НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

 

                                                                                                     НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

                                                                                         Евангелие за истинския и за псевдобогомолеца

 

            Лк. 18: 10 –17, Зач. 89

 

       Един човек отишъл в гората, за да избере дърво за материал. Видял едно до друго две дървета. Едното било гладко и стройно, ала отвътре с изгнила сърцевина; другото било отвън грапаво и неугледно, ала отвътре било със здрава сърцевина. Въздъхнал човекът и рекъл на себе си: „За какво ми е това гладко и високо дърво, като е гнило и не става за материал? Това, второто, макар да е грапаво и неугледно, поне отвътре е здраво и като се потрудя малко повече по него, ще може да стане за материал в моя дом.“ И без повече да се колебае, избрал това дърво.

       Тъй и Бог, между двама души, ще избере за Своя дом не онзи, който външно изглежда праведен, а онзи, чието сърце е изпълнено със здравата Божия правда.

       На Бога не са мили горделивите, чиито очи постоянно са обърнати към небето, докато сърцата им са изпълнени със земя, а смирените и кротките, чиито очи са обърнати към земята, докато сърцата им са изпълнени с небето. Творецът на човеците повече обича хората, които разкриват пред Него своите грехове, отколкото своите добри дела. Защото Бог е Лекар, Който пристъпва към постелята на всекиго от нас и пита: „Какво те боли?“. Мъдър е онзи човек, който се възползва от присъствието на Лекаря и Му каже за всички свои болести и за всички свои немощи, а е малоумен онзи, който скрива своите болести и немощи и се хвали пред лекаря със здравето си. Сякаш че лекарят посещава хората заради здравето, а не заради болестите!

       „Зло е да се греши – казва мъдрият Златоуст, – но тук може да се помогне; но да се греши и да се не говори за това, е най-голямото зло, защото тук не може да се помогне.“

       Затова да бъдем мъдри и когато застанем на молитва пред Бога, да смятаме, че стоим пред най-добрия и най-милостивия Лекар, Който, загрижен и с любов, пита всекиго от нас: „Какво те боли?“. Никак да не се колебаем, а да му разкрием своята болест, своите рани и своите грехове.

       На това, в днешното евангелско четиво, с притчата за митаря и фарисея, ни учи Господ Иисус. В Евангелието се казва, че тази притча Господ казал на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите. Нима не попадаш и ти между онези, за които Господ казал тази притча? Не се възмущавай, а разкрий своята болест, засрами се от нея и вземи лекарството, което най-добрият и най-милостивият Лекар ти предлага.

В една болница лежали много болни. Едни били с температура и едва чакали да дойде лекарят; други се разхождали, мислейки се за здрави, и не желаели да видят лекаря. Една сутрин лекарят дошъл да посети болните. С него бил и неговият приятел, който носел подаяния за болните. Приятелят на лекаря видял онези болни, които били с температура, и се съжалил над тях. „Има ли лекарство?“ – попитал той лекаря. А лекарят прошепнал на ухото му: „За тези, които са с температура, има лекарство, а за онези, дето се разхождат, лек няма… те боледуват от неизлечима болест; съвсем са зле вътрешно“. Приятелят на лекаря се зачудил твърде много, зачудил се върху тези две състояния: тайната на човешките болести и ненадежността на човешките очи.

       Представи си сега, че и ние боледуваме в тази светска болница. Болестта на всички нас се нарича с едно име – неправда. Тази дума обхваща всички страсти, всички пороци, всички грехове – с една дума, всички слабости и немощи на нашите души, на нашите сърца и на нашите умове. Едни болни са в началото на болестта, други – в разгара ѝ, а трети са на оздравяване. Но свойството на вътрешните болести на човека е, че само оздравяващите осъзнават колко страшна е болестта, от която са боледували и са я преживели. Най-болните най-малко знаят за своята болест. И при телесните болести човекът с висока температура не познава нито себе си, нито своята болест. Никой луд не казва за себе си, че е луд. Новоначалните в неправдата до някое време се срамуват от своята болест, но повтарянето на греховете бързо създава у тях навика да грешат, а от това следват опиянение и възхищение от неправдата, от които пък душата престава да усеща себе си и своята болест. Представи си, че лекарят влиза в болницата и пита: „Какво ви боли?“. Онези, при които болестта е в начален стадий, от срам не ще смеят да кажат за нея, а ще рекат: „Нищо!“. Онези, при които болестта е в разгара си, даже ще се засегнат от такъв въпрос, и не само ще кажат: „Нищо не ни боли!“ – а ще започнат да се хвалят със своето здраве. Само онези, които са пред оздравяване, с въздишка ще кажат на лекаря: „Всичко, всичко ни боли! Смили се над нас и ни помогни!“. „Ако се страхуваш да изповядаш своите грехове, то погледни към пъкъла, който само изповедта може да угаси“ (Тертулиан. За покаянието. I, с. 21).

       Размислѝ, значи, за всичко това, чуй Христовата притча и сам прецени доколко тя се отнася за теб. Ако се чудиш и кажеш: „Тази притча не се отнася за мене“, това означава, че си в началото на болестта, която се нарича неправда. Ако пък с негодувание кажеш: „Аз съм праведен, това се отнася за тези грешници около мен“ – това означава, че си в разгара на болестта. Ако пък покайно се биеш в гърдите и отговориш: „Наистина съм болен и ми трябва лекар“, си на път да оздравееш.

       Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Двама души, двама грешници, с тази разлика, че фарисеят не признавал себе си за грешник, а митарят се признавал. Фарисеят принадлежал към хората от най-уважаваната класа в тогавашното общество, а митарят – към най-презряната. Фарисеят стоял и се молел тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. Той стоял най-отпред в храма, до самия олтар, според обичая на всички фарисеи да застават на първите места. Че фарисеят стоял най-отпред, е видно от следните редове, където се казва, че митарят... стоеше надалеч. Толкова е голяма гордостта на фарисея и самоувереността му в собствената праведност, т.е. в собственото му духовно здраве, че той не търси първенство само пред хората, а и пред Бога; не го търси само на гощавките и в събранията, а и при молитвите. Само това вече е достатъчно да покаже тежкото заболяване на фарисея от неправдата и закостенялостта в неправдата. Защо е казано: молеше се в себе си? Защо не на глас? Защото Бог внимателно слуша какво Му казва сърцето, а не езикът. Онова, което човек мисли и чувства, когато се моли, то е по-важно за Бога от онова, което казва езикът. Езикът може и да лъже, ала сърцето не лъже, а разкрива човека такъв, какъвто е – черен или бял.

       Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци.

       И така се осмелява в храма да говори пред лицето на Бога един грешен човек! Какво друго е храмът, освен място за среща на болния с Лекаря? Болният от греховете идва, за да изповяда своята болест на Лекаря Бог, да потърси лек и здраве от Онзи, Който е истински Изцелител на всички човешки страдания и немощи и Подател на всички блага. Отива ли здравият в болницата, за да се похвали на лекаря със своето здраве? Но този фарисей не е влязъл в храма като здрав и с изцелена душа, за да се похвали със здравето си, а като тежко болен от неправда, който от усилването на болестта си вече не я чувства. Веднъж, като посетих една болница за душевно болни, лекарят ме заведе пред решетка    , зад която беше най-тежко болният в болницата.

       – Как си? – попитах го аз. – Той веднага ми отговори:

  • Как да съм между тези побъркани около мене?

       Ето така и фарисеят казва: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци! Всъщност той не благодари на Бога, за да Му отдаде заслугата, че не е като другите хора. Не! Думите: Боже, благодаря Ти – не са нищо друго освен едни лъстиви думи и любезно обръщение към Бога, та Бог да благоволи да изслуша неговото самохвалство. Защото от всичко досега казано той не благодари на Бога въобще; напротив – той хули Бога, като хули останалите Божии творения. Той не благодарял на Бога за всичко онова, което казал за себе си, а го изтъквал като собствена заслуга, като че ли го е постигнал без Божия помощ. Той не казва,  че не е разбойник, неправедник, прелюбодеец или митар, защото Бог го е запазил със Своята сила и със Своята милост да не е такъв. Не – а само това, че лично той е човек с изключителни качества и цена, че на него няма равен в целия свят. А освен, че е с такива изключителни качества, самият той полага усилия и принася жертви, за да се държи на тази голяма висота над останалите човеци. Именно – той пости два пъти през седмицата и дава десятък от всичко, което има. Ах, какъв лек път за спасение е избрал фарисеят – лекия от най-леките пътища към гибелта! От всички заповеди, които Бог дал на народа чрез Моисей, той избрал само двете най-леки. Но и тези две той всъщност не изпълнявал. Защото Бог дал тези две заповеди, не защото на Него му трябвало хората да постят два пъти в седмицата и да дават десятък. На Бога това и най-малко не му е необходимо. Бог не дал тези заповеди като самоцел, а както и всички останали заповеди – да принесат пред Бога плод на смирение, послушание към Бога и любов към Бога и хората; с една дума – да стоплят, смекчат и просветят човешкото сърце. Впрочем, фарисеят изпълнявал тези две заповеди формално. Той постил и давал десятък, ала мразел и презирал хората, и се гордеел пред Бога. И така оставал като безплодно дърво. Плодът не е в поста, плодът е в сърцето; плодът не е в нито една от заповедите; плодът е в сърцето. Всички заповеди и всички закони служат на сърцето; топлят сърцето, очистват сърцето, осветяват сърцето, напояват сърцето; ограждат го, плевят го, засяват го – само и само плодът на нивата на сърцето да зачене, порасте и узрее. Всички добродетели са средство, а не цел; метод, а не плод. Целта е сърцето и плодът е в сърцето.

       По този начин фарисеят със своите молитви не постигнал каквото желаел; не разкрил красотата на своята душа, а изкривяването ѝ, не показал своето здраве, а болестта си. А Христос с тази притча искал точно това да покаже и то не само в един фарисей, а въобще във фарисейското общество, което тогава владеело израилския народ. Но с тази притча Господ искал да разкрие и да изобличи лицемерното „благочестие“ и измамното фарисейство във всички християнски поколения, па и в нашето поколение. Нима между нас и днес няма хора, които се молят Богу също тъй, както се молил този фарисей? Нима няма мнозина, които започват молитвата си с обвинения и хули против своите съседи, и завършват с хвалби за самите себе си? Нима няма мнозина, които застават пред Бога като кредитор пред длъжник? Нима много от вас не казват: „Боже, аз постя, ходя на църква, плащам данъци на държавата и правя дарения на църквата. Аз не съм като другите човеци, като разбойниците и клетвопрестъпниците, като безбожниците и прелюбодейците, които ми досаждат. Какво правиш, Боже? Защо ги не убиеш, а мене не наградиш за онова, което правя за Тебе? Нима ти, Боже, не виждаш чистотата на моето сърце и здравето на моята душа?“ Но знай, „че нито Бог може да те измами, нито ти Него“[1].

       Говорят така. А Бог ги слуша и ги отпраща по домовете им без нищо, казвайки: „Аз не ви зная като такива.“ И на Страшния Съд ще им каже: „Не ви познавам.“ Защото Бог не разпознава Своите приятели по думите, а по сърцето; не цени смокинята по листата, а по плодовете.

       А ето как трябва да се моли истинският молитвеник:

       А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Като стоеше надалеч! Истинският молитвеник не се бута напред, на първите места в църквата. Защо му е това? Бог го вижда, както и най-отзад в църквата, така както и най-отпред. Истинският молитвеник винаги е истински каещ се. „Покаянието на човека е празник за Бога“ – казва свети Ефрем Сирин. Като стоеше надалеч! Той чувства своето нищожество пред Бога и се изпълва със смирение пред Божието величие. Иоан Кръстител – най-големият между родените от жени, казва: Аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му! Жената грешница умила Христовите нозе, мокрейки ги със своите сълзи. Истинският молитвеник, значи, е смирен и радостен, ако Бог го допусне дори и до нозете Си.

       Не смееше дори да подигне очи към небето. Защо не смеел да подигне очите си към небето? Очите са огледало на душата. В очите се чете грехът на душата. Не виждате ли всекидневно, как човекът, извършил грях, отвръща очи пред хората? Как грешникът да не сведе поглед пред Бога Всевишни? Ето, всеки грях, сторен пред хората, е сторен пред Бога; и няма грях на земята, който да не засяга Бога. Истинският молитвеник съзнава това и, смирен, целият е изпълнен със срам пред Бога. Затова е казано:

       Не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди. Защо се удрял в гърдите? С това да се покаже, че плътта [дава] повод за грешенето на човека. Плътските желания подтикват човека към най-тежки грехове. Лакомията ражда похот; похотта ражда грях, а гневът – убийство. Грижата за плътта отдалечава човека от Бога, ограбва неговата душа и убива божествената му смелост. Затова митарят на молитва удрял своето тяло, биейки така виновника за своите грехове, своето унижение и своя срам пред Бога. Но защо се удрял точно в гърдите, а не по главата или по ръцете? Защото в гърдите е сърцето, а от сърцето е изворът и на греха, и на добродетелта. Сам Господ казал: Което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк. 7: 20 – 23). Ето защо митарят биел своето сърце.

       И казвал: Боже, бъди милостив към мене грешника! Той не изрежда ни добрите, ни злите си дела. Бог знае всичко. И Бог не иска изреждане, но съкрушено покаяние за всичко. Боже, бъди милостив към мене, грешника! С тези думи е казано всичко. Боже, Ти Си Лекар, а аз – болник. Единствено Ти можеш да ме изцелиш и пред Тебе – единствения припадам. Ти Си Лекар и Твоята милост е лекарството. Казвайки: Боже, бъди милостив към мене, грешника, каещият се, като че казвал: „Лекарю, дай на мене, болния, лекарство! Никой на света, освен Тебе, Боже, не може да ме излекува.“ Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших (Псал. 50: 6). Хората, колкото и да са праведни, с нищо не могат да ми помогнат, ако Ти ми не помогнеш. Нищо не ще ми помогне – нито моят пост, нито даването на десятък, нито всичките ми добри дела, ако Твоята милост не ме помаже като мехлем на рана. Човешката похвала не ще излекува раните ми – тя повече ще ги възпали. Ти, Ти – Единственият, знаеш моята болест. И Ти, Единственият, имаш лекарство. Няма полза да ходя при друг и да моля някой друг. Ако Ти ме отхвърлиш, целият свят не може да ме опази от падение и гибел. Ти, Ти – Единственият, Господи можеш, ако искаш. Боже, прости ми и ме спаси! Боже, бъди милостив към мене, грешника!

        Какво казва Господ за такава молитва: Казвам ви, че тоя отиде у дома си, оправдан повече, отколкото оня. На кого го казва Господ? На всички вас, които мислите за себе си, че сте праведници. Митарят си отишъл вкъщи оправдан, а не фарисеят. Смиреният изповедник на своите грехове отишъл оправдан в своя дом, а не гордият самохвалко. Срамуващият се каещ е оправдан, а не безочливият и надменен горделивец. Лекарят се смилил и изцелил болестта на онзи, който признал своята болест и потърсил лек, а върнал празен онзи, който дошъл при Него да се похвали със своето здраве.

       Господ завършва Своята чудна притча със следното поучение: Понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. Кой се превъзнася сам и кой сам се унизява? Въобще никой не може сам себе си да издигне и на йота, ако Бог не го въздигне. Но тук се подразбира този, който мисли да възвиси себе си, като бърза да заеме първото място и пред хората, и пред Бога: като се хвали със своите дела; като се гордее пред Бога и с охулване и презрение унизява другите човеци, та по този начин да изглежда нещо повече. С всички тези начини, чрез които той мисли да въздигне себе си, всъщност той принизява себе си. Защото колкото е по-нависоко в своите очи и в очите на хората, то толкова по-малък е в очите на Бога. Такъв и Бог ще понизи и някой ден ще му даде да усети понизяването. „Докато човек не придобие смирение, няма да получи награда за делата си. Наградата се дава не за делата, а за смирението“ (Св. Исаак Сирин, Слово 34). А кой се унизява сам. Не онзи, който се прави на по-малък отколкото е, а онзи, който вижда своето унизение от греха. Наистина, човек не може, и да иска, да унижи себе си повече от унижението от греха. И друго унизение Господ не иска от нас, освен усещането и признаването на своето греховно понизяване. А човек, който усети и признае своето унижение, в което е паднал от греха, не може да падне по-ниско. Грехът винаги може да ни свлече по-дълбоко от дълбините на пропастта, която виждаме и в която сме. Св. Макарий Велики казва: „Смиреният никога не пада. Къде ще падне онзи, който е по-ниско от всички? Високоумието е голямо унизение; а смирението е велика висота, чест и достойнство“ (Бес. 19).

       С една дума – онзи, който постъпва като митаря, въздига себе си. Първият [фарисеят] е неизлечимо болен, който не вижда болестта си; вторият е болник, който е в процес на оздравяване, защото е видял своята болест, паднал е пред Лекаря, и е взел лекарството. Първият е като гладко и високо дърво с гнила сърцевина, което за нищо не  служи на стопанина, а вторият е като чепато и грубо дърво, което влиза в работа, и стопанинът го взема, прави от него материал и го занася в дома си.

       Господ да се смили над всички каещи се грешници и да изцели от греховните болести всички онези, които Му се молят със страх и трепет, славейки Го като милостив Отец, Единороден Син, и Пресвят Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 

 

 

[1] Изречение от Блаж. Максим ( + 1433, 11, ноем.) . От него са и следните изречения: „Всеки се кръсти, но не всеки се моли.“ Фарисеят е „По брада Авраам, а по дела Хам.“ (бел.авт.).