НЕДЕЛЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА Евангелие за съвършеното милосърдие

НЕДЕЛЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за съвършеното милосърдие

 

Лк. 6: 31 – 36, Зач. 26

 

       Ако хората всеки ден си спомнят за Божията милост към тях, те ще бъдат милостиви и един към друг.

       Нищо не прави един човек немилосърден така, както убеждението, че никой няма милосърдие към него. Никой? А къде е Бог? Не ни ли награждава Той ден и нощ със Своето милосърдие заради немилосърдието на хората? И нима за нас не е по-важно в царския дворец царят да се отнесе към нас по-благосклонно, отколкото царските слуги? Каква полза за нас, ако всички царски слуги ни обсипят с милост, а царят негодува срещу нас?

       Хората се показват немилосърдни, изчаквайки първо другите да се покажат милосърдни към тях. Но виж, и другите очакват същото от тях! И в това взаимно изчакване на милосърдие, всички хора, повече или по-малко, остават немилосърдни. А милосърдието не е добродетел, която изчаква, а която изпреварва. Защото откъде хората щяха да знаят въобще за милосърдието, ако Бог не бе първи проявил Своето милосърдие? Божието милосърдие се е проявило към хората; и ако Бог не бе показал първи Своето милосърдие, светът въобще не би узнал нищо за думата милосърдие.

       Който разбира милосърдието като изпреварваща добродетел, а не като изчакваща, и като такава започне да я върши, на него и небето, и земята скоро ще му се открият по друг начин. Защото скоро ще познае и Божието, и човешкото милосърдие. Милосърдието е удар, който прави искра. Заедно чувстват Бога между себе си и двамата – който нанася този блажен удар, и който го приема. В този момент и в двете сърца се усеща милващата Божия десница. Затова Господ е казал: Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

       Милосърдието е повече от съжалението, което проповядвали мъдреците в Индия като най-голяма добродетел. Един човек може да се съжали над просяка и да мине покрай него, но милосърдният ще се съжали и ще му помогне. Но да бъдеш милосърден към просяка, все още не е най-важното и най-голямото нещо в закона Христов – а да бъдеш милосърден към неприятеля.

       Милосърдието е повече от прощаване на обидата. Защото прощаването на обидата е първата половина на пътя към Бога, а делото на милосърдието – втората половина на пътя към Бога.

       Трябва ли да се казва, че милосърдието е повече от земната правда? Ако не е то, само по земната правда всички хора щяха да загинат. Закон без милосърдие не може да запази това, което съществува, докато милосърдието твори в света нови и велики дела. То е сътворило целия този свят. Затова е по-добре хората да се учат още от детска възраст в познаване на сладостта на милосърдието, а не в познаване на строгостта на закона. Защото законът може винаги да се научи, ала когато сърцето обръгне, е трудно то да се обърне и да стане милосърдно. Защото, ако хората са милосърдни, не ще сбъркат пред закона, ала ако изпълнят и целия закон, могат да останат съвсем празни откъм милосърдие и да изгубят венеца на славата, който Бог е отредил за милосърдните.

       Днешното евангелско четиво говори за най-висшата проява на милосърдие – за любовта към враговете. Господ Иисус дава заповед – не съвет, а заповед – да обичаме и своите врагове. Тази Негова заповед не е второстепенна или случайна, както било преди Него в някои редки места на закона, където въобще тази заповед е повече във вид на съвет, а не на заповед – [сега тази заповед] заблестяла като заповед за любовта към враговете  и се издигнала на най-видно място в Евангелието.

       Господ казал: И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Това са встъпителните думи на днешното евангелско четиво за любовта към враговете. Преди всичко, ако искате хората да не са ви врагове, и вие не бъдете техни врагове. Защото ако е истина, че всеки човек на този свят има врагове, това означава, че и вие сте врагове на някого. Как може тогава да искате да ви бъде приятел онзи човек, на когото вие сте врагове? Затова първо изтръгнете корена на враждата от своето сърце, па тогава пребройте вашите врагове в света. Колкото по-скоро изскубнете този лош корен на враждата от сърцето си и отсечете всички филизи, които са избуяли от него, толкова по-малко врагове ще можете да изброите. Ако искате, значи, хората да ви бъдат приятели, трябва първо да престанете да бъдете техни врагове и да им станете приятели. Станете ли приятели на хората, броят на вашите врагове или силно ще намалее, или те съвсем ще изчезнат. Но не това е най-важното. Най-главното в този случай е, че ще имате Бога за приятел. Най-важното за вашето спасение е вие да не сте врагове никому, а не да нямате нито един враг. Защото, ако сте врагове на хората, тогава и вие, и вашите врагове ще пречите на вашето спасение; а пък ако сте приятели на хората, тогава и вашите врагове неволно ще помагат за строителството на вашето спасение. О, ако всеки човек би мислил само за това – какъв е броят на хората, на които той е враг, вместо да мисли какъв е броят на хората, които са негови врагове! За един ден мрачното лице на този свят ще засияе като слънце.

       Христовата заповед да постъпваме с човеците така, както желаем да постъпват и те с нас, е тъй естествена и така очевидно добра, че е учудващо и срамно, че тя отдавна, отдавна не е станала постоянен навик на човеците.

       Никой не иска хората да му причиняват зло – нека, значи, никой да не причинява зло на хората. Всеки желае хората да постъпват добре към него – нека всеки, значи, постъпва добре към тях.

       Всеки желае хората да му простят, когато сгреши – нека, значи, и той да им прощава, когато те сгрешат.

       Всеки желае хората да състрадават на неговите скърби и да се радват на неговите радости – нека и той да състрадава на скърбите на другите човеци и да се радва на техните радости.

       Всеки иска хората да кажат добра дума за него, да го почитат; ако е гладен, да го нахранят; ако е болен, да го посетят; ако е преследван, да го защитят – нека, следователно, и той да постъпва така с тях.

       Това важи както за отделния човек, така и за група хора, така и за съседните племена, народи и държави. Ако това правило бъде усвоено от всички съсловия, народи и държави, биха престанали злобата и борбата между съсловията, би престанала омразата между народите и биха престанали войните между държавите. Това е лекарството за всички тези болести и друго лекарство няма.

По-нататък Господ казва: И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. Това означава, че ако чакате да ви сторят добро, па тогава да се отплатите с добро, с това не вършите нищо добро. Бог чака ли хората да заслужат да ги огрее слънцето, че тогава да заповяда на слънцето да грее? Или Той първо ги предварва със Своето милосърдие и със Своята любов? Милосърдието е добродетел, която изпреварва, а не добродетел, която чака. Бог от началото на света показва това. Ден след ден, от началото на света, Бог със Своята щедра десница обсипва с богати дарове всички Свои творения. Защото, ако Той чакаше неговите творения първи да Му дадат нещо, не биха просъществували и светът, и нито едно творение в света. Ако обичаме само онези, които нас обичат, ние сме търговци, които извършват размяна. Ако вършим добро само на нашите благодетели, ние сме длъжници, които изплащат своя дълг. А милосърдието не е добродетел, която само изплаща своя дълг, а добродетел, която е постоянно задължаваща. И любовта е постоянно задължаваща и нечакаща отплата. Ако даваме назаем на онзи, от когото очакваме да си го получим обратно, какво правим? Прехвърляме своите пари от една каса в друга. Защото на онова, което сме дали в заем, гледаме като на своя собственост, също така, както когато е било в нашите ръце.

       Но ще бъде безумие да се помисли, че с горните слова Господ ни учи да не обичаме онези, които нас обичат, и да не правим добро на онези, които ни правят добро. Пази, Боже! С това Той иска само да каже, че това е добродетел на по-ниско стъпало, на което и грешниците лесно се изкачват. Това е най-малкото измерение на доброто, което вършат този беден свят и робски ограничените и тесногръди хора. А Той желае да издигне хората на най-високото стъпало на добродетелта, откъдето се виждат цялото богатство на Бога и Божият свят, и на което ограниченото и страхливо сърце на роба става широко и свободно сърце на син и наследник. Любовта към онези, които ни обичат, е само първата лекция в безкрайната област на любовта; и правенето на добро на онези, които нам правят добро, е само началното училище в дългата редица на упражнение в добродетелта; и даването назаем някому, който ще ни го върне, не е никакво зло, а добро, ала то е само първата и най-малка крачка към величественото добро, което дава и не очаква награда.

       Кои тук Господ нарича грешници? Първо –езичниците, на които не са открити в пълнота тайната на истината и Божията любов, и вместо Бога са приели този свят за свой законодател, от когото са се научили да обичат само онези, които и тях обичат, и да правят добро само на онези, които и на тях правят добро. Великата тайна на Божията истина и любов сега отново се открива чрез Господ Иисус – и още повече сияе, отколкото при началото на творението – първо се открива за еврейския народ, но не само за еврейския народ, а и за всички народи по земята. И както Бог хиляди години, чрез закона и пророците, подготвял евреите за най-пълно разбиране и приемане на съкровената тайна, така Господ сега нарича грешници останалите народи, затънали в езичество. Но под грешници, и то още по-големи от езичниците, Той разбира всички онези, на които тайната на истината и любовта е открита, но които не са я приели и са се върнали като псе на своята бълвотина, т.е. на най-ниското стъпало на добродетелта. Между тях са мнозина и мнозина и от нас – по име християни, а по дела – най-примитивни езичници. Защото каква награда за нас, ако обичаме само обичащите ни и правим добро на своите благодетели? Не връщаме ли така онова, което сме взели на неговото място? Наистина сме получили своята награда! Награда заслужава само онова дело, което малко или много е подобно на делото на Божията любов.

       Господ казва: Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Ето най-голямата висота, на която Христос иска да въздигне човека! Ето нечувано преди Него учение! Ето сиянието на човешкото достойнство, несънувано и от най-големите мъдреци в историята! Ето Божието човеколюбие, което разтваря в една голяма сълза цялото човешко сърце!

       Обичайте враговете си! Не казва: „Не връщайте зло за зло“, защото това е недостатъчно; това е само търпение. Нито пък казва: „Обичайте онези, които ви обичат“, защото това е очакване на любов; а казва: Обичайте враговете си – не само ги търпете и не очaквайте [любов от тях], а ги обичайте. Любовта е дейна и активна добродетел, добродетел, която изпреварва.

       Но нима любовта към враговете е неестествена? Такова мислене е лансирано в нехристиянските страни. Не виждаме ли ние, че никъде в природата няма примери на любов към враговете, а само към приятелите? Това е възражението. Какво можем да отговорим? Преди всичко, нашата вяра познава две природи [естества]: една непокварена, непомрачена и неповредена от греха, каквато е познавал Адам в рая; и една покварена, помрачена и повредена от греха, каквато всички ние непрестанно виждаме на този свят. В кръга на първата природа любовта към враговете е съвсем естествена. Защото за тази природа любовта е като въздуха, който всичко сътворено диша и живее. Това е истинската природа, която е сътворил Бог. И от тази природа, като слънце през облак, в нашето естество сияе божествената любов. И цялата истинска любов, която съществува на земята, идва от тази природа. В кръга на втората, земната природа, любовта към враговете, поради рядкото ѝ срещане, може да се нарече неестествена. Но все пак тя не е неестествена – по отношение на земната природа е свръхестествена, или, казано по-добре, е предшестваща, защото любовта не произлиза от сегашното грешно естество, а от първичното – безгрешно и безсмъртно, каквото е било преди това нашето естество.

       „Ала любовта към враговете е толкова рядко срещана, че трябва да се нарече неестествена“ – възразяват други. Ако е така, тогава тя е свръхестествен бисер, диамант и злато. Ето и те са рядко срещани, но кой ги нарича свръхестествени? Наистина, единствено Христовата Църква познава многобройни примери на такава любов. Както има растения, които растат само на едно място на земята, така е и с това необикновено растение – тази необикновена любов расте и се развива единствено в лоното на Христовата Църква. Който иска да се убеди в съществуването на това растение и в неговата красота, той трябва да чете житията на Христовите апостоли, на отците и изповедниците на Христовата вяра, на заточениците и мъчениците за великата истина и за Христовата любов.

       „Ако не е невъзможна, то тази любов най-малкото е необикновено трудна“ – възразяват трети. Наистина, тя не е лека, особено пък за онзи, който се учи на тази любов отдалечен от Бога, а не в близост до Него, от Когото единствено тази любов получава сила и храна. Как да не обичаме онези, които Бог обича? Бог не ни обича повече от нашите врагове, особено пък ако и ние сме врагове на други хора.[1] А кой от нас може да каже, че никой в света не го смята за свой враг? Ако Божието слънце грееше и ако дъжд валеше само за онези, които никой не ги смята за свои врагове, наистина трудно някой слънчев лъч би стигнал до земята и някоя дъждовна капка би паднала върху земния прах. Какво огромно страшилище правят хората от враждата към тях! Грехът изпълнил хората със страх и те от страх виждат врагове във всичко около себе си А Бог е безгрешен и безстрашен, затова не подозира никого, а обича всички. Той толкова ни обича, че и когато без особена наша вина ни обкръжат врагове, трябва да вярваме, че това е по Негово допущение за наша полза. Да бъдем справедливи и да кажем, че враговете са наши помощници в духовното ни развитие. Ако не е съществувала вражда от страна на хората, мнозина Божии угодници не биха станали приятели на Бога. Даже и враждата от самия сатана е полезна за онези, които имат ревност за Божите светини и за спасението на своите души. Кой е бил по-голям ревнител за Божиите светини и повече е обичал Христос от апостол Павел? И все пак този, същият апостол, казва, че Бог, като му открил много тайни, допуснал злия дух да бъде близо до него и да му досажда: И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям (II Коринт. 12: 7). А щом и самите демони, против волята си, принасят полза на човека, как да не му принасят полза хората, които са къде-къде по-добри от демоните? Смело може да се каже, че често приятелите на даден човек нанасят повече вреда на неговата душа, отколкото неговите врагове. Сам Господ е казал: И врагове на човека са неговите домашни (Мат. 10: 36; Мих. 7: 6). Онези, които живеят под един покрив с нас, и които са тъй заети с грижи за нас и удобството ни, често са най-лютите врагове на нашето спасение. Защото техните любов и грижи не са насочени към нашите души, а към нашите тела. Колко родители са погубили душата на своя син, колко братя – душата на своя брат, колко сестри – душата на своята сестра, колко жени – душата на своя мъж! И всичко това – от любов към тях! Осъзнаването на това, което ежедневно се потвърждава, е още едно голямо основание, че не бива твърде много да се предаваме на любовта към своите сродници и приятели, нито пък да се въздържаме от любовта към враговете. Трябва ли още веднъж да се изтъкне, че често, твърде често, нашите врагове са наши истински приятели? Това, с което ни обезпокояват, е полезно за нас; и това, че ни изобличават, служи за нашето спасение; и това, че ни притесняват в нашия външен живот, ни помага да се съсредоточим в себе си, да намерим душата си и да се молим на Бога за нейното спасение. Наистина, нашите врагове често са наши спасители от гибелта, която неволно ни подготвят нашите сродници, като разслабват нашия характер и угояват нашите тела за сметка на нашите души.

       Правете добро и назаем давайте, без да очаквате нещо – казва Господ. Т.е. правете добро на всеки човек, без разлика дали той ви обича или не ви обича; следвайте примера на Бога, Който на всекиго прави добро – и явно, и тайно. Ако вашето добро не излекува вашите врагове от враждебното им отношение, още по-малко ще ги излекува вашето зло. Правете добро, значи, и на онези, които нито искат, нито очакват от вас добро, и давайте назаем на всеки, който иска от вас, но давайте така, като да давате подарък, като да връщате чуждо, а не като да давате свое.[2] На вашия враг, който и да не приема никакво ваше добро, все пак вие можете да му сторите много добрини. Не казва ли Бог: Молете се за ония, които ви обиждат и гонят? (Мат. 5: 44). Молете се, значи, Богу за вашите врагове и така сторете добро. Ако вашият враг не приема от вас никаква милостиня и никаква услуга, Бог ще приеме вашата молитва за него. И Бог ще смекчи неговото сърце, и ще го обърне към добро отношение към вас. Не е толкова трудно, както изглежда на хората, превръщането на врага в приятел. Ако това е невъзможно за хората, то е възможно за Бога. Онзи, Който замръзналата земя превръща в топла рудина[3], по която растат цветя, може да разтопи и леда на враждата в човешкото сърце, и да направи в него да цъфти благоуханното цвете на приятелството. Но всъщност, не е най-важното вашият враг, чрез вашето добро, да се обърне и да стане ваш приятел, най-важното е той, заради омразата към вас, да не погуби своята душа. За това – последното, трябва да се молите на Бога, а не за онова, първото. За вашето спасение ни най-малко не е важно дали ще имате в този живот повече приятели или врагове, но важно и преважно е вие да не сте враг никому, а приятел в своето сърце на всички, в своите молитви и в своите мисли.

       Ако така постъпвате, ще имате голяма награда. От кого? Донякъде може и от хората, но главната ще е от Бога. Каква награда? Бъдете синове на Всевишния и ще можете да наречете Бога свой Отец. И твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6: 6). Ако не днес, то утре; ако не утре, то в края на краищата, пред всички ангели и хора. Но каква по-голяма награда можем да очакваме от тази да се наречем синове на Всевишния и да Го наречем свой Отец? Ето, единственият Син на Всевишния е само Господ Иисус и единствено Той досега е нарекъл Бога Свой Отец. А сега и нам, заблудените и грешните, ни се обещава тази чест! Какво означава тази чест? Означава, че ще бъдем там, където Той ще бъде във вечността (Иоан 14: 3), в славата, в която и Той ще бъде, в радост, която няма край. Означава, че любовта на Бога ни съпровожда непрестанно, във всички несполуки и страдания на този живот и всичко насочва и устройва за нашето вечно добруване. Означава, че не ще останем в гроба, след като умрем, а ще възкръснем, както и Той е възкръснал. Ние, значи, сме поставени само временно на тази земя като на остров на мъртвите, но нас ни очакват чест, слава и безсмъртна красота в жилището на небесния Отец. Трябва ли да се изброяват всички онези блага, които очакват едно сираче, когато един земен цар го осинови? Достатъчно е само да се каже: царят е осиновил еди-кое си сираче, и всеки може веднага да си представи всички блага, които очакват това сираче. А нашето осиновяване не е човешко, а Божие, защото ще бъдем синове на Всевишния, чийто Син е сам Господ Иисус, [ще бъдем] синове на безсмъртния Цар, Царя на Царете. Бог ни осиновява не поради нашите заслуги, а поради заслугите на Своя Единороден Син, както и апостолът казва: Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса (Галат. 3: 26; Иоан 1: 12). Христос ни приема за Свои братя, затова и Бог Отец ни приема за Свои синове. Всъщност, ние сами с нищо не можем да заслужим да се наречем синове на живия Бог. Смешно е и да се мисли, че можем с някакви дела, па макар и на най-голяма любов към враговете, да заслужим и заплатим онова, което Господ обещава на Своите верни служители. Да раздадем всичко, което имаме, и да го дадем на бедните. Да постим през всички дни на живота си и като свещ да стоим денонощно на молитва до края на времената; и да отделим духа си от тялото като от един студен камък, и душата ни да стане безстрастна и безчувствена към този материален свят. Да позволим да бъдем оплюти и газени от целия този свят и да се оставим за храна на гладните зверове – все пак това ще бъде нищожна цена за онези блага, за онази слава и за онези неизказани милости, които донася със себе си Божието осиновяване. Няма такова милосърдие на земята, нито пък има такава любов в смъртния човек, която може и един смъртен човек да направи син Божий и безсмъртен гражданин на  небесното Царство. Но Христовата любов допълва онова, което човек не може. Никой от нас да не се хвали, че със своята любов може да се спаси, и със своите заслуги да отвори за себе си райските врати.

       Затова заповедта за любов към враговете – колкото висока и трудна да изглежда, е само една лепта, която Бог иска от нас, за да ни допусне близо до Себе си, в Своите разкошни царски дворци. Той не иска от нас да изпълним тази заповед, та себе си да направим годни и да заслужим Царството и неговото осиновяване, а само да пожелаем това Царство и осиновяването над всичко останало. Той иска това от нас само за да повярваме в Неговите думи и да проявим послушание пред Господ Иисус. С какво Адам, преди своето падение, бил заслужил рая? С послушание към Бога, единствено с послушание. Тогава, когато той и жена му се усъмнили в Божията заповед, паднали в смъртния грях на непослушанието. При новото творение Господ Иисус иска от нас онова същото, което е искал от Адам и Ева в рая, а именно – вяра и послушание към всяка Негова заповед. Той е дал всички Свои заповеди, включително и тази за любовта към враговете, за да имаме вяра в Неговите слова и послушание към Неговите думи. А ако някоя Негова заповед не би била добра и спасителна за нас, нима Той би ни я дал? Той най-добре знаел, дали тази заповед е естествена или свръхестествена, възможна или невъзможна; за нас е важно да знаем, че Той е дал тази заповед, и ние, ако желаем добро за себе си, трябва да я изпълняваме. Както болният с вяра и послушание приема лекарството от ръката на лекарите – било това лекарство сладко или горчиво – така сме длъжни и ние, разслабени и помрачени от греховете, с вяра и послушание да изпълним всичко, което ни е заповядал човеколюбивият Лекар на нашите души, нашият Господ и животодавец, Иисус Христос, Синът Божий.

       Нему слава и хвала заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна. Сега и всякога и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] Т.е. Бог обича и тях, както и нас (бел. прев.).

[2] „Милостив е онзи, който оказва милост на ближния с онова, което сам е получил от Бога: или пари, или храна, или власт, или блага дума, или молитва – смятайки себе си длъжен, получил повече отколкото му е необходимо. Чрез неговия брат Бог проси и прави Себе си длъжник.“ Св. Петър Дамаскин (бел. авт.).

[3] Рудина ж., остар. – висопланинско равно пасище (бел. прев).