НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА Евангелие за десетте прокажени

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за десетте прокажени

 

Лк.: 12 – 20, Зач. 85

 

       Ако не можем да разберем веднага големите неща, да се учим от малките.

       Ако не можем да разберем как Бог гледа и вижда всички хора, да погледнем как слънцето свети и осветява всички творения на земята. Ако не можем да разберем как човешката душа не може и една минута да живее без Бога, да видим как човешкото тяло не може и една минута да живее без въздух.

       Ако не знаем защо Бог иска от хората послушание, да разберем защо домакинът иска послушание от своята челяд, царят – от своите поданици, войводата – от войника, и архитектът – от зидаря.

       Ако не знаем защо Бог иска от хората благодарност, да размислим и разберем защо родителят иска благодарност от своите деца. Но нека по-задълбочено да обърнем внимание на този въпрос: защо родителят иска благодарност от своите деца?

       Защо родителят иска от своя син той да му сваля шапка, да му се покланя и да казва „благодаря“ за всяко нещо – голямо и малко, което получава от родителя си? За какво му е това на родителя? Дали родителят от детската благодарност става по-богат, по-силен, по-авторитетен и по-влиятелен в обществото? Не, нищо от всичко това. Па щом като родителят не получава нищо от благодарността на детето, не е ли смешно, че той непрестанно го учи на благодарност; и то не само благочестивият родител, а и невярващият?

       Не, ни най-малко не е смешно, то е възвишено. Защото това е най-безусловна родителска любов, която кара родителя да научи своето дете на благодарност. Защо? За да добрува детето. За да порасте детето като благородна овошка, а не като див трън. За да добрува детето в този живот между хората, между приятелите и между враговете, в селото и в града, във властта и в търговията. Защото благодарният човек е ценèн, обичан, канен, подкрепян и обичан навсякъде. Който се научи да е благодарен, се научава и да е милостив. А милостивият човек свободно крачи по света.

Сега да се запитаме защо Бог изисква благодарност от хората. Защо Бог искал от Ной, Моисей, Авраам и останалите праотци да Му принасят жертви на благодарност (Бит. 8: 20; 12: 7 –8; 35: 1; Лев.3: 1)? Защо Господ Иисус всекидневно давал пример на света, как трябва да се принася благодарност на Бога (Мат. 11: 25; 14: 19; 26: 26 – 27)? Защо и светите апостоли постъпвали така (Деян. 2: 47; 27: 35), заповядвайки на всички вярващи да благодарят на Бога за всех и вся (Ефес. 5: 20; Кол. 3: 17)? Дали е неразумно, дето великият Исаия издига глас: Ще спомня милостите Господни и славата Господня за всичко, що Господ ни е дарувал, и великата Негова благост към дома Израилев, която му Той оказа по Своето милосърдие и по многото Си щедрости (Исаия 63: 7)? Или, както сам умиленият Псалмопевец съветва своята душа: Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния (Пслм. 102: 2). Защо, значи, Бог изисква от хората благодарност? От Своята безкрайна любов към хората Бог иска те да Му благодарят. Човешката благодарност няма да направи Бог нито по-велик, нито по-силен, нито по-славен, нито по-богат и по-безсмъртен. Нито пък човешката благодарност ще предаде нещо на Божия мир и блаженство, ала тя ще принесе много за човешкия мир и блаженство. Благодарността няма да повлияе на Божието съществуване и битие, ала тя ще повлияе на съществуването и битието на благодарния човек. На Бог не Му е необходима нашата благодарност, както не Му е необходима и нашата молитва. Но макар че Господ е казал: Вашият Отец знае от какво имате нужда, още преди да поискате от Него (Мат. 6: 8), същевременно препоръчва [на хората] винаги да се молят и да не падат духом (Лк. 18: 1). И въпреки че Бог няма потребност от нашата молитва, Той ни заповядва да Му се молим. Макар и да няма потребност от нашата благодарност, Той иска от нас благодарност, която всъщност не е нищо друго освен един вид молитва – молитва на благодарност. Защото благодарността към Бога въздига нас, смъртните, от смъртното тление, освобождава ни от онова, от което, искаме или не искаме, ще трябва да се освободим, и ни привързва към живия и безсмъртен Бог, за когото, ако не се привържем в този живот, във вечността няма да сме близо до Него. Благодарността облагородява благодарния и трогва благодетеля. Благодарността дава полет на милосърдието в света и освежава всяка добродетел. Всъщност езикът на смъртния човек не може даже и малко да изрази красотата на благодарността, нито пък грозотата на неблагодарността, така ясно, както те са  изразени в днешното евангелско четиво.

        И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Десетима прокажени души! Страшно е да се види и един прокажен, а камо ли група от десетима. Тялото от главата до петите най-напред се покрива с бели пъпки, а след това – с бели гнойни струпеи, които първо сърбят, а после изгарят като огън, от което тялото гние и се разпада! Тяло, от което тече повече гной отколкото кръв! Тяло, което смърди – външно и вътрешно! Ето, това е прокаженият човек. А когато проказата обхване носа, устата и очите, можете да си представите какъв ще да е въздухът, който се вдишва през гнойта, и каква е храната, която се яде с гнойта, и въобще какъв е светът, който се вижда през гнойта?

       Според Моисеевия закон на прокажените било забранено да имат какъвто и да е допир до останалите хора. Всъщност това и днес е така по онези предели, където има проказа. За да не се доближи някой до прокажения човек, той трябвало отдалеч да вика: Нечист! Нечист!“. В Закона буквално е написано: На прокажения, който има тая рана, дрехата да се раздере и главата му да бъде открита, и да бъде забулен до устата, и да вика: нечист, нечист (Лев. 13: 45)! С раздрана дреха – за да се вижда проказата върху него; гологлав – отново да се узнае, че е прокажен, защото от проказата косата побелява и опадва; със забулена уста – отново знак за разпознаване от преминаващите; и отгоре на това трябвало да вика: Нечист! Нечист!“. Прокажените били прогонвани от градовете и селата и живеели по-лошо от животните – отхвърлени, презирани, забравени. Той е нечист – пише в Закона – и трябва да живее отделно; неговото жилище да е вън от стана (с. 46). Считали ги за мъртви, но тяхната участ била по-страшна от смъртта. Един ден покрай десетима такива дрипави и смърдящи останки от живота преминавал Господ Иисус – източникът на здравето, красотата и силата. А прокажените, като Го познали, че е Той,  се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Откъде тези нещастници могли да узнаят за Иисуса, както и че Той може да им помогне, като не влизали в контакт с хората? Вероятно, някой, като им подхвърлил хляб на пътя, да им е съобщил тази новина. Вероятно отдалеч до техните уши е стигнал слухът за тази новина, която можела да ги заинтересува. Всичко останало, което се случвало в света: смяната на царете и битките на народите, създаването и разрушаването на градове, забавленията, пожарите и земетресенията – за тях всичко това било безразлично. Облечени в гной, те могли да мислят само за тези свои злощастни одежди и може би за Онзи, който би могъл да съблече тези одежди и да ги облече в здрава дреха. Чули за Господ Иисус като за всемогъщ Изцелител, те вероятно чули и за особените случаи на изцеление от Христа на прокажени, каквито били и те (Лк. 5: 12 – 13). Затова би трябвало да са желаели щастлив случай на среща с Господ. Някъде към края на Галилейската равнина, където пътят започва да се изкачва по Самарийските височини, те Го очаквали. Минавал оттук на път за Иерусалим. И ето, ето щастлив миг, не случаен, а устроен от Бога! Те видели идващия с учениците си Христос. И като го видели, завикали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Защо го нарекли наставник? Затуй, защото с това се изразява по-голямо достойнство и по-голяма значимост, отколкото с думата учител. Защото наставникът не е само обикновен учител, а и душепопечител, който със слово, пример и обгрижване ръководи хората по пътя на спасението. А защо не го наричат Господ, което е израз на още по-голямо достойнство и значимост от думата наставник? Вероятно, защото още не били узнали за това Христово достойнство. Помилуй ни! – викали те с все глас.

       Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. При един предишен случай на изцеление на прокажен Господ се докоснал с ръка до прокажения и му казал: Искам, очисти се! И веднага проказата се махна от него (Лк. 5: 13). А в този случай Той не само не се докоснал до прокажените, ами не се и доближил до тях. Защото те се спрели отдалеч и с висок глас викаха  към Него. Трябвало, значи, и Той да им извика отдалеч. Защо Господ ги праща при свещениците? Защото свещениците имали задължението да обявяват прокажените за нечисти и да ги прогонват от обществото, а оздравелите да обявяват за чисти и здрави, като ги връщат в обществото на хората (Лев. 13, 34, 44). Господ не искал да нарушава Закона, защото не пречел на Неговото дело, а напротив, в този случай Му помагал, та така и свещениците да се уверят от станалото, че десетимата прокажени са оздравели, и самите те [свещениците] да го потвърдят и да свидетелстват. Като чули, значи, какво им казал Господ и къде ги праща, десетимата прокажени тръгнали за своето село и постъпили така. Но ето, като вървели, погледнали се и [видели], че проказата вече я няма. И когато отиваха, очистиха се. Погледнали своите тела и телата им били здрави и чисти, погледнали един към друг и се уверили, че всички били здрави и чисти. И струпеите, и гнойта – всичко било изчезнало така, че повече и следа нямало от ужасната проказа по тях.

       Кой може да каже, че това Христово чудо не е по-голямо от възкресяването на мъртви? Помислете малко върху този факт, че с една всемогъща дума десет човешки тела, разядени от проказа, изведнъж стават здрави и чисти! И като помислите, сами лесно ще признаете: тези думи не могат да дойдат от смъртен човек! Тези думи е трябвало Бог да каже чрез човешки телесен орган. Човешкият език наистина произнесъл тези думи, ала тези думи извирали от онази същата дълбина, от която са произлезли и заповедните думи, след които последвало и сътворнието на света. Има думи и думи. Има думи чисти и безгрешни, които заради това са и силни. Тези думи идват от праизточника на вечната Любов. Пред тях се отварят вратите на всички творения; на тях се покоряват [безсловесните] творения и хората, болестите и духовете. А има и разводнени думи, безсмислени, умъртвени от греха, които нямат по-голямо въздействие отколкото свистенето на вятъра през кухите стъбла на тръстиките; и колкото и много да са тези изговорени мъртви думи, те остават безсилни като блъскането на дима по желязна врата. Помислете още каква ненадмината утеха за нас е това, че знаем в какъв всемогъщ и човеколюбив Господ вярваме! Бог наш на Небеси и на земли, вся елика восхоте сотвори! Той е Господарят на живота, Той е Властелинът над болестите, Той е Заповядващият над природата, Той е Победителят на смъртта. Ние не сме сътворени от сляпата и безсловесна природа, а от Него, Премъдрият. Ние не сме роби на природните закони, а слуги на живия и човеколюбив Бог. Ние не сме игра на случая, а творение на Онзи, Който е сътворил и нашите по-старши братя – ангелите и архангелите, и цялото безсмъртно небесно войнство. Ако сме в мъки на този свят, Той знае смисъла и целта на нашите мъки; ако сме и прокажени от греха, Неговото Слово е по-силно от проказата, както от телесната, така и от душевната; ако потъваме, Неговата спасителна десница е близо до нас; ако умираме, Той ни чака от другата страна на гроба.

       Но да се върнем към евангелския разказ за изцелението на прокажените и да видим сега ясната картина на благодарността и неблагодарността. Какво, значи, сторили тези прокажени, като видели, че са изцелени от проказата? Ето какво: само един от тях се върнал да благодари на Христа, а останалите девет продължили своя път, без повече да се интересуват за своя Благодетел и Спасител.

       А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Единствено този благороден човек, като видял, че тежката болест изчезнала, въздъхнал с душата си, сякаш че от него паднало кълбо от люти змии, и първата му мисъл била да благодари на своя Спасител за избавлението от неизказаната беда. И както преди час със своята гноясала уста с немощен глас викал: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Така сега извисил своя звънък глас, от здравите си гърди, със здравите си и чисти уста и благодарил на Бога. Но това не било достатъчно за него и той изтърчал назад при своя Благодетел, за да Му изкаже своята благодарност. И като дошъл при Христа, паднал ничком пред Него, вече не на изранените и болни колена, а на здравите,  и започнал да Му благодари. Тялото му било изпълнено със здраве, сърцето – с радост, очите – със сълзи! Това е истинският човек! Преди час – една топка гной, а сега отново човек! Преди час – една тъжна тръба, която свирила само една песен: Нечист! Нечист! А сега – радостна тръба, хвалеща и славеща Бога!

       А този единствено благороден човек не бил евреин, а самарянин. Самаряните не били евреи, а или чисти асирийци, или смесица между асирийци и евреи. Това са онези асирийци, които някога асирийският цар Салминасар заселил в покорената Самария, като преди това преселил евреите оттам в Асирия (4 Цар. 17: 3 – 6, 24). Че този благороден човек бил асириец, е видно от това, че сам Господ Иисус го нарича другородец. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? Чувате ли как меко Господ укорява неблагодарните? Той само пита за тях – те не се ли излекуваха? И защо не се върнаха и те да благодарят? Той не пита, защото не знаел, че и те, всички, са изцелени; не, Той знаел още преди да ги срещне и види, че те ще бъдат изцелени. Но Той задава този въпрос като укор. Какъв благ укор! Как всеки от нас, когато подари динар на някой нещастник, крещи и негодува, ако онзи не му благодари! А помислете как всеки от нас би изобличил деветимата болни, ако, да речем, бил в състояние да им върне здравето, а те не изрекат и една дума на благодарност за такава безценна услуга! Колко са изпълнени всички дни с възмущение от човешката неблагодарност! Колко е натежал въздухът по земята от омраза и клетви, които от сутрин до вечер се сипят от човешките уста към неблагодарните! Впрочем, колко нищожно е онова, което човек човеку прави, сравнено с  благодеянията, които Бог прави на хората, и то неуморно и непрестанно, от люлката до гроба! И въпреки това Бог не вика, не ругае и не проклина неблагодарните, а само благо ги укорява. Той пита онези, които му се покланят вкъщи или в храма: „А къде са останалите Мои чеда? Не дадох ли здраве на хиляди от тях, а ето, само десетима на молитва [в храма]? Не стоплих ли със слънцето милиони, а ето, само стотина благодарят? Не украсих ли с изобилие нивите и не напълних ли кошарите с всичко, а ето, само неколцина коленичат пред Мене и благодарят? Къде са останалите Мои чеда? Къде са могъщите и силните, които владеят над Моя народ чрез Моята сила и помощ? Къде са богатите и преуспелите, които забогатяха с Моите богатства и преуспяха поради Моята милост? Къде са здравите и веселите, които се изпълниха със здраве и веселие от Моя извор? Къде са родителите, на чиито деца Аз помагам да растат и укрепват? Къде са учителите, на които Аз давам мъдрост и знание? Къде са болните, които Аз изцелих? Къде са грешниците, чиито души Аз измих като от проказа?“.

       Освен тоя другородец! Той единствен се върнал, за да благодари! Но нима за Христа има другородци? Не е ли Той дошъл да спаси всички хора, а не само евреите? Евреите се хвалели със своето избранничество от Бога и със своето, превъзхождащо другите народи по земята, богопознание. Но ето примера, който разкрива тяхното оглупяване и вкаменяване на сърцата им! Един асириец, един езичник има по-просветен ум и по-благородно сърце от самохвалните евреи. Ала за съжаление тази история и до ден днешен се повтаря и с избраните, и с неизбраните. И днес някои от езичниците имат по-ясен ум и по-благородни сърца спрямо Бога от мнозина християни. Много мюсюлмани, будисти и огнепоклонници може да засрамят мнозина от християните със своето усърдие в молитвата към Бога и със своята гореща благодарност към Него. Накрая този разказ завършва с думите на Спасителя, казани на онзи благороден самарянин:

       Стани, иди си: твоята вяра те спаси. Виждате ли колко е велик Господ в смирението, както и в благостта! За Него е радост да нарече хората съучастници в Неговите велики и добри дела. С това Той иска да възвиси достойнството на понизения и унижен човешки род. Възвисен над човешката суета и гордост, той желае да сподели Своите заслуги с другите, Своето богатство със сиромасите, Своята слава с бедните и тъжните.  Твоята вяра те спаси! Наистина, този самарянин е вярвал, както са вярвали и останалите десетима прокажени; защото ако не вярвали в силата на Господа, не биха викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Но каква е ползата от тяхната вяра? С тази същата вяра те можели да викат към хиляди най-прославени лекари на земята: „Помилвайте ни и ни излекувайте!“, ала всичко щяло да е напразно. Но да предположим, че някой от тези хиляди земни и смъртни лекари ги изцели – мислите ли, че който и да е от тях ще припише това изцеление на вярата на болните, а не на себе си, а не изключително на себе си и на своите способности? Не е ли обичайно земните смъртни лекари умишлено да премълчават за някоя заслуга на болния за неговото оздравяване, та с това да изтъкнат по-силно и изключително себе си и своята заслуга? Така хората се отнасят към ближните си. А Господ се отнася по друг начин към хората. Господ посял Своята пшеница, а прокаженият самарянин хвърлил едно зърно. Христовата пшеница е Неговата Божествена сила и власт, а зърното на прокажения е неговата вяра в Христа. Но справедливият и човеколюбив Христос не желае да скрие това единствено зърно, а напротив – отдава му чест като на цялата Своя заслуга. Затова и не казва както всички смъртни в този случай биха казали: „Моята пшеница те нахрани“, а: „Твоето зърно те нахрани!“. Той не казва: „Аз ти помогнах!“, а: Твоята вяра те спаси. Какво великодушие има в тези думи! И каква поука за всички нас! И какъв укор за човешкия егоизъм и гордост!

       Нека пристъпят и, срамувайки се от праведния Христос, да се поучат всички онези, които скриват чуждото зърно за заслугите, а изтъкват своя принос. Ето, те не са по-малки грабители и крадци от богаташа, който присъединява малката сиромашка  нивица към своята голяма нива.

       Нека пристъпят и, срамувайки се от справедливия Христос, да се поучат всички генерали, които пренебрегват заслугите на войниците си, а изтъкват с широко отворени уста своите.

        Нека пристъпят и, срамувайки се от смирения Христос, да се поучат всички търговци и индустриалци, които премълчават заслугите на работниците и помощниците за успеха си, а приписват за него изключително само своя принос, мъдрост и шанс!

Най-после нека пристъпи и се поучи от Христос Човеколюбеца и целият човешки род, който в горделивото си заслепение приписва всичко добро, всяко умение, всеки успех изключително на себе си, а прикрива или забравя огромната част на делото Божие за всичко това! Нека пристъпи и да се научи как справедливият Бог не укрива нито едно зърно на човешките заслуги в цялото Свое дело, а  напротив – прикрива и премълчава Своите, а изтъква заслугите на хората!

Може ли да има по-голям удар и по-страшен укор към хората заради тяхната крадливост, грабителство, грубост, гордост отсъствие на човеколюбие и боголюбие? Наистина, който има срам, ще се засрами от това Христово смирение. Който има и една искра неугаснала съвест, той ще се покае за своето грубо и глупаво самохвалство и самоизтъкване, и ще стане благодарен към Бога и към хората. А благодарността ще го научи на справедливост, праведност и смирение.

О, да знаехме ние – християните, от каква душевна проказа ни цели всекидневно Христос Господ, бързо щяхме да се обърнем към него, да паднем пред Неговите нозе и да му благодарим  до смъртния си час, който не е далеко от нито един от нас!

       На Господа и Спасителя наш, Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин!

 

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски