НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА Евангелие за Лазар и богаташа

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

 

Евангелие за Лазар и богаташа

 

Лк. 16: 19 – 31,  Зач. 83

 

       Хората по земята претендират за собственост и тези изтощаващи и безплодни претенции нямат край! О, хора, а чия собственост сте вие?

       Стадото се блъска за паша, а владетелят на пасбището и стадото стои и гледа с почуда – защо неговото стадо така се блъска за пасбището му, когато той се грижи и за стадото, и за пашата?

       Човек помни много неща, а едно не запомня, колкото то и да му се повтаря – че той без нищо идва на този свят, и без нищо си отива от него.[1]

       Хората делят тази черна земя и никога не я разделят! С живота си плащат границите на своята собственост, а границите пак си остават променливи. Прескъпо плащат за твърде евтиното, без да се противят на това, и наричат тази страшна цена патриотизъм, или с някакво друго утешително название. Само че никога не признават, че е безумие това, дето овцата дава живота си за наръч трева, когато тревата е за живота ѝ, а не животът ѝ е за тревата. Въпросът за собствеността в края на краищата е въпрос за тревата, защото всичко, което ядат хората, и онова, с което се обличат, е трева, или нещо още по-мъртво от тревата. В самото начало на Свещеното Писание се казва, че Бог дал за храна на хората и животните трева и растения (Бит. 1: 29 – 30; 9: 3).

       Като поставите на хората въпроса – кое е по-важно – тревата или човекът, ще получите еднозначен отговор, че човекът е по-важен. Ала на дело, като жертват своя и чуждия живот за тревата, хората признават, че тревата е по-важна от човека.

       Но щом въпросът за собствеността е въпрос за тревата, той се явява препъникамък в живота на хората на земята. Само онези, които духом се уподобяват на Бога, не се спъват в този камък, заобикалят го и безгрижно го оставят зад себе си. За останалите този съблазнителен камък е предмет на спорове, предмет на разговори, предмет на непосилен труд и пот, предмет на смисъла на целия им живот и накрая – техен надгробен паметник.

       Къде е Крезовото богатство? Къде са Лукуловите пиршества? Къде е Цезаровата държава? Къде е Наполеоновата сила? От всичко това все още може в една или друга форма да се открият следи, но те не са така важни като въпросите: Къде е сега богатият Крез? Къде е ненаситният Лукул? Къде е властолюбивият Цезар? И къде е силният Наполеон? Най-важното е да се знае къде са хората, а не къде е тяхната собственост. Но това не можем да узнаем, преди да узнаем чия собственост са хората.

       Чия, следователно, собственост са хората? Онзи, който разреши въпроса чия собственост е човекът, лесно ще разреши и въпроса за човешката собственост, както пътниците, които отместват най-големия камък от пътя си и после лесно махат камъчетата и листата.

Когато хората сами, без  Господа Христа, отговарят на тези въпроси, както са си отговаряли сами и през хилядолетията, те ги разрешават по два начина: първото решение – човекът е собственост на злите духовни сили, които се крият зад природата и под маската на природата. И второто решение – човекът е собственост на самата природа, която го е сътворила, която го държи известно време като мебел между другите свои мебели, и която най-накрая го разбива и убива. Цялото човешко мъдруване от началото на света, което не е взело поне малко разум от Христа, има само два отговора на въпроса чия собственост е човекът.

       А Христовият отговор на този въпрос е: човекът е притежание на всеблагия Бог. И това притежание не е като останалите неща нечия собственост, а свободно и разумно същество като син Божий. Този отговор не е отговор на някой философ – защото ако е такова, ние не бихме му повярвали, а е отговор на Очевидеца, Който е дошъл на посещение при хората от триединната централа на творението и живота, от която животът се разпространил по целия свят. Затова вярваме на този отговор и го имаме за единствено истински и за единствено спасителен. Всъщност това не може да се нарече отговор, а свидетелство на Очевидеца.

       С това свидетелство са разрешени всички въпроси за принадлежността на човека, всички въпроси за стопанисването, икономиката и политиката на земята. Хората са Божие притежание, а значи и природата е Божия собственост. А това пък  означава, че всичко, което човек нарича своя собственост, всъщност е Божия собственост и заем даден от Бога на хората. Този заем Бог е разделил между хората неравномерно. Защо неравномерно? Защото хората са разумни и свободни същества. На неодушевените творения Бог е разделил всичко по равно. И на полуодушевените творения, т.е. на несвободните и неразумните, Бог е разделил всичко по равно. А на Своите свободни и разумни творения Бог е разделил всичко неравномерно, за да се изявят техният разум и тяхната свобода; та всички хора да видят братската зависимост един от друг и чрез мъдрото управление на кредита, даден от Бога, да осъществят спасението, както своето, така и на своите братя. И тъй, кредитът от Бога, или онова, което хората погрешно наричат своя собственост, е само средство за човешкото спасение.

       Днешното евангелско четиво разказва за един богаташ, който не възприемал така собствеността, а по друг начин – в абсолютния смисъл на тази дума, и който заради това си навлякъл такива мъки, че сърцето на човек се свива и косите му настръхват само като чете написаното за тези мъки.

       Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му, и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Това е страшна картина на земното различие. Но, почакайте – по-нататък ще видите още по-страшната картина на небесното различие. Каква противоположност: от едната страна – богаташ, облечен в пурпур и коприна, а от другата – просяк покрит с рани и гной! От едната страна – човек, комуто правят компания хора, подобни нему: богати, сити, облечени и весели; от другата страна – човек, комуто единствено псетата правят компания! От едната страна – богатство, здраве и ситост до пресищане; на другата – горчива беда, болести и глад! От едната страна – шумотевица от песни, игри и смях; от другата – мълчаливо очакване на троха хляб и мълчаливо наблюдаване на изтичащата от тялото гной, и безмълвно очакване на смъртта! Мълчаливо и търпеливо – защото не е споменато Лазар да е искал помощ, нито пък да е викал като другите просяци. Гладувайки, той само бил петимен за трохите под масата на богаташа и мълчал. Със сърцето си той разговарял с някого, но с езика си – с никого. Но защо да говори с езика си за своята беда, когато цялото негово тяло, обиколено от псетата, по-ясно говорило за това, отколкото всички езици на земята? Но забележете твърде важната подробност, че Господ не споменава името на богаташа, а името на бедняка споменава. И в цялата притча името на богаташа остава неспоменато, докато Лазаровото име се споменава и на земята, и на небето. Какво означава това? Не е ли това съвсем противно на човешките обичаи – да се помни името на богаташа, а името на сиромаха или да не се помни, или, и да се знае, да не се споменава. Като безимени сенки просяците ходят или лазят по земята между хората, всички с едно общо прозвище – просяк, докато името на богатия звучи из дворците, пее се в песните, вписва се в историята и новините и се издълбава на паметниците.

       Точно за това Господ не споменава името на богаташа, за да не отдаде свръхчест на онзи, когото хората толкова почитали, и за да покаже, че Божият съд е различен от човешкия съд, и често съвсем противоположен на него. Той не дошъл на земята, за да постъпва в света както постъпват хората към себеподобните си, а да покаже как ще постъпи небето с човеците. И вече със самото пропускане на името на богаташа, Той открива една небесна тайна. Имената на подобни богаташи на небето ще бъдат неизвестни; те няма да се споменат нито между ангелите, нито между светиите. Те ще бъдат изтрити от Книгата на живота. Господ  със сигурност е знаел името на богаташа, както е знаел и името на сиромаха, но нарочно не искал да го изговори със Своите животворящи уста, та да не би така да го обнови и оживи, защото то вече било изтрито от Книгата на живота. Забележете, че Господ нарочно не произнася със Своите уста имената на Ирод, Пилат и Каифа. Идете и кажете на тая лисица (Лк. 13: 12)! – казва Той за Ирод, но не иска да произнесе неговото име. Защото още в древност Бог, чрез Псалмопевеца, е казал за беззаконниците: С устата си няма да помена техните имена (Пслм. 15: 4). А за праведниците Господ Иисус е казал: Радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лк. 10: 20); и тази радост Той им препоръчва над всяка друга радост, та дори и над радостта, че им се покоряват злите духове.

       Но какво лошо сторил този богаташ, та Господ не иска да спомене и името му? Ето, Господ не го обвинява нито в кражба, нито за лъжа, нито за блудство, нито за убийство, нито за неверие в Бога, та дори и за неправедно придобито богатство. Защото изглежда, че той не е спечелил това богатство нито праведно, нито неправедно, а го е наследил, защото се казва: беше богат, а не „стана богат“ или „забогатя“. Но защо Господ да го обвинява, когато живото обвинение било пред неговата порта? Написано не с мастило върху хартия, а с рани и гной по кожата на жив човек. Без съмнение, богаташът имал всички онези пороци, които богатството неминуемо донася със себе си на всеки лекомислен. Защото онзи, който всеки ден се облича разкошно, яде и пие, и прекарва във веселба, няма как да има в себе си страх Божий, нито може да удържа езика си от празнословие, нито корема си – от лакомия, нито сърцето си – от гордост и суета, нито от презрение към другите човеци, нито от подигравка с Божиите светини. А всичко това неизбежно подтиква човека към блуд, измама, отмъщение, убийство и богоотричане. Но Господ не изрежда всичките тези грехове. От Неговата притча е ясно само едно престъпление на богаташа, а то е: крайно презрение към човека Лазар и то не заради друго, а заради бедността и болестите. Да би бил Лазар здрав и облечен в коприна, па да се появеше пред портата, богаташът несъмнено би го заговорил и поканил на своята трапеза – би го заговорил като човек, би го признал за човек. Впрочем, на бедния и потънал в гной Лазар той не гледал като на човек, нито го смятал за човек. Той презрял Божието творение като несъществуващо. Той отвръщал очите си от него, та да не омърси погледа си. Той се смятал за самодостатъчен и на своето богатство не гледал като на кредит от Бога, а като на изключително своя собственост. Талантът, даден му от Бога, той закопал в пръстта на своето тяло, и не дал да се ползват от него онези, които се нуждаели. Неговото сърце било отегчено от преяждане и пиянство (Лк. 21: 34), т.е. било напълно сляпо за духовния свят и за духовните ценности. Той гледал само с плътските си очи, слушал с плътските си уши, живеел плътски живот. Неговата душа била гноясала също тъй, като Лазаровото тяло. Неговата душа била истинско отражение на Лазаровото тяло и то било същинска лика-прилика на  неговата душа. И тъй, Бог поставил на земята двама души, за да бъдат огледало един другиму, единия – в двореца, другия – пред портата на двореца. Външният блясък на богаташа бил огледало на Лазаровата същност, а Лазаровата гной – огледало на същността на богаташа. Защо трябвало Господ да изброява всички грехове на богаташа? С един щрих всички са разкрити, всички, до един. Немилосърдието към Лазар свалило завесата от бунището на душата на богаташа и всичката гадост на това бунище – и за очите, и за носа, и за ушите, станала явна.

       Ето я картината с двамина различни човеци на земята – единия, чието име хората твърде добре знаели и радостно произнасяли; и другия, чието име хората не искали и да знаят. А ето сега и каква е картината на тези двама души на небето.

       Умря сиромахът и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Богатите умират, както умират и сиромасите. Никой не се ражда на този свят, за да живее вечно на него, защото и светът е смъртен, и чака своя край. Богатите умират с въздишка за този свят, а сиромасите – с въздишка за другия. Оставяйки света, богаташът оставя блясъка, разкоша и насладите; а Лазар, оставяйки този свят, оставя глада, гнойта и псетата. Но вижте сега Божията жътва! Като умрял сиромахът, ангелите взели неговата душа и я отнесли в рая; а като умрял богаташът, ангелите се върнали от смъртния му одър с празни ръце. На едно наглед гнило дърво ангелите намерили и набрали чуден и узрял плод, а на друго, наглед разлистено и раззеленяло дърво, не намерили никакъв плод. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Лк. 3: 9). Тези пророчески слова дословно се изпълнили за немилосърдния богаташ. Той бил посечен и тялом, и духом; тялото му било хвърлено в гроба, за да тлее в земята, а душата – в пъкъла, за да гори в него. Ангелите не се и доближили до неговата смъртна постеля, защото знаели, че за тях няма нищо; към него се приближили дяволите и хората, та и едните, и другите да го закопаят; дяволите закопали душата му в пъкъла, а хората – тялото му в земята. Естествено, хората се отнесли различно към мъртвите тела на богатия и на Лазара, както [се отнасяли] към тях и когато били живи. За смъртта на богатия било разгласено на всички страни и целият град тръгнал, и се стекъл около мъртвия за погребението. Студеното тяло, което след смъртта за първи път, откак се е родило, може би е изглеждало сериозно, отново било облечено в нов пурпур и нова коприна, поставено в ковчег от скъпо дърво и скъп метал и карано през града на скъпа катафалка с коне [впрегнати] и наметнати с черни покривала, и така нагласени, като че ли и те жалеят за онзи, който със своя живот пропилял съжалението на небето. Зад катафалката вървели приятелите, сродниците и слугите, всички с черни жалейки. За кого? За онзи, който не искал да даде на един гладен просяк и остатъците от своята трапеза. Целият град се събрал около неговия гроб, за да чуе речта за неговите големи заслуги към града, народа и човечеството, [думи] красиви като пурпура и гладки като коприната върху мъртвото тяло, на което вече не трябвали дори и трохите от трапезата на този живот; думи лъжовни, като целия живот на този човек; думи празни, както била празна, без добри дела, и неговата душа. Накрая тялото с пурпура и коприната било положено в земята, за да не го ближат псетата, а да го ядат червеите. Върху гроба поставили зеленеещи се венци и цветя – на онзи, които изгубил венеца на небесната слава. Над главата му поставили скъп паметник, на който със злато било изписано името му, което не се намирало в Книгата на Живота. Но от онези, хилядите, които направили този безполезен парад, на нито един и през ум не му минало, че в същото това време душата на богатия била в пъкъла.

А какво било погребението на бедния Лазар? Като погребението на едно псе, когато го намерят мъртво на улицата; някой трябва да е съобщил на градските власти, че някакъв мъртъв просяк лежи на улицата. Властите трябвало да се постараят да го погребат по много причини, а особено по две: първата – да не го разкъсат кучетата и да го разнесат из града; а втората – от опасност да не се вмирише и така да зарази града. Освен това трябвало това мъртво, сгърчено, гноясало и дрипаво тяло да се изнесе извън града и да се закопае, за да не смущава погледа на минувачите. Нито един повод, значи, не е заради Лазар, а всички са заради гражданите. Той, сиромахът, досаждал на гражданите като жив, па ето – и след смъртта си. Властите вероятно са се ядосали от тази неприятна вест и са търсели хора, които да свършат тази противна работа; се притеснявали чудели са се как да заплатят на тези хора за нея! И от уста на уста се разнасяло: „Умрял е някакъв просяк! Кой ще погребе един просяк? Къде и на чии разноски? Кой е този просяк?“ – питали, може би, любопитните деца. Смешен въпрос! Че кой ще знае и помни името на просяка!

       Ето каква огромна разлика имало в ценността между тези двама души в очите на хората! Ала небето не мери като хората нито според техните похвали, нито според тяхното оплюване, нито по ордените, нито по присъдите. Човешката оценка стига само до гроба на умрелите, а след него небето взима техните души и дава своята оценка. По тази оценка облечният в коприна богаташ паднал в пъкъла, а гноясалият Лазар се издигнал в рая.

       И когато бил в пъкъла на големи мъки, богаташът повдигнал очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Вероятно сега, за първи път през своя живот, богатият повдига своите очи нагоре. На земята виждал само себе си и света около себе си и, нетормозен от никакви страдания, неговият поглед не се вдигал нагоре. Така и днес е с мнозина от нас, поради което има и поговорка: „Без неволя няма молитва!“.[2] Нека са хиляди пъти благословени страданията, които през този живот ни сполитат и ни карат да вдигаме очи и [да откриваме] сърца към Господа! Ако този нещастен богаташ не е проклинал страданията на земята, търсейки само смях и веселие, той би вдигал още на земята своите очи към небето и вероятно би се спасил от пъкъла, откъдето [вече е] безполезно да вдига очи нагоре. Още премъдрият цар[3] е казал: Тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро (Еклис. 7: 3). Този богаташ се смял и веселил цял живот и от смеха и веселието неговото сърце се изпразнило напълно от Божия страх. Когато той, значи, погледнал от ада нагоре, видял в далечината Авраам и Лазар в неговото лоно. Казва се отдалеч, та с това да се отбележи, че адът е отдалечен от райските жилища на праведниците. Авраам е праотец на еврейския народ по плът, но по своето благочестие той е праотец на всички праведници, които с вяра, послушание и смирение са угодили на Бога, изпълнявайки Неговата воля. И Лазар бил в лоното Авраамово. Какво значи лоно[4] Авраамово? Значи тихо пристанище на всички праведници, които Бог е успокоил след бурите на земния живот. До Христа Авраам е смятан за първия между праведниците, а Господ казал тази притча на евреите. Естествено, след Христовото идване в света мнозина станали по-велики праведници в Царството Божие от Авраама. Господ не обещал на Авраам, а на дванадесетте Свои апостоли, че ще седнат на дванадесет престола и ще съдят дванадесетте израилеви колена. Но от Симовото коляно Авраам пръв се удостоил с Божието Царство (Лк. 13: 28), в което с него са и всички останали праведници, мъчените и убитите пророци, благочестивите царе и другите богоугодници. В това общество от най-велики праведници – в обществото на Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, пророците Илия и Елисей, праведния Иов и славния Давид, дошъл и Лазар – онзи беден сиромах, който през живота си търпеливо понасял глад и голота, презрение, болести и гной. Никой от тях не е дошъл в това място на светлина, мир и неизказани радости заради своето земно богатство и веселие, заради своята най-висока ученост и власт, заради своята царска корона и господарство. А заради своята твърда вяра и надежда в Бога, заради своята покорност на волята Божия, или заради своето търпение и благовременно покаяние. Защото Бог не гледа кой какъв е тука на земята, а гледа какво е сърцето. В Неговото царство ще влязат не онези, които са имали царска корона, а които са имали царска душа; и ще влязат богатите с милосърдие и вяра, а не с пари и имоти; ще влязат образованите, но не образованите със светски знания[5], а с Божията мъдрост; ще влязат онези – с радостните и весели сърца, но не онези, чиито сърца са веселили само музикантите и танцьорите, а чиито сърца са били изпълнени с радост и веселие от Бога, както казва псалмопевецът: Сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог (Пслм. 83: 3).

       Какво, следователно, казал грешният богаташ, като гледал над себе си тази сияйна гледка, и като видял в лоното Аврамово Лазар, онзи същия Лазар, с чиито име на земята той не желаел да „мърси“ устата си? Отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода, и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Наистина, няма думи, които по-добре могат да изразят страшните мъки на грешниците в ада! Когато някой е малко гладен, той търси месо и риба, та да засити своя стомах, а когато някой е много гладен, той търси дори и сух хляб, за да засити глада си. А когато някой е близо до гладна смърт, той е радостен, ако получи шепа жълъди, за да се върне към живота. Колко неописуемо страшен е бил адският пламък, в който горял този богаташ, ясно се разкрива от това, че той не търси парче лед, нито ведро с вода, нито дори чаша вода, а само края на намокрен пръст! Само една капка вода върху края на един пръст! Само една капка вода да падне върху неговия изгарящ език! О, братя мои, ако хората вярваха, че Христос Господ не е дошъл на земята, за да уголеми царството на неистината с още една неистина; и че Той може изобщо да изрече неистина, нито пък да преувеличи нещо, действително, само тази единствена евангелска Негова притча щеше да е достатъчна да спаси живеещите на земята хора. Вижте този човек, който не знаел милост през този живот, как плаче за милост в адския пламък! Па тогава погледнете себе си и се пребройте всички вие, които не само не оказвате милост, но и постъпвате немилостиво към бедните и сиромасите около себе си! Скоро може и вие да заплачете за милост, както и този някогашен богаташ от онова място, до което лъчите на милостта не стигат.

       Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. Авраам се обръща към грешника в ада с думата чедо, с което показва съвършено отсъствие на всякаква злоба при праведниците в Царството на блаженството. Освен това, с такова обръщение праотецът Авраам иска да напомни на своя потомък, че той е от неговото коляно, че пред себе си е имал пример на добродетели – както неговия, Авраамовия, така и на останалите праведници, и че е можел своевременно да се спаси от адските мъки. Но той не може да изпълни молбата на грешника по две причини: първо, защото по този начин се удовлетворява небесната правда, и второ, защото между жилищата на праведниците и мястото за мъчение на грешниците в другия свят няма нито мост, нито път за хората. А дали по молитвите на земната Църква Бог ще приведе някой грешник от ада в рая преди Страшния Съд, е тайна, в която Авраам не се впуска. Той само напомня на някогашния богаташ, сега по-беден от всички просяци на земята, че той е получил на земята всичко, което е желал; и тъй като на земята той никога не пожелал небесните блага, нито пък за тях е дал и една троха хляб, нито пък е пролял и една-единствена сълза, то той е получил напълно своята награда в земния живот. А Лазар през този временен живот получавал само страдания, болести, презрение и сълзи, желаейки небесните блага, и ето – получил тези блага. Както и Господ е казал: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4); и още, както Той е казал: Вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост (Иоан 16: 20); и още: Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лк. 6: 25)!

       Виждайки, че Авраам отговорил справедливо на първата му молба, грешникът сега отправя втора молба: А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелства, за да не дойдат и те в това място на мъката. Откъде изведнъж такова милосърдие у него към другите хора и такава загриженост за спасението им? Това не е милосърдие, а един друг намокрен пръст, който той търси, за да се докосне до езика му, та да облекчи мъките му. С това богаташът разкрива един особен свой грях: съблазняване на другите. Той паднал в ада, значи, не само за това, че бил немилосърден към Лазар, но и за това, че със своя лекомислен живот бил пример за своите братя и така, проправяйки им път към ада, погубил и тях. А съблазняването е страшен грях: сам той паднал[6], а и други повличал след себе си, значи заслужава несравнимо по-тежка присъда от човек, паднал сам. Чуйте какви страшни думи сам Господ е казал за онези, които съблазняват: За него [тях] е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките (Лк. 17: 2). А по всичко личи, че братята на този богаташ били по-млади от него. Затова той искал Лазар да отиде при него и да му прости, а след това да поправи своя грях към братята си. Та пламъкът да поотслабне и неговите мъки да намалеят. Тази молба той отправя към Авраам не толкова заради братята си, колкото заради самия себе си.

       Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. Но и тази втора молба на богаташа, значи, Авраам не може да изпълни. Той посочва основателна и убедителна причина за това. Защо да праща Лазар на земята да напомня на хората какво ги очаква след смъртта, като на тях им е казано ясно чрез Моисей и пророците какво трябва да правят, за да се спасят? Хиляди и хиляди други хора са се спасили не поради свидетелството на мъртвите, а по свидетелството на живите. А щом толкова хиляди са могли да се спасят, слушайки Моисея и пророците, ще могат и твоите братя. Напразно грешният богаташ настоява на своята молба, обосновавайки я така, че ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Авраам с твърде основателен довод окончателно отхвърля тази молба. Какво ще им помогне свидетелството на Лазар, ако те не слушат Моисея и пророците? Моисей, Исая и Илия не са ли видели Бога и от име Божие говорели онова, което са казали? Щом на тях не вярват, как ще повярват на Лазар, ако той им се яви от мъртвите? Та кой преди всичко е Лазар? Човек, на когото те през живота не обръщали никакво внимание, та сега ли? А е и съмнително дали те въобще са чули за смъртта на бедния Лазар. Ако те не са се вглеждали в неговото гноясало лице, ще ли да го познаят сега, ако им се яви в слава като светъл ангел? Кога са чували гласа му, та да го познаят по гласа? Кога са чули изповедта за неговия горчив живот, та да го познаят по неговата история? Няма ли да кажат: „Това е привидение? Или призрак? Или самоизмама?“. Какво добро донесла на Саул появата на Самуил от мъртвите (I Цар. 28)?

       Авраамовият отговор с нищо не помогнал на грешника в ада, ала затова пък може да помогне на мнозина, които днес викат духовете на мъртвите, за да узнаят небесните тайни, и уж така да се утвърдят във вярата. Наистина, няма по-лесен начин да се обезумее и падне в пропастта! Спиритизъмът е бягство от светлината в мрака и търсене на светлина в тъмнината. Онези, които викат духове, за да узнаят истината, доказват, че не вярват в Господа Иисуса. Но как може разумните хора да вярват на духовете на своите лели и съседи, като освен това ги питат дали те наистина са духовете на онези, под чието име се явяват? А не вярват на Вседържителя на истината! Могат ли лелите, съседите, медиумите и гадателите да свиделстват със своите думи? А Христос е свиделствал със Своите думи, със Своята Кръв и с кръвта на хиляди, хиляди Свои верни, които за тези думи са положили своя живот. Впорочем, евреите видели не само духа на възкръсналия Лазар, но и тялото, и духа, но пак искали да убият Лазаря (Иоан 12: 10 – 11), за да не свиделства за истината. Освен това, евреите са видели възкресението на Иаировата дъщеря и сина на наинската вдовица – па защо не повярвали?

       Видели са и много мъртви, които при издъхването на Христос са излезли от гробовете – защо не повярвали? И в края на краищата, като узнали със сигурност за възкръсналия Господ Иисус, вместо да повярват, те подкупили войниците да отрекат истината и да излъжат. За нас това не е ли достатъчно да вярваме, та търсим още мъртви свидетели? Ето ги, ето Авраам, ето Лазар, ето го грешния богаташ! Ето свидетели от рая и от ада, и то свидетели, проверени не от кой да е, а от самия Господ Иисус. Който и от нас ясно да види с очите си рая и ада и да чуе разговора между Авраам и грешника, не би толкова повярвал на своите очи, нито на своя слух, колкото може да се вярва, когато свидетелства Тайновидецът Христос Господ. Той е видял и чул всичко това, което ни е разкрито в тази притча, и ние сега знаем истината. Ако сами бяхме го видели, щяхме да се съмняваме и да казваме: „Това може да е някакво привидение, или сън, или халюцинация“. Но Той е видял и чул. Той, който не може да бъде измамен, нито пък, още по-малко, да измами някого.

О, братя мои, да вярваме на Него повече, отколкото на себе си! Той това и иска от нас; и това е най-важното Негово Евангелско изискване – да вярваме на Него повече, отколкото на себе си; и повече на Него, отколкото на всички живи и всички мъртви. Не е ли впрочем, подобен и случаят с всеки истински водач и пътниците, които той води? Не иска ли той пътниците да вървят след него и да не търсят със своите неопитни очи път, и да не вървят след лъжливи водачи, които по някаква своя сметка казват, че знаят кратък и лесен път? Христос Господ е нашият водач към Своето Царство, което никой не може да познава по-добре от Него. Трябва да вярваме на Христос повече, отколкото на своите мамещи се очи и уши, и немощния наш ум. За да не бъдем мамени от разни съмнителни духове и привидения, Той, в Свое присъствие, ни е отворил рая и ада и е допуснал умрелите да ни съобщят онова, което заради нашето спасение е потребно да знаем. В Негово присъствие – за да узнаем истината толкова, колкото ни е необходимо да знаем, колкото да не сме немилосърдни като богаташа, а да имаме Лазаровото търпение, неговата вяра и неговата надежда. И нищо в този свят да не смятаме за своя собственост, а всичко, което имаме – за Божий кредит [даден ни] заради нашето и на нашите ближни спасение.

       Затова слава и хвала на Господа Иисуса, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

      
 

      

 

[1] Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (Иов 1: 21) (бел. прев.). 

[2] В ориг. – без невоље нема богомоље! (бел. прев.). 

[3] Соломон (бел. прев.). 

[4] Лоно – буквално скут (бел. прев.). 

[5] В ориг. – със земя и тяло (бел. прев.). 

[6] В ориг. – подхлъзнал (бел. прев.).