НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ Евангелие за Кръста и за спасението на душата

НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Евангелие за Кръста и за спасението на душата

 

Марк 8: 34 – 38; 9: 1, Зач. 3

 

       Велика е силата на Истината и нищо в света не може да преодолее тази сила.

       Велика е лековитостта на Истината и няма никакво страдание и немощ в света, за които Истината да не е лек.

        В своите страдания и немощи болните търсят лекари, които ще им дадат лекарство за страданията и немощите. Никой не търси лекар, който би му дал подсладени лекарства, а всеки търси лекар, който знае надеждно лекарство, без оглед на това дали това лекарство е сладко или горчиво, или безвкусно. И колкото по-горчиво лекарство лекарят предписва на болния, и колкото по-тежък режим на лечение му налага, толкова по-голямо доверие има болният в този лекар.

       Защо хората само от Божията десница не приемат горчивото лекарство? Защо искат и очакват от Божията ръка само подсладени лекарства? Затова, защото не чувстват тежестта на своите болести от греха, а мислят, че и само с подсладени лекарства могат да се излекуват.

       О, да биха се хората запитали защо всички лекарства за телесните болести са тъй горчиви! Дух Светий би им отговорил: „За да бъдат картина и изображение на горчивите духовни лекарства“. Защото, както телесните болести са картина и изображение на духовните болести, така и телесните лекарства са картина и изображение на духовните лекарства.

       Нима болестите на духа – тези главна първопричина на [телесните] болести, не са много по-тежки от болестите на тялото? Как тогава лекарствата за духа да не бъдат по-горчиви от лекарствата за плътта?

       Хората са загрижени, и то твърде загрижени, за своето тяло; когато тялото се разболее, те не жалят нито труд, нито богатство, само и само да върнат здравето му. Тогава никакъв лекар за тях не е скъп, никоя баня – далече, никое лекарство не е горчиво; особено пък когато почувстват наближаването на смъртта. О, де така хората да бяха загрижени и твърде загрижени за своите души! Де така усърдно да търсеха лекари и лекарства за душите си!

       Трудно е за босия да върви по тръните! Но ако босият умира от жажда, а изворът се намира от другата страна на тръните, не ще ли босият да реши да нагази в тръните, да се разкървави и нарани, само за да дойде до водата, вместо да остане от другата страна на тръните и върху меката трева да умре от жажда? „Не можем да вземем толкова горчиво лекарство“ – казват мнозина разслабени от греха. Затова човеколюбивият Лекар на хората първи сам взел горчивото лекарство, най-горчивото лекарство, макар и да бил здрав, само за да покаже на болните, че това не е невъзможно. О, колко по-трудно е за здравия да вземе и изпие лекарството, отколкото за болния! Но Той го изпил, за да го изпият и онези, които са смъртно болни. „За нас, босите, е невъзможно да преминем през нивата с тръни, па колкото и да сме жадни, и колкото и да е буен и свеж изворът от онази страна!“ – отново казват разслабените от греха. Затова човеколюбивият Господ Сам минал бос по нивата и сега, от другата страна, вика и призовава жадните при извора с живата вода. „Възможно е – казва Той. – Аз преминах през най-острите тръни и със Своите нозе ги притъпих; и тъй, елате!“

       „Макар и да е лек кръстът, за нас е невъзможно да го понесем! И ако кръстът е път, за нас е невъзможно да тръгнем по този път!“. Така говорят болните от греха. Затова човеколюбивият Господ е взел най-тежкия кръст върху Себе Си, за да покаже, че това е възможно.

       В днешното Евангелие Господ препоръчва Кръста – това горчиво лекарство, на всеки, който желае да се спаси от смъртта.

       Господ е казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Господ не принуждава хората насила да вземат кръста си и да вървят след Него – Кръстоносеца. Защото преди да каже това, е предсказал Своите страдания, а именно: че трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне (Марк 8: 31). Той дошъл за това – да бъде Път. Да бъде Първи в страданията и Първи в славата. Дошъл, за да покаже, че е възможно, и да направи възможно всичко онова, което хората смятали за невъзможно.

       Той не притиска и не заставя, а предлага и препоръчва. Който иска! По своята свободна воля хората са паднали в болестта грях, по своята свободна воля трябва да се лекуват и оздравеят от греха. Той не крие, че лекарството е горчиво, прегорчиво, но Той облекчава хората с това, че Сам, макар и здрав, първи взел лекарството и показал неговото ефикасно[1] действие.

       Нека се отрече от себе си. И първият човек – Адам, се отрекъл от себе си тогава, когато паднал в грях, но той се отрекъл от себе си истински, по същество от себе си. Искайки сега хората да се отрекат от себе си, Господ желае те да се отрекат от лъжливото си състояние. Казано по-просто, Адам се отрекъл от Истината и се прилепил към лъжата; сега Господ иска от Адамовите потомци да се отрекат от лъжата и отново да се съединят с Истината, от която са отпаднали. Оттук – отречи се от себе си означава – отречи се от измамното псевдобитие, което ти се представя за твоя същност, която е от Бога. Отречи се от земните окови, които омотават духовността, и от страстите, които задушават добродетелите; и от робския страх, който е затъмнил синовния Божий образ в тебе; и от ропота против Бога, който е умъртвил духа ти на послушание към Него. Отречи се от лошите мисли, лошите желания и лошите дела. Отречи се от идолопоклонническото почитане на природата и на собствената си плът. С една дума, отречи се от всичко онова, което мислиш, че си ти, а всъщност не си ти, а са дявол и грях, тление, измама и смърт. О, отречи се от лошите навици, които са ти станали втора природа, а именно, от тази втора природа се отречи, защото това не е природата, която Бог е сътворил, а натрапени и закоравели в тебе лъжа и самоизмама – олицетворение на лъжата, която се крие под твоето име и ти [се криеш] под нейното.

       Какво означава да вземеш кръста си? Означава доброволно да приемеш от ръката на Провидението всяка лековита горчивина, която ти се подава. Ако настъпят велики катастрофи, бъди послушен на Божията воля като Ной. Иска ли се от тебе пожертвование, дай го с такава вяра в Бога, с каквато Аврам щял да принесе своя син в жертва. Ако изгубиш имот, умрат ли ти неочаквано деца, сполети ли те люта болест, понеси всичко с търпение като Иов, без да отделяш сърцето си от Бога. Изостави ли те приятел и обкръжат ли те врагове, понеси всичко без ропот и с надежда в скорошната Божия помощ, както постъпвали апостолите. Ако те изведат заради Христа на лобното място, бъди благодарен Богу за такава чест, подобно на хилядите християнски мъченици. От тебе не се иска да направиш нещо, което никой преди тебе не е правил, а да следваш множеството примери на другите, които са изпълнили Христовата воля: апостолите, светиите, изповедниците и мъчениците. Трябва да знаеш още, че искайки нашето разпятие на кръста, Господ иска само разпятието на стария човек, съставен от лошите навици и служението на греха. Защото с това разпятие се умъртвява старият, скотоподобен човек в нас, и оживява нов, богоподобен и безсмъртен. Както говори и апостолът: Ветхият наш човек е разпнат с Него – и веднага обяснява защо е разпнат – …та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6: 6). Кръстът е тежък за стария, плътския човек, тежък е за плътта със страстите и похотите (Гал. 5: 24), но не е тежък за духовния човек. Кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (I Коринт.1: 18). Затова се хвалим с Христовия Кръст; хвалим се и със своя, заради Христа, кръст. Господ не иска да вземем Неговия Кръст, а своя кръст. Неговият Кръст е най-тежък. Той не се разпънал на Кръста заради Свои грехове, а заради нашите; затова Неговият Кръст е най-тежък. Ние се разпъваме заради своите собствени грехове; затова нашият кръст е по-лек. И когато страдаме най-много, не трябва да казваме, че страдаме твърде много и прекомерно. Господ е жив, Той знае мярката на нашите страдания и не допуска да страдаме повече, отколкото можем да понесем. Мярата на нашите страдания е определена и пресметната не по-малко [точно] отколкото мярата между деня и нощта, или мярата за движението на звездите. Увеличава ли се нашето страдание, става ли кръстът ни по-тежък, увеличава се и Божията сила, както казва и апостолът: Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (II Коринт. 1: 5).

       Преди всичко, за нас е голяма утеха, задето Господ ни призовава да Го последваме. Нека Ме последва! – казва Господ. Защо Господ призовава онези, които взимат кръста си? Първо, затова, за да не паднат и да се разбият под кръста. Така жалка е човешката слабост, че и за най-силния човек е претежък и най-лекият кръст, ако го носи без небесната помощ. Вижте как се отчайват невярващите и при най-слабия удар! Как се бунтуват срещу небето и земята при едно убождане с игла! Как безпомощно се мятат наляво и надясно, търсейки опора и защита от празнотата на този свят, като видят, че той не може да им даде опора и защита, защото и целият свят е една отчаяна празнина! Затова Господ ни призовава да Го последваме. Защото само като вървим след Него, ние ще можем да останем под кръста си. В Него ще намерим сила, храброст и утеха. Той ще ни бъде светлина по тъмния път, здраве в болестите, другар в самотата, радост в страданията и богатство в бедността. При болния се оставя светило да гори през цялата нощ. И в нощта на този живот ни е необходима неугасващата Христова светлина, която облекчава болките ни и крепи надеждата ни за разсъмването на деня.

       Втората причина, поради която Господ желае да бъде следван, е също така важна, както и първата, и се отнася до целта на доброволното отричане от себе си и в кръстоносенето. Мнозина привидно са се отричали от себе си, та още повече да се самоизтъкнат на този свят. Мнозина са налагали на себе си труд и страдания само за да им се възхищават и да ги славят хората. Мнозина са постъпвали така и до ден днешен постъпват тъй, най-вече между езическите народи, за да се сдобият чрез това с някаква вълшебна и магьосническа сила и чрез нея да могат да властват над хората, пакостейки на едни и облагодетелствайки други, и всичко това от пусто лично самолюбие и користолюбие. Такова самоотричане не е никакво самоотричане, а самопревъзнасяне, и такъв кръст не води към възкресение и спасение, а към окончателна гибел и предаване в ръцете на дявола. Онзи пък, който със своя кръст следва след Христа, е свободен от всякаква гордост, всякакво превъзнасяне над другите хора и от каквото и да е желание за светска слава и полза. Както един болен приема лекарството, не за да покаже как той може да изпие такова горчиво лекарство, а за да оздравее, тъй постъпва и християнинът, като се отрича от себе си, т.е. гнуси се от своето болно същество, взима кръста си като горчиво, но спасително лекарство, и върви след Христа – своя Лекар и Спасител, не за да го хвалят и прославят хората, а за да спаси своята душа от смъртоносното безумие на този свят и от червея, и огъня на другия.

       Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Ето ясни и категорични думи! Ето огън, който иска да изгори стария човек до корен, и корена! Христос Господ не е дошъл само да поправи света, а да го пресътвори, да го прероди; да хвърли старото желязо в огъня и да отлее ново. Той не е монтьор, а Сътворител, Той не е кърпач, а тъкач. Който иска да запази едно старо червясало дърво, ще го изгуби. Той може да се грижи колкото си ще за дървото – да го полива, да го кастри, да го огражда, да го пази – червеите ще го проядат отвътре и дървото неминуемо ще изгние и ще умре. Който отсече червивото дърво и заедно с червеите го хвърли в огъня, па насочи вниманието си към младите издънки и ги опази от червеите, той ще запази дървото. Който иска да запази своята стара Адамова душа, проядена и загнила от греха, ще я изгуби; защото такава душа Бог не допуска пред Своето лице, а който не застане пред Божието лице, ще е като несъществуващ. А който изгуби своята стара душа, той ще спаси новата си, отново родена от Духа (Иоан 3: 6) и венчана с Христа душа. Всъщност, душата представлява нашия живот, затова в някои преводи на Свещеното Писание се казва: Който иска да спаси живота си, и – който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Тълкуванието и в двата случая е едно и също. Защото, който иска на всяка цена да запази своя временен живот, ще изгуби и двата живота – и временния и вечния. Временния, защото колкото и да успее да живее на земята, най-накрая при смъртта ще трябва да го загуби, а вечния, защото не се е трудил и старал за него. Който пък се труди, чрез Христа, да получи безсмъртния живот, той ще го получи и запази във вечността, макар че е изгубил този временен, смъртен живот. Този временен и смъртен живот човек може да изгуби заради Христа и Евангелието, или тогава, когато е необходимо да го жертва и да умре мъченически за Христа и Неговото Евангелие; или пък тогава, когато презре сегашния временен живот като грешен и недостоен, па с цялото си сърце и с цялата си душа, и с всичките си сили се устреми към Христа, и се предаде в служба Нему, давайки Му всичко и надявайки се за всичко Нему. Някой може да изгуби душата си, т.е. своя живот, било чрез самоубийство, било чрез жертване за някаква несправедлива кауза, било в свада и раздор. На такъв не е обещано, че ще спаси душата си, т.е. живота си. Защото е казано: Заради Мене и Евангелието. Само Христос и Евангелието са несравнимо по-добри от нашите души. Това е най-великото съкровище във времето и във вечността и нито един човек не бива да се колебае да пожертва всичко за това незагиващо съкровище. Но защо Господ добавя и Евангелието? Не е ли достатъчно само казаното: Заради Мене? Не е достатъчно. Господ казва: Заради Мене и Евангелието, та с това да разшири причините за умирането за Него и за живот в Бога, и така да се увеличи числото на онези, които се спасяват. Спасява се, значи, онзи, който изгуби живота си заради живия и безсмъртен Христос. Но се спасява и онзи, който изгуби живота си заради Христовото дело в света и Неговото свято учение. Най-после се спасява и онзи, който изгуби живота си и заради една-единствена Христова заповед или едно-единствено Негово слово. Господ е Законодателят на живота; който се жертва за Законодателя, той се жертва за Неговия Закон, и обратно, който се жертва за Неговия Закон, се жертва за Него. Отъждествявайки Себе Си със Своите дела и със Своето учение, чрез това Господ разширява възможността за спасението на мнозина.

        Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? С тези думи се изясняват прехождащите ги. От тях става ясно, че Господ цени човешката душа повече от целия свят. От тях се узнава каква душа човек трябва да загуби, за да спаси душата си – повредената душа, потънала в света, обременена от света и поробена от света. Изгуби ли човек така наречената душа, ще спаси своята душа; отхвърли ли измамния живот, ще получи своя истински живот.

       Каква полза да се придобие целият свят, когато светът е предопределен за гибел, а да се повреди на душата, предназначена за безсмъртие? Светът се приближава към своя край и най-накрая ще бъде изхвърлен като овехтяла износена дреха. Истинските души, христолюбивите души, тогава ще полетят в Царството на безсмъртната младост. Краят на света е начало на нов живот за душата. Каква е ползата, значи, за човека от този свят, когато той ще трябва скоро да се раздели с него, както и целият свят в недалечно време ще трябва да се раздели от битието и да изчезне като преминал сън? Какво ще му помогне безпомощният мъртвец? И какъв откуп ще даде човек за душата си? Ето, и целият свят да е негов, Бог не би приел света вместо душата. Ала и светът не принадлежи на човека, а на Бога; Бог го е създал и дал на човека за временно ползване, за постигане на нещо по-добро, по-добро и по-скъпоценно от света. Най-великият дар, който Бог е дарувал на човека, е богоподобната душа. И този най-велик дар Бог, в Свое време, ще си го поиска обратно. Човек нищо не може да върне Богу, освен душата си. Душата е цар, а всичко останало – роб. Бог няма да приеме роба вместо царя и нищо временно вместо безсмъртното. О, какъв откуп ще даде човек за душата си? Докато човек е в тяло на този свят, той се увлича от много блага в него; но като се раздели с тялото, тогава вижда, ох, само да не бъде късно, че освен Бога и душата няма други ценни неща. Тогава и наум няма да му дойде за някакъв откуп на душата. О, какво ужасно е състоянието на грешната душа, когато се късат всички нейни връзки със света и с Бога, и как тя, гола и прегола, осиромашала и преосиромашала, се окаже в духовния свят! Кого да повика на помощ? Чие име да спомене? За чий скут да се залови, като пада надолу в бездънна пропаст – вечно падане в пропаст без дъно? Блажени са пък онези, които в този живот са се хванали за Христа, и които са навикнали да призовават денонощно Неговото Име, неотделимо от дишането и биенето на сърцето си. Пред пропастта те ще знаят Кого да повикат за помощ. Те ще знаят Чие Име да споменат. Те ще знаят за Чий скут да се заловят. Наистина, те ще са вън от опасност под закрилата на възлюбения Господ.

       Но ето го и най-големия страх за всички онези, които в този живот са нямали страх от греха.

       Господ казва: Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. Чуйте това, всички вярващи, и не разчитайте чрезмерно на Божието милосърдие. Наистина, върху непокаялите се богохулници Божията милост се излива само в този живот, а на Страшния Съд правдата ще замени милостта. Чуйте това всички вие, които с всеки изминал ден се доближавате до неизбежната смърт, чуйте и треперете с душа и сърце. Тези думи не са казани от вашия враг, а от най-големия ви Приятел. Тази същата уста, която и от Кръста е простила на враговете, е казала тези страшни, но справедливи слова. Който на този свят се срамува от Христа, в края на този свят и Христос ще се срамува от него. Който се срамува пред грешниците от Христос, и Христос ще се срамува от него пред светите ангели. С какво ще се хвалиш, човече, ако се срамуваш от Христос? Ако се срамуваш от Живота, значи се хвалиш със смъртта! Ако се срамуваш от истината, значи се хвалиш с лъжата! Ако се срамуваш от милосърдието, значи се хвалиш със злобата! Ако се срамуваш от правдата, значи се хвалиш с неправдата! Ако се срамуваш от страданията на Кръста, значи се хвалиш с идолските гнусотии! Ако се срамуваш от безсмъртието, значи се хвалиш със смъртното тление и гробната смрад! И в края на краищата, пред кого се срамуваш от Христос? Дали пред някой по-добър от Христа? Не – защото няма никой по-добър от Христа. Значи се срамуваш от Христос пред някой по-лош от Христа. Дали синът се срамува от своя баща пред мечката и дъщерята – от своята майка пред лисицата? Защо ти, значи, би се срамувал от Най-Добрия пред злия, от Най-Чистия – пред нечистия, от Най-Могъщия – пред нищожния, от Най-Мъдрия – пред глупавия? Защо би се срамувал от величествения Господ пред прелюбодейния и грешен род? Не ли затова, че този род е постоянно пред очите ти, а Господ не се вижда? Но още съвсем малко и Господ ще се яви в слава, на облаци от ангели, и този род ще изчезне пред Неговите нозе като прах от силен вятър. Тогава няма да се срамуваш от Господа на славата, а от себе си, но този твой срам тогава ще е безполезен. По-добре се срамувай сега, докато този срам още може да ти помогне, срамувай се сега пред Христос, а не от Христос пред всички. Защо Господ казва: От Мене и от думите Ми? Който се срами от Мене, означава, който се съмнява в Моето божество и в Моето божествено въплъщение от Пречистата Дева, и в Моите страдания на Кръста, и в Моето Възкресение, и се срами от Моята бедност и от Моята любов към грешниците. Който се срами от думите Ми, означава: който се съмнява в Евангелието, или който се отрича от Моето учение и чрез ереси внася смут и раздор между вярващите, или който се превъзнася над Моето Откровение и се опитва да го подмени с някакво друго свое учение, или преднамерено го крие и премълчава Моите слова пред силните и властните на този свят, срамувайки се от Мене и страхувайки се за себе си. Христовите слова са животворен тестамент за света, както и Неговите страдания, Неговото Тяло и Неговата Кръв. Господ не отделя Своите думи от Себе Си, нито пък им придава по-малко значение от Своята Личност. Неговото Слово е неразделимо от Него. Неговото Слово има сила като Неговата Личност. Затова е казал на Своите ученици: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Иоан 15: 3). Със Своите Слова Той чистил души, лекувал болни, прогонвал демони, възкресявал мъртви. Неговото Слово е творческо, очистващо, животворно. Но всъщност, какво е чудното, когато в Евангелието се казва: Бог беше Словото (Иоан 1: 1)?

       Господ нарекъл този род прелюбодеен в широкия смисъл на думата, подобно на древните пророци, които наричали прелюбодеяние и поклонението на други „богове“ (Иезек. 23: 37). Прелюбодеец е всеки, който забравя своята жена и тръгва с чужда, но прелюбодеец е и всеки, който забравя за живия Бог и започва да се кланя на творението. Който изостави вярата в Господ и повярва в хора, и любовта към Бога постави и я отдаде на хора или предмети, той прелюбодейства. С една дума, всички грехове, които отдалечават твоята душа от Бога и я привързват към някого или нещо вън от Бога, могат да се нарекат с едно общо име – прелюбодейство, защото всички те имат свойствата на прелюбодеянието на мъжа или на жената. Който, значи, се срами от Христос Господ – Жениха на човешките души, пред тоя прелюбодеен и грешен род, наистина прилича на невеста, която пред развратените хора се срамува от своя жених. Господ не казва само грешен род, а прелюбодеен и грешен. Защо? За да изобличи прелюбодеянието. Под прелюбодеяние тук са включени всички най-тежки грехове, отровни и смъртоносни, които най-много отклоняват човека от следването на Христа, от самоотричането, от кръста и от новото прераждане[2].

       Но ето, колко чуден е краят на днешното евангелско четиво: Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила (Марк 9: 1). От пръв поглед човек би казал, че тези думи нямат връзка с казаното преди. Всъщност, връзката е ясна и завършекът е удивителен. Господ не иска да остави Своите вярващи без утеха. Призовавайки ги да вземат своя кръст, да се отрекат от себе си и душата си, и предупреждавайки ги за страшното наказание, ако се срамят от Него и Неговите слова, сега Господ, след бурята, поставя на небето дъгата. Той желае да покаже и наградата за онези, които Го послушат и тръгнат след Него със своя кръст. Тази награда някои ще получат и преди края на света и Страшния Съд, та дори и преди края на техния живот, тук на земята. Истина ви казвам: Те няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. Колко премъдър е Господ в Своите проповеди! Никога не говори за присъдата, без да спомене за наградата; нито изобличава, без да похвали; нито посочва на хората трънливия път, без да спомене и радостта в края на пътя; не заплашва, без да даде и утеха. Той не оставя небето покрито от тъмни облаци, без скоро да покаже сиянието на слънцето и красотата на дъгата.

       Но кои са тези, които не ще вкусят смърт докле не видят царството Божие, дошло в сила? Господ говори пред насъбралия се народ и Своите ученици и казва: Тук стоят някои. За кои говори Господ? На първо място – за всички онези, които ще изпълнят Неговите заповеди за носенето на кръста и самоотрицанието. Още в този живот те ще почувстват в себе си силата на Божието Царство. Върху тях ще слезе Духът Божий, Който ще ги очисти, просвети и ще им отвори вратата на небесните тайни, както по-късно станало с апостолите и с архидякон Стефан. Не видели ли апостолите в деня на Петдесетница Царството Божие в сила тогава, когато им била изпратена сила свише? Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия (Деян. 7: 55). Ами евангелист Иоан не видял ли в часа на своята смърт Царството Божие? И апостол Павел не се ли възнесъл до третото небе, преди да вкуси смърт? Но да оставим апостолите. Кой знае колко от онези, които по време на Христовата проповед, стоейки там, са почувствали силата на Светия Дух и са видели Царството Божие, Което идва още преди раздялата с този свят? Но освен това тълкувание, някои свещени тълкуватели на Евангелието придават на горните Христови слова и друго значение. Именно, те отнасят горните думи на Спасителя към тримата ученици – Петър, Иаков и Иоан, които скоро след тази проповед видели на Тавор Преобразения Господ в присъствието на Моисей и Илия. Няма съмнение, че това тълкувание е вярно, но то не изключва и онова, първото. Тримата апостоли наистина са видели Царството Божие в сила на Таворската планина, когато Господ се показал в Своята небесна светлина, и когато от другия свят се явили Моисей и Илия – от едната и от другата страна на Господа на славата. Но никой не трябва да мисли, че това е единственият случай, когато смъртни човеци са видели как Царството Божие идва в сила. Това събитие на Тавор е величествено и посвоему изключително, ала то не изключва и безброй други случаи, когато смъртни хора в този живот да са видели, макар и по друг начин, Царството Божие в сила и слава.

       Ако искаме и ние да видим Божието Царство как идва в сила преди да вкусим смърт, днешното евангелско четиво ясно ни разкрива при какви условия става това. Да вземем доброволно кръста си и да тръгнем след Господ. Да се постараем да изгубим своята стара душа, своя грешен живот и да се научим, че по-важно за човека е да спаси душата си, отколкото да придобие целия свят. Така ще се удостоим по Божията милост и ние да видим Царството Божие, велико в силата и несравнено в славата, където ангелите заедно със светиите непрестанно прославят живия Бог – Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

      

 

 

[1] В ориг. – сияйно, блестящо (бел. прев.)

[2] Става дума за духовно-нравствено прераждане, а не за физическо, за което някои учения говорят (бел. прев.).