите хора? И отиде означава – от една страна, че Бог сторил всичко, което е необходимо за спасението на хората, и им оставил свободната им воля, за да се възползват от всички Божии дарове за своето спасение; от друга страна – думата отиде означава Божието търпение към грешните хора и безумните им дела против тяхното собствено спасение – Божието търпение и дълготърпение, които превъзхождат всеки човешки ум.

        И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. Както обикновеният стопанин праща слугите си в определеното време да приберат плода от лозарите, тъй и Бог праща Своите слуги, Своите избраници от израилския народ да потърсят духовния плод от всичко, което Той дал на този народ за обработване. Слугите Божии са пророците, а плодовете от лозето са всички добродетели, които произлизат от послушание към Божия закон. Изпрати слугите си при лозарите, т.е. на първо място – при народните началници, свещениците, книжниците и учителите, които са призвани да учат, с думи и пример, народа на Божия закон и които са отговорни, както за себе си, така и за народа. Защото на тях са дадени по-голяма власт и по-голяма мъдрост, а комуто е много дадено, много и ще се иска от него. Тези първенци и народни водачи, ако не за нещо друго, то поне от благодарност към Бога, трябвало да приемат пратениците с почитание и любов, с които би следвало да приемат самия Бог. А какво сторили те?

       А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Ето как хората знаят да отвръщат на доброто със зло! Ето я черната човешка неблагодарност! Пророците напомняли на народните водачи Божия закон, Божията воля и Божиите благодеяния. Пророците посочвали спасителната сила, красотата и сладостта на Божия закон, изисквайки неговото изпълнение в живота от всеки един поотделно, както и от целия народ. Те, в Името Божие, търсели добрите дела като плодове на Божия закон. Но не намерили добри дела и били като пратеници, които отишли в лозето да берат грозде, но не го намерили. И не само че народните водачи ги отпратили с празни ръце, но ги хванали, подиграли се с тях и ги наругали – едни набили, други убили, трети с камъни пребили. Така например набили пророк Михей, пред олтара убили пророк Захария, Еремия убили с камъни, Исаия прерязали с трион, с меч отсекли главата на св. Иоан Предтеча.

       Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Другите слуги също са пророци. Колкото повече народът се развратявал и отпадал от Бога, толкова повече милосърдният Бог пращал Своите пророци да го вразумяват, да изобличават народните водачи, та да не би всички да загинат като безплодни лози, които се отсичат и хвърлят в огъня. Но и тези, вторите слуги, не ги очаквало нещо по-добро от първите. Народните първенци, свещениците, книжниците и учителите и тях били, убили и ги засипали с камъни. И колкото повече продължавало голямото Божие търпение, толкова повече човешката неблагодарност към Бога била по-голяма и отвратителна.

       Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Всички Божии слуги били посрамени; всички Божии вразумления –– отхвърлени; всички Божии благодеяния – презрени. При това положение човешкото търпение би се изчерпало докрай. Но Божието търпение е по-голямо и от търпението на най-търпеливия лекар, който лекува [някой] безумен. Дори на една десета от такава неблагодарност хората щяха да отговорят с железен юмрук. А ето как постъпва благоутробният Бог: вместо железен юмрук Той праща Своя Единороден Син! О, безкрайна Божия доброта! И най-добрата майка не би проявила такива милост и търпение към родното си чедо, каквито живият Бог проявява към сътворените от Него хора. А когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден) (Гал. 4: 4) – казва апостолът. Т.е. когато се свършило времето на Божието очакване Израил да принесе плодове; и когато се свършило времето на злото и беззаконията на народните първенци; и най-после, когато се свършило времето на Божието търпение. Когато лозето било изгорено, оградата около него разрушена, езическите пълчища залели лозето, линът в лозето бил пресушен и кулата – обърната на разбойнически вертеп. Тогава неочаквано в лозето пристигнал Синът, Човекът Стопанин, Единородният Син Божий. Бог предварително знаел, че лозарите ни най-малко не ще се поколебаят да сторят на Неговия Син онова, което сторили на Неговите слуги. А защо тогава казва: Ще се засрамят от сина ми? Защото с тези думи да засрами нас, които и до ден днешен не отдаваме дължимата почит и любов към Божия Син. И освен това да покаже до какво безсрамие била достигнала неблагодарността на избрания народ, толкова милостиво облагодетелстван от Божиите благодеяния. Ето, чуйте колко отвратителни и безсрамни станали богозабравата и богоомразата:

       Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. Колко съвършена картина на това, което скоро се случило с Господ Иисус! Както злите лозари убили сина на човека стопанин, за да си присвоят лозето, така еврейските първосвещеници, фарисеите и книжниците наистина убили Господа Иисуса, та напълно да притиснат народа със своята власт и апетити. Какво да правим? – решавали помежду си водачите на еврейския народ, – Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него (Иоан 11: 48). И по предложение на Каифа решили да го убият. Напразен бил хилядагодишният опит, показващ, че Божият човек не може да бъде убит, защото, като убит, той е по-жив и по-силен отпреди и повече въздейства на съвестта. Ето, техните предци убили толкова много пророци, но трябвало скоро да им издигнат паметници. Трябвало, защото убитите пророци станали по-страшни след смъртта, отколкото приживе. [Евреите] имали очи да виждат, ала не видели; имали памет, за да помнят какво станало през хилядолетията с убитите и с техните убийци, ала не запомнили, нито си спомнили. Хайде да го убием! Най-лесното човешко решение, но и най-неуспешното – от Каин до Каифа, и от Каифа до последния убиец на земята! Да убиеш праведник, това означава да го пратиш назад при Бога, от Когото е дошъл; а това значи отново да го поставиш на непревземаема позиция в борбата и да го въоръжиш с непобедимо оръжие, и да го направиш хиляди пъти по-силен, отколкото когато е ходил в плът по земята. Какво да кажем? Да убиеш праведник, означава да му помогнеш да победи, а себе си да осъдиш на поражение и вечна гибел. Какво знаел еврейският първосвещеник Каифа, щом като не знаел това? Знаел по-малко от нищо; защото ако нищо не знаел, тогава той не би решил да убие Христа, а с това и самия себе си, а не Христа да се хвърли във вечна гибел. Хайде да го убием! „Защото целият народ върви след Него!“ – така говорили. „Ще останем сами – без власт, без чест, без пари. Кой ще ни служи? Кой ще ни хвали? Кого ще мамим? Кого ще глобяваме? Затова да Го убием и да присвоим всичко онова, което Той наследява: народа, нашето лозе, което и досега сме владели ние, и сами сме се наслаждавали на плода му.“ Злите лозари бързо осъществили своето решение. Хванали Го, извели Го извън лозето и Го убили. Вижте как Христос, с най-малките подробности, вижда какво ще се случи с Него. Всички евангелисти говорят, че евреите извели Христа извън града на лобното място, Голгота или Костница, което се намирало зад стените на Иерусалим. Това значат думите изведоха вън от лозето. Но тези думи означават още и това, че еврейските първенци ще отхвърлят Христа, ще Го отсекат от израилския народ, ще се отрекат от Него като от израилтянин, ще го отхвърлят извън оградата на своя народ и като чужденец ще Го предадат на чужденците, в ръцете на римляните – те да Го съдят.

       И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Това запитал Господ Иисус народните първенци. Като си дойде господарятказва Той; а в началото на притчата казва: отиде си. Като си дойде господарят – край на господарското търпение. А когато настъпи краят на Божието търпение, тогава ще бъде началото на Неговия гняв. За Кого мисли Господ тук под названието Господар? За Самия Себе Си или за Своя Отец? Едно и също е. Аз и Отец едно сме – е казал Той. Важното е, че и на Божието търпение, и на дързостта на лозарите, скоро след убийството на Божия Син, ще настъпи край.

       Какво ще стори Господарят на злите лозари? Кой пита и кого? Всъщност сам Господ задава въпроса на злите лозари. Осъденият на смърт пита Своите съдии и убийци. Какъв страшен разговор между Един, застанал пред смъртта, и застаналите пред злодеянието! Обикновено онези, които са пред смъртта, са объркани и не знаят какво говорят, докато съдиите – ако са справедливи – са спокойни. Тук нещата са съвсем обратни. Христос, който знае за тайното решение на старейшините да Го убият, е спокоен и знае какво говори, докато неговите несправедливи съдии са смутени и не съзнават какво говорят. Тъй всяко злодеяние отнема от човека две неща – храбростта и разума. Ето, значи, какво отговорили на Христос:

       Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Виждате, че не знаят какво говорят! Сами себе си осъждат! Според евангелистите Марк и Лука, като че ли сам Господ казал тези думи. А при Матей е ясно, че Господ ги пита, та те ясно да кажат какво мислят. Тъй като между евангелистите не може да има някакво противоречие, най-вероятно е първо сам Господ да е казал какво ще стори човекът стопанин на злите лозари и какво със своето лозе, а след това Той да е попитал и тях какво мислят. Първоначално те потвърдили онова, което казал Господ, и се съгласили с Него, но веднага, като се досетили, че това се отнася за тях, извикали – според свети Лука – Дано не бъде! Вижте тяхното объркване и противоречие!

Ала кои са тези други лозари, на които стопанинът ще даде лозето? Преди всичко трябва да е известно, че и лозето ще бъде ново, както и лозарите. От Христос и нататък Божието лозе ще се простре между целия човешки род, не ще се състои само от израилския народ, а от всички народи на земята. Това ново лозе ще се нарече Божия Църква, а жителите, или лозарите, в него ще са апостолите, светителите, отците и учителите на Църквата, мъчениците и изповедниците, епископите и свещениците, благочестивите и христолюбиви царе и царици, и всички останали служители в това лозе Господне, които ще му дават овреме плодовете. Те, след Христа, ще са род избран, царствено свещенство, народ свет (I Петр. 2: 9). Защото с Христа се преустановява избранничеството на еврейския народ и то преминава върху всички вярващи в Христа от всички народи.

       Дано не бъде! Това казали злите лозари на Сина Божий, досещайки се, че тази страшна притча се отнася за тях. Без тези думи, които посочва евангелист Лука, в Евангелието по Матей би се получило празнина. Защото нямаше да се разбере защо Господ е казал това, което следва. Впрочем, след тези думи на еврейските старейшини стават разбираеми Христовите слова: Нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни“? Очевидно камъкът е сам Христос; зидарите са еврейските първенци, свещениците и еврейските книжници; ъгълът е съединението между Израил и езичниците, между древното избранничество и новото, между древната Църква и новата. Христос е този ъгъл, краят на древното и началото на новото. Той с истинска любов призовава в Своето Царство и израилтяните, и езичниците, защото при Неговото дохождане и едните, и другите се оказали като безплодно дърво. Особено израилтяните, защото Го отхвърлили, както зидарите отхвърлят някакъв непотребен камък. Колко жестоко се измамили зидарите! Ето, отхвърлили главната основа на човешкия живот, на човешката история, историята на целия сътворен свят! Всъщност те не Го отхвърлили, но, замахвайки да Го отхвърлят, самите те били отхвърлени. Той пак се вградил в ъгъла на новия зид – Новото Творение. Нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни“? Т.е. като четете Свещеното Писание (Пслм. 117: 22), даже на вас ще ви се струва, че това е от Господа, и ще е чудно, защото не знаете за Кого се отнасят тези думи. Не знаете колко е страшен този камък. Защото, който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже (Мат. 21: 44; Лк. 20: 18). И наистина, упоритите евреи се разбили в този камък и Той ги смазал. Препънали се в Него като в камък на съблазънта и се разбили, още докато Господ Иисус бил в плът на земята. А по-късно, след Разпятието и Възкресението, този камък паднал върху тях и ги смазал. Защото не след много време, след като злите лозари убили Сина Стопанин, римската войска, предвождана от Тит, нападнала Иерусалим и разорила града, а евреите прогонила от домовете им и разпръснала по целия свят. С евреите се случило нещо по-жестоко и по-страшно от това, което се случило с народите, които са грешили и измрели в греховете си, каквито били асирийците, вавилонците, финикийците, египтяните и други. С евреите се случило нещо подобно на случилото се с Каин. Защото Бог не допуснал някой да убие Каин, а всъщност го белязал като убиец и го прогонил да се скита по света. Но тежко наказание постигнало Каин след първото му злодеяние, а евреите не [били наказани]. Те убивали и засипвали с камъни един след друг Божиите пророци, а Бог търпял, отлагал наказанието, чакал покаянието и пращал все нови и нови пророци. Ама сега, след като убили Спасителя, ги постигнало справедливо наказание.

