НЕДЕЛЯ ДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

НЕДЕЛЯ ДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за безсилието на неверието и силата на вярата

 

Мат. 17: 17 – 33, Зач. 72

 

       Откакто свят светува, всички народи на земята са вярвали в съществуването на духовен мир, в съществуването на невидими духове. Само че много народи се заблуждавали и на злите духове приписвали по-голяма сила отколкото на добрите; и с времето прогласили злите духове за богове, издигнали им храмове, принасяли им жертви и молитви и всичко очаквали от тях. С времето много народи съвсем изоставили вярата в добрите и останали само с вярата в злите духове, или злите богове, както ги наричали; изглеждало, че този свят е един хиподрум с хора и зли духове. Злите духове все повече и повече тормозели хората, заслепявали ги, само и само те съвсем да изтрият от паметта си представата си за единствения добър Бог и представата си за богодадената сила на добрите духове.

       И в наше време всички народи вярват в духове. И тази народна вяра по принцип е истинска. Онези, които отричат духовния свят, го отричат затова, защото гледат само със своите плътски очи, и не го виждат. Но духовният свят не би бил духовен, ако се виждаше с телесните очи. Всеки човек, който има незаслепен ум и невкаменено от греха сърце, може с цялото си същество да почувства – всеки ден и всеки час, че хората не са сами на този свят – единствено в обкръжението на нямата природа, на камъните, тревите, животните и останалите природни същества, стихиите и явленията, а че нашата душа е в непрекъснато съприкосновение с невидимия свят, с някакви невидими същества. Но не са прави онези народи и хора, които понизяват добрите духове, а лошите наричат богове и им се кланят.

       Когато Господ се явил на земята, народите вярвали главно в силата на злото и слабостта на доброто. Злите сили, наистина, били завладели света така, че и сам Христос нарича вожда им княз на тоя свят. А пък еврейските водачи приписвали Неговата сила, та чак и всички божествени Христови дела, на демоните.

       Христос дошъл на света, за да унищожи и изкорени безпредметната вяра на хората в злото, и да насади в техните души вяра в доброто, във всемогъществото на доброто, в непобедимостта на доброто и в непреходността на доброто. Христос не отрекъл прастарото и всеобщо вярване в духове, а го потвърдил. Само че Той открил съвсем друг духовен мир – такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто им се струвал на хората според дяволското нашепване. Единственият добър и всемогъщ Бог е Господар на духовния и на материалния, на невидимия и на видимия свят. Добрите духове са ангелите и тяхната численост е трудно изброима. Те са несравнимо по-силни от злите духове. Злите духове всъщност нямат никаква сила да сторят каквото и да е, ако Господ не им позволи. Но и броят на злите духове е твърде голям. В един-единствен бесноват човек в Гадара, когото Господ изцелил, живеели цял легион, т.е. няколко хиляди зли духове. Тези зли духове по онова време лъжели отделните хора, както и цели народи, както и днес лъжат много грешници, че те са всесилни; че те всъщност са богове и друг бог освен тях няма, както и че добри духове не съществуват. Но където се появявал Господ Иисус, те бягали с ужас от Него. В Него те виждали Владетеля и Съдията, който можел да ги изобличи, да ги прогони от този свят и да ги хвърли в бездната на ада. Те, по Божие допущение, се били пръснали из целия свят; налитали на човешкия род като мухи на мърша и се държали така, като че ли този свят завинаги им е осигурен като тяхно гнездо и тяхна трапеза.

Изведнъж пред тях се появил Притежателят на доброто – Господ Иисус Христос, и те в страх и трепет завикали: Дошъл си тука да ни мъчиш! Никой не се бои така от мъки, както мъчителят на другите. Злите духове мъчели човечеството няколко хиляди години и от човешките мъки те изпитвали удоволствие. Но когато виждали Христа, те треперели като от своя най-голям мъчител, и били готови да отидат от хората дори в свинете и в каквото и да е друго същество, само и само да не бъдат съвсем прогонени от този свят. Но Христос не мисли да ги гони съвсем от този свят. Този свят е свят на различни сили. Този свят е арена, на която хората трябва разумно и доброволно да изберат – или да следват Победителя Христос, или нечистите и победени демони. Христос е дошъл като Човеколюбец, за да покаже силата на доброто над злото и да утвърди вярата на хората в доброто, само в доброто. И днешното евангелско четиво описва един пример, между безчислените други, как човеколюбивият Господ показал голямата сила на доброто над злото и как се потрудил да утвърди вярата на хората в доброто, във всемогъществото на доброто, в победата на доброто.

Приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода. Този случай е описан от още двама евангелисти (Марк. 9 и Лк. 9). Те споменават за още някои подробности относно болестта на момчето. То било единственото му дете и в него имало ням дух. Когато този дух го напада, момчето изведнъж закрещява, и го сгърча тъй, че се запеня. Стрелите на злия дух са насочени едновременно на три страни – към човека, към всяко Божие същество и към самия Бог. Какво е виновна луната за болестите на човека? Ако тя предизвиква беснуване и онемяване при един човек, защо не предизвиква същото при всички хора? Не е вината в луната, а в злото и в злия лукав дух, който заблуждава човека и се крие; той обвинява луната, та човек да не обвини него. С това той иска да накара човека да мисли, че цялото Божие творение е зло, и че злото сполетява човека от природата, а не от отпадналите от Бога зли духове. Затова и напада своите жертви по пълнолуние, та хората да си мислят: ето, тази злина е от луната! А пък щом луната е от Бога, следователно и това зло е от Бога! Така тези най-лукави и свирепи зверове мамят хората.

       Всъщност всичко, което е сътворил Бог, е добро; и всяко Божие творение служи на човека за полза, а не за гибел. Ако има нещо, което пречи за телесното удобство на хората, то пък служи на човешката душа, за ободряване и за обогатяване на човешкия дух. Твои са небесата и Твоя е земята; вселената и онова, що я пълни, Ти си основал (Пслм. 88: 12). Защото всичко това е сътворила Моята ръка… казва Господ (Исаия 66: 2). И щом като всичко е от Бога, всичко трябва да е добро. От един извор може да тече само онова, което го има в извора, а не онова, което го няма. В Бог няма зло; откъде, следователно, може злото да произлиза от Бога – извора само на чисто добро? Мнозина неопитни хора наричат всяко страдание зло. Впрочем, не всяко страдание е зло, но има страдания, които са резултат от злото, а има и такива, които са лекарство против злото. Безумието и беснуването са действия вследствие на злото, а самото зло е злият дух, който действа в обезумелия или беснуващия [бесноватия] човек.

       Бедствията и страданията, които постигнали много от израилските царе, вършещи зло пред очите на Господа, са резултат от делата и греховете на тези царе. Бедствията и страданията пък, които Господ допуска за праведниците, не са резултат от злото, а лекарство против него, както за самите праведници, така и за всички останали хора около тях, които разбират своето страдание като допуснато от Бога за добро.

       Страданието, значи, което идва върху човека от нападението на злите духове, или е последица от греховете, е зло. Ала страданието, което Бог допуска за хората, та съвсем да ги очисти от греха, да ги изтръгне от дяволската власт и да ги доближи до Себе Си, е очистващо страдание, и не е от злото, нито е зло, а е от Бога и е за доброто на хората.  Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби (Пслм. 118: 71). Дяволът е зло, а пътят към дявола е грях. Извън дявола и греха друго зло не съществува.

       И така, значи, самият зъл дух бил виновен за бедите и страданията на онова момче, а не луната. И ако Бог, по Своето човеколюбие, не би възпрепятствал злите духове и не би защитил хората от тях непосредствено или чрез Своите ангели, злите духове за кратко време, като скакалци, които унищожават посевите по нивите, биха погубили душите и телата на целия човешки род.

       Водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. Това казал бащата на болния. Между учениците не били трима – Петър, Иаков и Иоан. Тези тримата били с Господ на Таворската планина, когато се преобразил, и заедно с Него слезли от планината, когато около останалите апостоли и болния се бил събрал много народ. Не намерил Христа, скърбящият баща довел своя син при Христовите ученици, но те не могли да му помогнат. Не могли да му помогнат, първо – поради своето слабоверие, второ – поради маловерието на самия баща, и трето – заради абсолютното неверие на присъстващите книжници. Защото се казва, че тук, около учениците, били и книжниците, препиращи се с тях. А че вярата на бащата била слаба, се вижда от думите, които той казал на Христос. Той не говорел, както говорел прокаженият: Господи, ако искаш, можеш ме очисти (Мат. 8: 2). Тук се говори за силната вяра на човека. Нито пък говори като началника Иаир, когато той повикал Христос в дома си, за да съживи дъщеря му: Дойди, възложи ръката Си върху нея, и тя ще оживее (Мат. 9: 18). И тук говори силната вяра на човека. А още по-малко пък той говори като стотника в Капернаум, чийто слуга бил болен: Кажи само дума и слугата ми ще оздравее (Мат. 8: 8). И тук говори твърде голямата вяра. Но човекът с най-силна вяра не казва нищо, само се доближава до Христа и се допира до края на дрехата Му, както сторила кръвотечивата жена и мнозина други. Но не така постъпва, не така говори този баща, а казва на Христа: Ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Ако можеш нещо! Клетият! Значи той трябва да е чул съвсем малко за Христовата сила, щом говорел така на Онзи, който може всичко. Неговата слаба вяра отслабнала още повече от безсилието на апостолите да му помогнат и още повече от всевъзможните и злобни клевети на книжниците за Христа и Неговите ученици. Ако можеш нещо! Това говори само за блед лъч на вяра, който, още малко, и съвсем ще угасне.

       А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Този укор Господ отправя въобще към всички, към всички невярващи и маловерни в Израиля, и към всички онези, които стояли пред Него – към бащата на болния, към учениците и особено към книжниците. О, роде неверен! Т.е. о, роде, който си подчинен на злото (т.е. на дявола), който много вярваш в силата на злото, който робски служиш на злото, а се противиш на доброто (т.е. на Бога); слабо вярваш, или никак не вярваш в доброто, и бунтарски бягаш от доброто! А защо Господ добавя още и думата развратен? За да покаже откъде е произлязло неверието – от разврата, или още по-ясно – от греха. Неверието е следствието, а развратът – причината. Неверието е приятелство с дяволите, а грехът или развратът – пътят, по който се стига до това приятелство. Развратът е отпадане от Бога, а неверието – тъмнина, слабост и ужас, в които човек изпада, когато отпадне от Бога. Но вижте колко внимателен и точен[1] е Господ в изразите Си. Той не изобличава лично и поименно никого, а говори принципно. Не иска да съди хората, а да ги пробуди. Не иска и насаме да ги оскърбява и унизява, а да ги вразуми и да им помогне да се изправят. Какво велико поучение за нашето многословно и язвително поколение! Ако днешните хора въздържат и укротят езика си, и престанат с личните оскърбления един към друг, половината от многоликото зло в света ще изчезне и половината от злите духове ще бъдат прокудени от хората.

Чуйте как великият апостол Иаков, поучил се от примера на своя Учител, мъдро казва: Ние всинца много грешим. Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло. Ето, ние туряме юзда в устата на конете, за да ни се покоряват, и управляваме цялото им тяло (Иак. 3: 2 – 3).

Какво означават Христовите думи: Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Представете си един благороден и просветен човек, захвърлен да живее между диваци. Или си представете един велик цар, който би слязъл от престола и би се заселил в едно чергарско селище, и не само за да живее с чергарите и да наблюдава техния живот, а за да ги учи да мислят царски, да чувстват и работят благодушно и великодушно. Не би ли всеки смъртен цар след три дена извикал: „Докога ще бъда с вас?“. Не биха ли му дошли, само след три дена, в повече, диващината, глупостта, нечистотата и смрадта? А Господ Иисус Христос – Царят на царете, изрекъл тези думи след тридесет и три години живот между хората, които били по-далеч от Неговото благородство, отколкото най-дивите хора от най-цивилизования и най-благороден човек, и много по-далеч от Него, отколкото най-мръсните чергари от най-великия цар на земята. Макар Христос да не измервал времето с дни и години, а с многото чудеса, които сторил пред погледа на хиляди свидетели, и по учението, посято в хиляди човешки души. И след всички тези дела, чудеса, учение и събития, които биха могли да изпълнят хиляди години, както и да осолят хиляди човешки поколения, той изведнъж вижда, че Неговите ученици не могат да изцелят един епилептик и да изгонят от човека един зъл дух, макар че Той ги поучавал с примери и думи как да прогонват легиони. И чува един слабовярвaщ грешник да Му казва: Ако можеш нещо,... ни помогни!

След като укорил всички присъстващи за маловерието, Той заповядал да Му доведат болния: Доведете Ми го тука! Запретил на дявола и дяволът веднага излязъл от момчето, и то в същия час оздравяло. Това разказва евангелист Матей. Останалите двама евангелисти споменават за още някои подробности, които се случили при самото изцеление на момчето. Това са главно три подробности: първо – Христос пита бащата откога е болно момчето; второ – Той посочва вярата като условие за изцелението; и трето – при самото довеждане на сина при Христос, уплашен, дяволът, с тежки страдания, оставя момчето и бяга. Колко време има, откак му става това? – попитал Христос бащата на болния. Той не попитал това заради себе си, а заради онези около себе си. Той виждал всичко ясно и знаел, че болестта на момчето е стара. Бащата отговорил: От детинство. Нека всички чуят и узнаят какъв ужас търпят хората от злите духове, и колко силна е Божията защита за човека, без която злите духове отдавна, отдавна биха напълно погубили и тялото, и душата на момчето; и накрая – каква сила има Синът Божий и над най-свирепите зли духове. Смили се над нас! – казал бащата на Христос. Казва над нас, а не само над детето. Защото страданието на детето е страдание и за бащата, и за целия дом, и за цялото семейство. Да би момчето оздравяло, тежестта от много човешки души би паднала. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. По обичайния Божий начин Господ Иисус и тук желае изведнъж да стори колкото е възможно повече добрини. Първата добрина е тази, че ще върне здравето на момчето. Но защо да не стори и втора добрина? Защо да не утвърди вярата на бащата? И защо едновременно да не стори и трета добрина – да покаже Своята голяма сила, та повече хора да повярват в Него? И защо да не стори и четвърта добрина – защо да не изобличи неверието, покварата и малодушното отношение на хората към злото, към злите духове и греха? И защо да не стори и пета, и шеста, и седма добрина, и въобще всички онези благодеяния, които едно добро дело повежда след себе си? Защото едно добро дело винаги води след себе си много други. Но вижте и това – как мъдро Господ съчетава строгост и снизходителност. Когато остро изобличава неверието, Той говори по принцип, пробуждайки вярата на всички, но не изобличава никого лично. А сега, когато лично се обръща към молителя, Той не му говори строго, а съвсем внимателно и снизходително: Ако можеш да повярваш. Христовото внимание и снизхождение произвели очакваната реакция. Бащата заплакал и със сълзи на очи казал: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми. Нищо не топи леда на неверието така, както сълзите. В часа, в който този човек заплакал пред Господа, той се покаял за своето предишно неверие, и в него, в присъствието на Бога, внезапно дошла вярата като поток от придошла река. И тогава той изрекъл думите, които са останали като гръмогласно поучение за всички човешки поколения: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми. Тези думи показват, че човек не може без Божията помощ да достигне даже и до вярата. Човек сам може да стигне само до маловерие, т.е. да вярва и в доброто, и в злото, или с други думи – да се съмнява и в доброто, и в злото. Но от маловерието до истинската вяра пътят е дълъг. И този път човек не може да извърви сам, без Божията ръка. Помогни ми, Боже, да вярвам в Тебе! Това означават думите: Помогни на неверието ми.

       А като водели момчето [към Господа], бесът го повали и почна да го тръшка. Това действие на дявола било по Божие допущение, та целият народ да види страха и ужаса, които дяволът може да нанесе на човек, и да се увери колко е недостатъчна човешката сила, та чак и силата на най-големите лекари на света, да спасят от такъв страх и ужас един-единствен човешки живот. Та така, чрез виждането на дяволската власт и усещането на своето пълно безсилие, [народът] да познае величието и божествената сила на Господ Иисус. Евангелист Марк посочва и заклинателните думи, които Господ казал на злия дух: Дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! Той е извор на сила и власт и не Му е необходимо да ги взаимства от никого. При друг случай Господ казал: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). А сега го потвърждава на дело. Говоря от Себе Си, с Моята власт ти заповядвам; с Моята сила те прогонвам. Нека народът да разбере, че Той не е един от пророците, които вършели известни дела с помощта на Бога, а Син на Живия Бог, Когото предсказали пророците и очаквали народите. Трябва да се обърне внимание и на втората част от Христовата заповед към дявола: И не влизай вече в него! Господ, значи, му наредил не само да излезе, а и да не се връща, и да не влиза повече в дълго мъченото момче. Това означава, че човек и след очистването си може отново да навлече върху себе си нечистота. Веднъж изгонен от човека, дяволът може отново да се върне в него. Това се случва тогава, когато покаялият се и помилван от Бога грешник се върне към своя стар грях. Така дяволът се връща в своя стар дом. Затова Господ заповядва на дявола не само да излезе от момчето, а и никога повече да не влиза в него; първо – неговият божествен дар да е пълен и съвършен, и второ – ние да извлечем поука от това, че след едно Божие помилване не бива отново да се връщаме към своите стари грехове като псе към своята бълвотина и чрез това отново да се изложим на душегубни опасности, като отваряме вратата на злия дух да влезе в нас и да властва над нас.

       След това славно чудо Христово всички се смаяха пред Божието величие – пише божественият Лука. О, само това удивление пред Божието величие да беше останало трайно и неизгладимо в душите на хората! Да не беше се така бързо спукало като воден балон! Но Бог не сее напразно. Ако пропадне това семе, което падне на пътя, върху камък и в тръни, няма да пропадне онова, което падне на добра почва, а ще принесе стократен плод.

        А като останали насаме Христос и Неговите ученици, те го запитали: Защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Причината за безсилието, значи, е неверието. Повече вяра – повече сила; по-малко вяра – по-малко сила. По-рано Господ бил дал на Своите ученици власт над нечистите духове да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ (Мат. 10: 1). И известно време те използвали тази власт добре. Ала според мярата – когато вярата им отслабнала – било от страх пред света, било от гордост, отслабнала и дадената им сила. Ето, и на Адам била дадена власт над всяка твар, но Адам, поради непослушание, алчност и гордост, я пропилял и изгубил. И апостолите с някои свои грешки били изгубили дадените им сила и власт. Но тази изгубена сила може да се върне само с вяра, с вяра и вяра. Затова Господ, при този случай, особено силно подчертава силата на вярата. Вярата може планини да премества, за вярата няма нищо невъзможно. Синаповото зърно е малко, но то може да придаде своя вкус на цялата храна в съда.[2] Ако имате толкова вяра, колкото синапово зърно, планините ще отстъпят пред вас и ще се преместят от мястото си в морето. Тогава защо Господ не е премествал планини? Защото не е било необходимо. Той вършел само онези чудеса, които били необходими и полезни за спасението на хората. Но нима по-малко чудо от преместването на планини е да се претвори водата във вино, да се направи така, че малкото хляб да се увеличи в огромно количество, да се изгонят дяволите от хората, да се излекуват всички болести, да се върви по водата, с една дума или мисъл да се укротят морските бури и ветровете? Не би било изключено Христовите последователи, поради необходимост и с голяма вяра, да направели чудо, като преместят планина.[3] Но нима има по-висока и по-тежка планина от най-страшната тежест и кошмара в човешките души, от грижите, от мирския страх, от световните окови и връзки? Който може да премести планината от човешките души и да я хвърли в морето, той, наистина, е преместил от мястото ѝ най-високата и най-тежката планина на света.

Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост. Постът и молитвата са двата стълба на вярата, два живи огъня, които изгарят злите духове. С поста се укротяват и унищожават всички плътски страсти и особено блудната; с молитвата се укротяват и унищожават страстите на душата, сърцето и ума: лошите намерения и лошите дела – отмъщението, завистта, омразата, злобата, гордостта, славолюбието и останалите [страсти]. С поста се очистват душевният и телесният съсъд от мирските страсти и похоти; с молитвата се низвежда благодатта на Светия Дух в празен и очистен съсъд, а пълнотата на вярата се състои в обитаването на Божия Дух в човека. Православната Църква от памтивека е посочвала поста като доказано лекарство против всички плътски страсти и като мощно оръжие против злите духове. Всички онези, които омаловажават или отричат поста, всъщност омаловажават и отричат едно ясно и категорично предписание на Господ Иисус в системата на човешкото спасение. Молитвата се усилва и увеличава чрез поста, а вярата се укрепва и с едното, и с другото. Вярата премества планини, прогонва дяволите и невъзможното прави възможно.

       Последните Христови думи от днешното евангелско четиво сякаш че нямат връзка с разказания случай. След великото чудо на изцеление на обсебеното от дявола момче, докато народът се чудел на това, ненадейно Господ започнал да говори на Своите ученици за страданията Си. Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне. Защо Господ след това чудо, както и след някои други Свои чудеса, говори на Своите  ученици за страданията Си? Защото, след като дойде онова, което има да стане, да не се смущават техните сърца. Затова Той им говорил след Своите велики дела, та това предсказание, като истинско противопоставяне на Неговите велики дела, заслуги, слава и възхищение, с които бил посрещан и изпращан, по-добре да се запечати в ума на учениците. Но Той говори това както за поучение на апостолите, така и за нас, та след каквито и да е наши велики дела да не очакваме награда от хората, а да сме подготвени за най-горчиви и тежки удари и унижения, та даже и от онези, на които най-много сме помагали. Впрочем, Господ не предсказал само Своите страдания, убийство и смърт, но и Възкресението Си. Т.е. накрая ще са Възкресението, победата и вечната слава.

Господ, за да пробуди вярата на Своите ученици в онова, което предстои, да ги научи да вярват на онова, което им казва, предсказва нещо, което изглежда невероятно. Трябва да има вяра колкото синапово зърно, че и по-малко, па тогава всеки човек може с готовност да очаква всякакви страдания на този свят, знаейки със сигурност, че накрая ще има възкресение. Цялата световна слава и всички човешки хвалебствия трябва да се смятат за нищо. След всички триумфи в света трябва да сме готови за страдания. Със смирение и послушание трябва да приемаме всичко, което нашият небесен Отец ни праща. Не трябва да изтъкваме някои свои заслуги за хората, за нашия град или село, за народа, за отечеството, нито да се възмущаваме, когато ни сполети страдание, защото и да имаме някакви заслуги за хората около себе си, те са били възможни чрез Божията помощ. Затова Бог е съвсем прав да ни праща след светската слава страдания за смирение след хвалебствията – бедност след богатството, презрение след уважението, болест след здравето, самота и изоставеност след многото приятели. Бог знае защо ни праща това. Той знае, че всичко това е за наше добро. Първо – да се научим да търсим вечните и непреходни ценности, а не до смъртта си – измамния и бързопреходен блясък на този свят[4]; и второ – да не би за всичките си добри дела и труд още в този живот да получим цялата си награда от хората и света, и така, на другия свят, да няма какво повече да искаме и да получим. С една дума – пред дверите на небесното Царство да ни се каже: „Махнете се оттук, вие получихте своята награда“[5]. Следователно, за да не се случи това с нас, да не погинем завинаги с неизбежната погибел на този свят, от който сме получили слава, хвалебствия и почести, нашият единствен Приятел – Господ Иисус Христос, ни учи, че след най-голямата слава, хвалебствия и светски почести да сме готови да получим кръст.

       На Него – вечна слава и хвала, заедно с безначалния Отец и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

      

 

 

 

 

 

[2] И както синаповото зърно, малко по своите размери, а силно по своето действие, когато е посято на малко пространство, пуска много издънки, а като порасте, може да подслонява и птиците – така вярата в душата твърде бързо твори най-велики дела. Затова, имай и ти вяра в Него, та и от Него да приемеш вяра, която действа свръх човешката сила (Св. Кирил Иерусалимски). Огласително поучение V (бел. авт.).

[3] Такова чудо има описано в житията на светиите (бел. прев.).

[4] В ориг. – това време (бел. прев.).

[5] В ориг. – заплата (бел. прев.).