НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА Евангелие за многото грижи и ненадейната смърт

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за многото грижи и ненадейната смърт

 

Лк. 12: 16 – 21, Зач. 66

 

       Господ Иисус Христос дошъл между хората, за да излекува човешката душа от крадливостта. Защото крадливостта е тежка болест на човешката душа.

       Краде ли синът от баща си? Не. А слугата краде от господаря си. В онзи час, когато Адамовият синовен дух се превърнал в дух на слуга, неговата ръка се протегнала към забранения плод.

       Защо човекът краде от чуждата собственост? Дали защото му трябва? Адам имал всичко и нищо не му липсвало, и все пак извършил кражба.

       Защо човекът краде от човека и слугата от слугата? Защото преди това те се осмелили да откраднат от другиго. Човек винаги първо краде от Бога, а после от хората. Първо праотецът на хората посегнал с крадлива ръка към онова, що е Божие, па тогава, и заради това, и неговите потомци станали крадци.

       Човекът краде и от Бога, и от хората, и от природата, и от самия себе си. Човек краде не само с всичките си чувства, а и със сърцето, и с душата, и с мислите си. Но няма нито една кражба, в която дяволът да не е съюзник на човека. Той е съветник и подбудител на всички кражби; той е водач и началник на човека във всички крадливи замисли. В целия свят няма самичък крадец. Винаги най-малко двамина отиват да крадат, а Трети ги гледа. Човекът и дяволът отиват да крадат, а Бог ги гледа. Както Ева не е извършила кражбата сама, а в ортаклък с дявола, тъй и никой никога не е извършил сам кражба, а винаги в съюз с дявола. Но дяволът не е само водач и съучастник в кражбата, а и неин инициатор. Защото на него не му е до откраднатото, а до погубването на човешката душа, до свадите и омразата между хората и до пропадането на целия човешки род. Той не отива да краде заради краденето, а като рикащ[1] лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8). А че дяволът е онзи, който подтиква душата към всяко зло и сее в душите плевели, го е казал и сам Господ Иисус (Мат. 13: 39).

       С всяка кражба, която човек извършва, дяволът краде една част от неговата душа. И душата на навикналия крадец все повече се смалява и погива  като бял дроб, прояден от туберкулоза.

       За да се отърве човек от крадливостта, трябва  да гледа на своята собственост като на Божия, а не като на своя. И като я използва, трябва да гледа на нея като на онова, що е Божие, а не негово. Като яде хляб на трапезата, си трябва да благодари на Бога, защото хлябът не е негов, а Божий.

       За да се излекува човек от крадливостта, трябва да гледа на всяка чужда собственост като на Божия, и трябва да знае, че като краде от хората, краде от Бога. А нима може да се открадне от Онзи, чието око никога не спи?

        А за да отхвърли човек от себе си своя зъл ортак и сеяч на всяко зло, трябва да бди над душата си, та дяволът да не посее крадливи желания и помисли в нея. И ако я намери засята [с тях], трябва бързо да се постарае да ги изгори с огъня на молитвата.

        Не е ли безумен онзи, който тича към лошото, като е познал по-доброто? Не е ли безумен и смешен онзи крадец, който през нощта обира чуждия дюкян, за да открадне памучна кърпа, когато в същото време вижда, че неговият приятел му е докарал пред къщата в дар кола, пълна с коприна и кадифе?

       Човеколюбивият Господ Иисус донесъл със Себе Си и открил пред хората безбройни и несравними небесни блага, и ги поканил да взимат явно и свободно, но само при едно условие – първо да отлепят душата си от тленните земни блага. Някои хора Го послушали. Пристъпили към Неговите дарове и се обогатили; а някои не Го послушали и останали при своето тленно и крадено богатство. За вразумяване на тези, последните, Господ казал притчата, която се чете в днешното евангелско четиво:

       И каза им притча, като рече: на един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? Няма де да събера плодовете си. Той и преди бил богат, но сега се родили толкова плодове, че не знаел къде да ги събере. Гледайки своята нива, покрита с пшеница, своите овошки и лозя, с натежали и превити от плод клони, своите градини, препълнени с различни зеленчуци, и своите кошери, преливащи от мед – този богаташ не погледнал към небето и не казал радостно: „Слава и хвала, всевишни и всемилостиви Боже! Как Твоята сила и мъдрост са произвели от черната земя такова изобилие! Как Твоето слънце е наляло сладост във всички земни плодове! Как на всеки плод си дал чуден вид и отделен вкус! Как стократно си възнаградил моя малък труд за всичко това! Как Си се смилил над Твоя слуга и с прещедра ръка си излял толкова блага за него! О, пречудни Господи мой, научи и мене с тези Твои блага да доставям радост и на своите братя и съседи! Та и те, заедно с мен, да се зарадват и заедно с мен с благодарност да славят и хвалят Твоето свято Име и неизказаната Твоя доброта!“. Не, и вместо да се сети за Дарителя на толкова дарове, той първо се грижи къде да натрупа тези дарове и как да ги опази. Както крадец, като намери на пътя кесия с пари, не мисли откъде е тази кесия, нито чия е, а първо се грижи как да я укрие! Всъщност и този богаташ е истински крадец. Той не би могъл да каже, че всичкото това изобилие от плодове е дошло от неговия личен труд. И крадецът се труди около кражбата. Нито пък е от неговите умения и ум. И крадецът често проявява много по-големи умения от орача и сеяча. Богаташът не се е трудил, нито пък е можел да се труди около слънцето, дъжда, ветровете и земята. А това са четирите главни стихии, които по Божия воля дават плод на растенията и овошките. Затова този изобилен плод не е поради неговия нищожен труд, нито пък поради правото на собственост, защото той не е господар нито на слънцето, нито на дъжда, нито на ветровете, нито на земята. Този изобилен плод е дар Божий. Колко неблагодарен в очите на всички хора е човекът, когато получи някакъв подарък от някого и не каже: „Благодаря!“, нито пък погледне към дарителя, а само бърза да скрие на сигурно място подаръка! Честит е просякът, който получава кора черен хляб и благодари на подаващия. А този богаташ не благодарил Богу нито с една дума или мисъл за тази обилна жътва, че даже и с една усмивка за такова чудо и такава Божия благодат, а вместо молитва, благодарност, песен към Бога и благодарност в сърцето, веднага започнала да го гризе грижата как да събере всички тези блага и да ги запази, че и едно зърно да не остане за небесните птици, и нито една ябълка да не падне в имота на неговия беден съсед.

       И рече: това ще сторя: ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си. Ето в какво е главният труд на човека! Вместо да се труди да разруши стария човек в себе си и да изгради новия, той влага своя труд в събарянето на стари и граденето на нови житници и чифлици. Ако и следващата година е обилно плодородна, той ще трябва пак да се труди и мъчи за разширяването на старите и съграждането на нови хамбари. И тъй неговите житници от година на година ще се разширяват и подновяват, а душата му все повече ще се стеснява и остарява. Неговото старо жито ще плесеняса като неговата душа. Ще го заобикаля завист и върху него ще се сипят клетви. Защото бедните хора ще гледат със завист на неговото богатство, а гладните ще го проклинат заради коравосърдечието и егоизма му. Така богатството му ще допринесе за неговата, а и на съседите му гибел. Неговата душа ще погине заради коравосърдечието и егоизма, а душите на съседите му – заради завистта и проклинането. Виждате как безумният човек може да употреби Божия дар и за своя, и за чужда гибел! Бог му е дал богатство за благословение и спасение – както неговото, така и на съседите, а той го употребил за проклятие на себе си и на другите. Свети Иоан Златоуст съветва всички, които приемат съвет: „Ако си се наситил – спомни си за гладния. Ако си утолил своята жажда – спомни си за жадния. Ако си се стоплил – спомни си за мръзнещия. Живееш ли в голям и богато украсен дом, въведи в него и бездомника. Ако си се развеселил на пира, развесели тъжния и скърбящия. Ако са ти отдали чест като богат, ти посети бедните. Ако си излязъл радостен от твоя княз, зарадвай и своите слуги. Ако си милостив и снизходителен към тях, сам ти ще получиш милост при излизането на душата от тялото ти“.

Разказва се за двама велики постници в египетската пустиня как се молели Бог да им открие дали има някой на света да Му служи повече от тях. И наистина, открило им се – заповядало им се да отидат на еди-кое си място при еди-кой си човек и щели да узнаят онова, което желаели да научат. Отишли, където им било казано, и намерили един обикновен човек на име Евхарист, който се занимавал само със скотовъдство. Постниците, като не видели в този човек нищо особено, го попитали как се труди да изпълнява Божията воля. След продължително противене Евхарист им казал, че всичко, което придобие от своята стока, разделя на три части: едната дава на нищите и бедните, втората употребява за гостоприемство на странници, а третата оставя за себе си и за своята целомъдрена жена. Като чули това, постниците похвалили неговата добродетел и се върнали (Пролог[2], 17 ноември). Виждате, че милосърдието е по-високо и по-богоугодно дори и от най-строгия пост. Но този ненаситен богаташ, за когото става дума в Евангелието, не мислел нито за Бога, нито за душата си, нито за милосърдието. Той мислел само как да разшири житниците си и как да събере всички плодове от своя имот. И какво щял да прави след това? Ето, нека той сам да каже:

       И ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Как може душата да яде и пие? Тялото яде и пие онова, което е събрано в полето, а не душата. Но богаташът, като говори за душата, мисли за тялото. Неговaта душа толкова се е срастнала с неговото тяло и толкова е заприличала на него, че той я познава само по име. Пагубният триумф на тялото над душата не можел по-ясно да се изрази. Представете си едно агне в кучешка колиба, завързано и забравено там. Кучето тича насам-натам, довлича в колибата храна за себе си. И като напълни колибата с довлечено месо, черва и кости от мърша, виква на гладното агне: „Агне мое, яж сега, пий и се весели, имаш храна за много дни!“. И след тези думи кучето ще се нахвърли да яде, а агнето ще продължи да гладува и ще умре от глад. Както кучето постъпило с гладното агне, така постъпил и богаташът със своята душа. Душата не се храни с тленна храна, а той ѝ предлага такава храна. Душата копнее за своето небесно жилище, където са нейната житница и нейните извори, а той я приковава към земята, па и обещава, че ще я държи прикована така още много години. Душата се радва на Бога, а той и на устата си няма Божието име. Душата укрепва с правда и милост, а той и не помисля със своите богатства да стори правда и милост на бедните, нещастните и сакатите хора около своя дом. Душата иска чиста небесна любов, а той налива масло в огъня на страстите и смърдящият дим от него окадява душата. Душата иска своите украшения, а нейните украшения са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5: 22 – 23). А той я кичи с пиянство, ненаситно блудство и суета. Как да не умре тревопасното агне покрай месоядното куче? Как да не умре душата, притисната от тежката мърша на плътта?

       Но не само затова, че предлага на агнето месо, е безумен този богаташ, а и защото се прави на господар на времената и на живота. Ето виж, той се кани да яде и пие много години. А чуйте какво му отговаря Бог: Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Това му казва Господарят на живота и света и повелителят на времената и смъртта, в Чиято ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът (Иов 12: 10). Безумнико, защо не мислиш с главата си, а мислиш с корема? Както денят на твоето раждане не е бил в твоя власт, така не е [във властта ти] и денят на твоята смърт. Господ е запалил свещта на земния ти живот, когато Той е пожелал. И Господ ще я угаси, когато пожелае. Както твоето богатство не е ускорило и с час твоето дохождане на света, така то не може и с час да отложи твоето отхождане от него. Зависи ли от тебе разсъмването и мръкването на деня? Зависи ли от тебе кога да започне да духа и кога да утихне вятърът? Точно толкова зависи от тебе и срокът на живота ти на земята. Също толкова зависят от тебе твоите житници и изби, твоите кошари и обори. Всичко това е Божие, също както и твоята душа. Всеки ден и всеки час Бог може да Си вземе своето от тебе и да го даде другиму. Всичко, свързано с твоя живот, е Негово; Негово ще бъде и след смъртта ти. В Неговата десница са животът и смъртта ти. Защо тогава говориш за много години напред? Човече, до минута ти е определено времето за живот и твоят последен час може да удари още днес. Затова не се грижи за утрешния ден какво ще ядеш и пиеш и с какво ще се облечеш, а се грижи повече, грижи се много повече, с каква душа ще застанеш пред Бога – твоя Творец и Господар. Грижи се повече за Царството Божие, защото то е храната за твоята душа (Мат. 6: 31 – 33).

       Тази притча Господ завършва с думите: Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. Какво, значи, се случва с него? Неочаквано той се разделя с богатството си, а душата му – с тялото. Богатството се дава другиму, тялото се предава на земята, а душата отива в място по-черно и от гроба, където ще бъде плач и скърцане със зъби. Нито едно добро дело няма да го посрещне в Небесното Царство, та там да има място за неговата душа. Името му няма да се намери в Книгата на Живота и няма да бъде известно и произнесено между блажените. Той е получил своята награда на земята и Божиите богатства на небето няма да се открият на неговата душа.

       О, колко страшна е неочакваната смърт! Когато човек мисли, че стои най-здраво на земята, тя може изведнъж да се отвори и да го погълне, както погълнала Датан и Авирон (Вторзак. 16: 32). Когато богозабравилият се веселяк се кани още години и години да се весели, пада огън и го изпепелява както Содом и Гомор. Когато човек мисли, че добре се е подсигурил и пред Бога, и пред хората, изведнъж пада мъртъв като Ананий и Сапфира (Деян. 5: 1). С изненадващата си смърт грешникът нанася две вреди – и на себе си, и на своите роднини; на себе си, защото умира неразкаян; и на роднините, защото ги изненадва с неочакван удар и оставя своите дела неуредени. Блазе на онзи, който се разболее преди смъртта и претърпи мъки и страдания. На него му се дава възможност още веднъж разумно да прецени своя живот; да види и изброи своите грехове; да се покае за всичко лошо, което е сторил, да заплаче пред Бога и да очисти своята душа със сълзи, и да помоли Бога за прошка. И сам да прости на всички онези, които са му навредили и злословили през живота му; да благослови всички свои приятели и всички свои врагове; да напомни на децата си да се боят от Бога, да мислят за смъртния час и благовременно да обогатяват душите си с вяра, молитва и милостиня. Вижте как са умрели Божиите угодници и праведници в Старозавено време: Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей и Давид. Всички те боледували преди смъртта си и по време на боледуването Божието име не слизало от устата им. И всички оставили добри завети на своите потомци и ги благословили. Такава е обичайната смърт на праведника. Ама ще кажете: „Нима много праведници не са загинали внезапно в битки?“. Не, не са. Праведниците никога не умират внезапно. Те винаги са готови за смъртта и всеки ден очакват раздялата с този живот. В сърцето си те непрестанно се каят и изповядват пред Бога и прославят Божието име. Така постъпват праведниците в мирно време и в благоденствие, а още повече правят това по време на война, напасти и изкушения. Целият техен живот е старателна подготовка за смъртта. Затова те никога не умират внезапно.

       Да се приготвиш за смъртта – това означава да богатееш в Бога. Защото само онези, които истински вярват в Бога и в другия живот, се подготвят за смъртта, за другия живот. Невярващите въобще не се подготвят за смъртта: те се трудят да удължат живота си на земята. Затова те се боят даже и да помислят за смъртта, а още по-малко се стараят да богатеят в Бога. Който пък се готви за смъртта, той се готви за вечния живот. А какво е това подготовка за вечния живот, е известно на всеки християнин. Мъдрият човек всеки ден укрепва своята вяра в Бога и пази своето сърце от неверие, съмнение и злоба, както мъдрият стопанин пази своето лозе от вредни насекоми и скакалци. Мъдрият човек се грижи всеки ден да изпълнява Божиите заповеди за делата на прошката, милосърдието и любовта. Така той се обогатява в Бога. Онова, което му е най-мило и най-скъпоценно, мъдрият човек не държи в житници и кошници, а го полага в Божията десница. Това е неговата душа. Това е най-голямото му съкровище – едно съкровище, което не гние и не умира. Всеки ден мъдрият човек има уредена сметка с този свят и е готов да легне и да умре с твърда вяра, че ще оживее и ще застане пред Божието лице.[3] Няма нищо по-лекомислено от това да се каже: „Да умра неочаквано и да не усетя смъртта!“. Така говорят безумните и безбожниците. Кой от апостолите, светиите и всички богоугодници е умрял в съня си? Или кого е погълнала земята? Или кой е изгорял в пожар? Кой от тях е извършил самоубийство? Затова умните и благочестивите казват: „Да бъде Божията воля!“. По-добре е години да боледуваме и да сме в рани и гърчове от болести, отколкото да умрем внезапно и неразкаяни. Защото мъките на този свят, както и радостите, бързо отминават. А на другия свят няма нищо временно и преходно, а всичко е вечно – било мъка или радост.

       По-добре е, следователно, малко да се помъчим и поболедуваме тук, отколкото там. Защото там усещането на болката и на радостта е несравнимо по-голямо. Да бъде Божията воля! Да се молим, значи, Всевишният Бог да не ни праща внезапна смърт посред нашите грехове и беззакония, а да ни помилва, както е помилвал и цар Иезекия (Исаия 38: 1), и да ни даде време за покаяние. По Своята милост да ни даде знак за приближаващата ни смърт, за да може бързо да сторим още някое добро и да спасим душата си от вечния огън. Та така и нашето име да се намери в Книгата на Живота, и нашето лице да се окаже между праведниците в Царството на Христа – нашия Бог.

       Нему слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] Рикащ – ревящ (бел. ред.).

[2] Свeтител Николай (Велимирович). Охридски пролог. Преводач Архим. Сава (Тинков).     FastPrintBooks, 2018, с. 734.

[3] Размисли в себе си и кажи: „няма да преживея този ден“ – няма да съгрешиш пред Бога (Св. Антоний Велики (бел. авт.).