Понякога Бог веднага изпраща наказание за престъпника, а друг път отлага и отлага наказанието, та хората може да помислят, че наказание никога няма да го сполети, и че престъпникът ще остане ненаказан. Когато Мариам – Моисеевата сестра, осъдила своя брат, веднага се покрила с проказа по цялото тяло: И ето, Мариам биде обрината с проказа, като със сняг (Числа 12: 10). Когато Датан и Авирон въстанали против своите старейшини, земята под тях се отворила и ги погълнала – и земята разтвори устата си и ги погълна (Числа 16: 32). Ананий и Сепфора присвоили и укрили църковни пари, затова мигновено паднали мъртви (Деян. 5: 5). Но не всеки престъпник Бог наказва веднага. Напротив, точно по-големият дял от престъпленията и греховете не биват наказвани в същия час, когато са извършени, а по-късно, дори много по-късно, или чак след смъртта на грешника. Наказанието за греха, според премъдрото Божие домостроителство, става и на този свят. Ако Бог не наказваше някои грешници веднага след сторения грях, ние бихме се отчаяли в очакването на Божията правда; а ако Бог търпеливо не отлагаше наказанието на други грешници, как щяхме да се научим на търпение към онези, които ни пакостят? И накрая, това, че Бог въобще не наказва големите грешници тук, на земята, служи на всички ни за усилване на вярата в бъдещия Съд Божий, който няма да подмине нито един грешник, когото всички съдилища на земята са пропуснали. Тежко ономува, който безнаказано се наслаждава на своите грехове до самата си смърт! Не му завиждайте! Защото в този живот е получил каквото е желаел, и в другия не ще има какво да получи, освен осъждане. Щом Господ без нито един личен грях бил така ужасно измъчван и страдал, как да не страда и всеки един от нас, грешните, които Бог толкова много обича! А който много греши и не  страда, ни най-малко не е подобен на Христа, и не ще има никакъв дял с Него в Царството Божие. Да се страхуваме, ако целият ни живот е преминал без мъки и страдания, а с много и неразкаяни грехове. А да се радваме, ако сме претърпели много мъки и страдания и сме се възползвали от това, за да се покаем пред Бога, за да изправим своите пътища. Никой да не казва и да помисля: „Мога да отложа покаянието, защото Бог е търпелив. И щом така дълго търпял евреите, ще изтърпи и мене още някоя година“. Да не се мамим! Може Бог по Своя промисъл и да ни потърпи още някоя година без покаяние, а може той да сложи върху нас Своята тежка десница след час или минута. Отлагането на покаянието го прави все по-трудно и по-трудно, защото навикът да се греши вкоренява все по-силно и по-силно корените на греха в нас, все повече и повече помрачава нашия ум и вкаменява сърцата ни. И тогава ние неволно вървим от тежки грехове към по-тежки и по-тежки грехове също като лозарите, които най-напред убили пророците, а накрая и Божия Син. Какво можем тогава да очакваме за себе си, освен онова, което дочакали и злите лозари? Крайъгълният камък, Който бил преназначен от Бога за дома на нашето спасение, ще се издигне над нашите глави и ще ни смаже. Защото Господ, Който е силен в милостта, е силен и в правдата.

Да побързаме, следователно, да се възползваме от милостта, докато ни си предлага изобилно милост. Да не чакаме десницата на милостта да се отдалечи от нас и върху нас да се стовари ръката на правдата. Да не отлагаме обработката на лозето в нашите души, а да бъдем готови, когато дойдат слугите на Стопанина, да им дадем узрелите и набрани плодове. Всеки ден Божиите ангели, както берачите на грозде от лозето, взимат човешки души и ги отнасят от този свят. Не може да не дойде и нашият ред. О, нашите плодове да не се окажат гнили! О, да не се окажат душите ни безплодни!

       О, ангели пазители, вразумете ни, подкрепете ни и ни помогнете,  преди да удари последният час.

       Господи Иисусе Христе, помилуй ни! На Тебе слава и благодарение с Отца и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски