ЗА НЕБЕСНИЯ ХЛЯБ В СЛАМАТА

 

 

 

             ЗА НЕБЕСНИЯ ХЛЯБ В СЛАМАТА

 

                        Лк. 2: 1 – 20  Зач. 5  

 

           По това време владеел земята кесар Август. Неговото единовластие било образ на Божието единоначалие във вселената. Многоглавата ламя на властта, която от началото на греха тровила народите, била останала с една глава. Всички известни племена и народи по земята се покорявали на Августовата власт, посредствено или непосредствено, било като само му плащали[1] своя данък, било като признавали римските „богове“ и римските чиновници. Борбата за властта, за някое време била утихнала, и единовластието над света било напълно в ръцете на кесар Август. Над него нямало ни човек, ни „бог“. Защото сам той бил провъзгласен за „бог“, и на неговото изображение, хората принасяли жертви – заклани животни и кадене. От както свят светувал, смъртен човек не бил добивал по-голямо могъщество от кесар Август, който, без конкуренция, владеел целия свят. И наистина, от както свят светувал, човека, сътворен от живия Бог, не бил падал до самото дъно на унижението и отчаянието, до момента, в който започнал да обожава римския кесар -  човек със всички човешки немощи и слабости, кратковременен като върба, със стомах, черва, дробове, и бъбреци, всичко, което след няколко десетки години се превърнало в червива смрад и бездиханен прах, човек, чиито статуи, в края на краищата надживели неговия живот, неговата сила, и неговото царуване.                                                         

                По в това време, на външно спокойствие и вътрешно отчаяние, се родил Господ Иисус Христос, Спасителя на човешкия род и обновителя на всички твари. Защо Той не се родил като син на всемогъщия кесар, та с един указ и изведнъж да наложи новата вяра, без страдания и унижения, без кръв и трънен венец, без Кръст и мрачен гроб? Всевластния кесар можел всичко, можел да заповяда веднага да се разбият всички идоли в империята, да се преустанови поклонението на лъжливите богове, и да се наложи вярата в единствения жив Бог, Твореца на небето и земята. Защо трябвало Христос да се ражда в едно неизвестно израилско племе, и в едно неизвестно село – Витлеем, и от една неизвестна Девица – Мария? Нима било мъдро Спасителя на света да се роди в такова унижение, да живее и да пострада, да умре и да възкръсне, та чак след половин столетие от Неговото пришествие, римското царство да научи Неговото име? Нима ако се бил родил в столицата на света, в разкошния град Рим, в двореца на кесаря, нямало по-бързо и по-добре да постигне успех? И източната звезда да засияе над Рим? И Божиите ангели да запеели песента на мира и благоволението над позлатения покрив на императорския дворец, та да я чуят най-силните големци на този свят, и като я чуят, веднага да се обърнат към Христа, като към Богочовек и Спасител? И Христос още като дете, на Палатин, да обърне синовете на елита към Своето Евангелие? И пред римския форум да произнесе Своята славна проповед за Блаженствата, и така да смекчи сърцата, на всички граждани в двумилионния град Рим? Па с указ след указ, с указ след указ, новата вяра да бъде утвърдена, и небесното Царство да бъде установено на земята, и Христос възцарен, не на престола на някой си чобански цар Давид, а на престола на всемогъщия кесар Август?                                                                                                              

Какво да се каже за това? Ние ще кажем, че това е едно смехотворно безумие. Да ни прости Господ, че изрекохме такива глупости, но ние ги изрекохме с добро намерение – за поучение на онези, върху чиито умове и сърца, при размишления за Рождеството на Господ Иисус, може да  падне такова безумие. За да опровергаем това безумие, което не е по-трудно от издухването на пепелта от жарта, ние веднага ще напомним, че Бог, от превелика любов, е сътворил първия човек, и неговото битие положил върху два принципа - на свободата, и смиреното послушание. Свободата се състояла в това, че човека можел да разполага с целия рай по своята воля, да яде от всеки райски плод, и да владее над животните, както желае. Смиреното богопослушание пък трябвало да е постоянен регулатор на човешката свобода. Защото единствено Бог е съвършен в свободата и не се нуждае от никакъв регулатор, защото Той не умее и не може да съгреши. Смиреното послушание компенсирало в човека неговото несъвършенство в мъдростта и любовта, така, че с даруваната му от Бога свобода, и с драговолното смирено послушание пред Бога, [човека] бил като съвършено творение. Адам проявил в рая своята свобода над милиони творения и неща - не е ли това доказателство за безграничната Божия любов? А своето смирено послушание Адам трябвало да прояви към една единствена Божия заповед, и към един единствен предмет в рая – към дървото за познаване на добро и зло. Не е ли и това доказателство за безкрайното Божие човеколюбие и снизхождение? Но щом Ева и Адам се доближили до дървото на изпитанието, те съгрешили – тяхното смирение се превърнало в гордост, тяхната вяра – в съмнение, и тяхното послушание – в непослушание. Така съвършеното Божие творение изгубило равновесието между ума, сърцето и волята, защото намислило зло и пожелало злото; а с това отблъснало водещата го Божия десница, и попаднало в смъртоносната прегръдка на сатаната. Това е ключът за обяснение на всички събития с човечеството, па е и ключ и обяснение, защо Господ Иисус не се родил в Рим като син на кесaря Августа, и защо не е наложил Своето спасително учение на света с царски указ и сила. Когато някое дете се отскубне от ръката на майка си и падне в пропаст, коя майка ще се облече в коприна и ще направи мраморно стълбище, за да се спусне до дъното на пропастта, за да спаси своето дете?                                                                                                                                                             

Бог можел да огради дървото на изпитанието в рая с огнен пламък, и тогава Адам и Ева не биха могли въобще да пристъпят [към него]. Но къде щяла да бъде тогава свободата на удивителното Божие творение – човека, малкия бог? Къде ще е разликата от останалите несвободни творения? По същия начин Бог можел да стори тъй, че Спасителят да се роди в Рим. Да се нарече син на кесаря, и с указ - което ще рече, с меч и огън, като Мохамед, да наложи на човешкия род, новата вяра. И отново – къде щяла да  бъде свободата на висшето Божие творение човека, малкия бог?                                                                                                                

Бог можел да избере и още по-кратък път. Той е можел и да не праща в света Своя Единороден Син, а само да прати една цяла войска от Своите свети ангели, да засияят бляскаво и да затръбят на шир и длъж по земята, и хората в страх и трепет да паднат на колене, да познаят истинския Бог, и да отхвърлят мрачното идолослужение. Но, пак, къде ще да е била тогава красотата на човешката свобода, и красотата на смиреното послушание пред Твореца? Къде щяла да е разумната човешка душа? Къде любовта и синовното [чувство ]?

Господ наш Иисус Христос, трябвало, ясно, като бял ден да покаже четири неща, които заблудилия се и помрачен човек предал на забрава, а имено – синовно смирено послушание на човека към Бога; отеческата любов на Бога към човека; изгубената царствена свобода на човека; и накрая, царствената Божия сила.

Синовно смирено послушание Господ наш Иисус Христос проявил, когато решил да се роди като човек в плът. Защото унизеното човешко тяло за Него било по-унизителна пещера, от витлеемската пещера. Освен това, Той показал Своето смирено послушание и  с това, че се родил в среда и бедни условия за живот, повече от скромни; между малкоизвестен народ, още по- малко известно селище, и от Майка, съвършено неизвестна на света. На новия Адам Му предстояло да излекува ветхия Адам от непослушанието и гордостта. Лекарството се състояло в послушанието и смирението. Затова, Господ се явил на хората, не от град Рим, но от Витлеем, не от самообожествяващият се дом на Август, но от скромния[2] и смирен Давидов дом.

Отеческата любов на Бога към човека, Господ наш Иисус е показал със страданията от хората и за хората. Как Господ щял да покаже Своята любов чрез такива страдания, ако се бил родил в Рим, в императорския дворец? Който заповядва и владее чрез укази, той счита страданието за унижение.

Царствената свобода на човека над природата, над Своята плътска и душевна природа, както и над цялата окръжаваща физическа среда, Господ наш Иисус Христос показал със Своя търпелив пост, със Своето безстрашие пред всички опасности и несгоди в живота, и със Своите Божествени чудеса, чрез които се проявявала Неговата пълна власт над природата.

Царствената сила на Бога, над живота и смъртта, Господ Иисус, особено е  показал със Своето славно, чрез Своята сила, Възкресение от гроба.

Ако той се е бил родил в Рим, като син на кесаря Августа, кой би повярвал в Неговия пост, в Неговите чудеса, в Неговото Възкресение? Не би ли светът казал, че всичко това е измислено, разгласено и раздуто, чрез силна агитация и царските богатства? И накрая, трябва да се каже - и смирението на Божия Син има граница. Тази граница я поставя грехът. В такава нечистота, духовна, морална и плътска, каквато е представлявал Рим и императорския дворец в Рим, Бог не можел да дойде в света. Онзи, Комуто предстояло да очисти човечеството от греховната нечистота, трябвало да се роди в чистота, в невинност, и в безгрешност.

От това е ясно, значи, че мъдростта Божия е показана при Рождеството на Спасителя, а имено – при избора на народа, племето, мястото и Майката – тъй неизказано велика, както и мъдростта Божия при първоначалното сътворение на света. Всичко, което Бог прави, прави го, не като вълшебник, но като домостроител. Той гради бавно, но гради върху твърда основа. Той сее и чака да поникне злак, па злака да цъфне, и най-накрая да принесе плод. Той търпеливо понася хиляди временни поражения, за да постигне една вечна победа.                                                                                                                                                        

По това време излязла заповед от кесар Август да се извърши преброяване по цялата земя. И всеки трябвало да отиде в своя град за да се запиша. Каква гордост в господаря на света! И какво унижение за хората! Всичко, което сатаната употребявал за Божие унижение, чрез Промисъла, се обръщало в негово собствено унижение, за слава Божия, за полза на домостроителството, и за спасение на човеците. Чрез кесаревото единоначалие, сатаната  целял Божието унижение, но това единоначалие Бог употребил за възстановяването мира на земята, по онова време, когато предстояло Царят на мира да се яви на човешкия род. С всеобщото преброяване, сатаната искал да обезпечи[3] всеобщото робуване на всички хора, на един обоготворен човек, но това преброяване Бог употребил за изпълнение на пророчествата за раждането на Спасителя във Витлеем (Сравни с блж. Теофилакт).                                                                                                                        

Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давилов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов. От Назарет до Витлеем пеша се пътува почти три дена. Но тъй като света Дева била трудна, вероятно светото семейство е прекарало повече време на път, докато стигне в Давидовия град. Какъв уморителен и труден път! Най-напред пътуване през дългата и монотонна галилейска равнина, па после изкачване и спускане по и от самарийските планини, па след това бавно и внимателно крачене през каменистата и суха Иудея. На такъв дълъг път и да не се търпи глад, покрай умората, е известно, че се търпи и жажда. По целия този път, имало само 2- 3 извора! Но може да си представим каква тълпа от хора чакала и се бутала пред всеки от тези извори по време на световното преброяване! Ала послушния и смирен Господ дошъл на този свят по трънлива пътека, и тръгнал по нея още в утробата на Майка Си. Кесарят заповядал всички негови поданици да се запишат, и Онзи, Комуто серафимите са поданици, послушно отишъл да се запише като поданик на тленния земен кесар. Още преди да рече на Своя предтеча и родственик Иоан: Тъй нам подобава да изпълним всяка правда ( Мат. 3:15 ), Той, вече и на дело показал това, още в утробата на Своята Майка. И преди да изрече пред хората поучението: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю (Лк. 20: 25), Той буквално го изпълнил, преди още да излезе от утробата на Своята Майка.                                                                                                                                                                       

С Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Славния евангелист Лука, учен, и със светска мъдрост, и от Светия Дух, особено старателно подчертава факта на свръхестественото зачатие на светата Дева. За всички онези, които може и да се терзаят от съмнение по този предмет, евангелист Лука е добре дошъл като помощник на тяхната съвест. Свети Лука бил практикуващ лекар, първо лекар на тялото,  а след това и духовен лекар. Като учен – естественик, и практикуващ лекар, той е знаел, какво се случва в света на телесното. Но той, колкото бил съобразителен, толкова бил и смел, за да потвърди и обяви писмено, едно небивало до тогава събитие, в което висша духовна сила се появила във физическите закони, и при което се заченал един живот по изключителен, безплътен начин. Такова свидетелство на един лекар, наистина е от неоценимо значение. Свети Лука, от всички евангелисти, най-много акцентира върху непорочното зачатие на Мария. Най-напред той подробно ни описва разговора между архангел Гавриил и светата Дева (1: 26 – 38). А сега ни известява, че Иосиф отишъл във Витлеем, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Говорейки за родословието на Господ Иисус, той ни казва: Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше, както мислеха, син Йосифов, Илиев (3: 23). Т.е. какво мислели хората, а в същност той не бил Иосифов Син, а Син Божий. Наистина пречудено и човеколюбиво е Божието Провидение! Заради домостроителството на човешкото спасение, То обръща гонителя на християнството Савел, в най-големия защитник – Павел, и телесния лекар Лука, в най-важния свидетел, на изключително духовно събитие в света.

И макар Иосиф да е от Давидовото коляно, а Давид от град Витлеем, нито Давид, нито Иосиф, неговия последен потомък, нямали нито един роднина във Витлеем. Иосиф отишъл във Витлеем, своя град - но само исторически и по дух, ала по нищо повече. Нито един сродник, който да го приеме; нито един приятел, който да му окаже гостоприемство. Нямаше за тях място в страноприемницата. Частните къщи са чужди къщи, в които чужденците са очаквани от своите роднини и приятели. Тук - там, никъде нямало място за него, освен в една пещера, където пастирите затваряли своите стада!

Иудея е пълна с такива пещери. Тук са пророческите пещери, Манасиевата пещера, пещерата на св. Сава Освещени, пещерата на св. Харитон Велики, пещерата на светите братя Хозевити, пещерите над Мъртво Море, в които Давид се криел от Саул, пещерите под Планината на Изкушението; пещери, които заради славата на Витлеемската Пещера, са осияни със славата на светостта, и покрай тях са и многобройните други пещери, в които и до ден днешен, овчарите – бедуини, затварят своите животни, в което всеки пътешественик по Светата Земя, може да се увери лично.                                                       

И роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли. И тук, както и според евангелието на свети Матей, трябва да се разграничи думата „Първенец“, от предходната дума „своя“. Защото иде реч, не за първенец на света Дева, а за Божествения Първенец. Синът Божий - Единородния, Който при новото творение е  първороден между многото братя (Рим. 8: 29). Мистичен Първенец в Троичното Царство на вечността, и исторически Първенец в Божията Църква, във видимото и невидимо Божие Царство.                                                                                                                       

Пови Го и Го положи в ясли. По-добре чиста слама, нежели нечиста коприна. Колко по-безгрешни са яслите от императорския дворец, и овчата пещера от Рим, столицата на световното царство! Нека сладчайшия Младенец да лежи в яслите! Воловете и овцете не познават греха, а и пастирите познават греха в по-малка степен от другите хора. За Господ Иисус е светло там, където е безгрешно, и е топло там, където грехът не заледява гърдите. Кой знае, колко ли пъти, малкия Иесеев син - Давид, се е отбивал в тази пещера! От тук той тръгнал за битка с въоръжения до зъби Голиат, и с едно камъче от прашката го убил. В тази пещера сега лежал Младенеца, според човешките закони, от коляното на същия този пастир - Давид. И Той ще тръгне против един страшен Голиат, против сатаната, който царувал в Иерусалим – в лицето на голиата Ирод, а в Рим – в лицето на голиата Август, а в целия свят във вид на голиата грях, и най-големия, от най-големите голиати - смъртта. Цялата сатанинска войска, въоръжена до зъби се захилила, като видяла Иисус да иде срещу нея с едно, привидно, нищожно оръжие, както първия Голиат се присмял на Давида и неговата прашка с камъче. А Иисусувото победоносно оръжие било по-меко от камъче. То било от дърво – дървения Кръст.                                                  

Било нощ, и нощна тишина. Уморените пътници, кесаревите поданици, почивали и дълбоко спели, възстановявайки силите си. Будни били само пастирите, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. Тогава Витлеемската пещера трябвало да е била извън града, иначе би било невероятно пастирите от околността да могат да я ползват. Но по-късно, когато тази пещера е станала главната забележителност на Витлеем, тя вече била обиколена от града. На половин час под хълма, от Витлеем и до ден днешен има селце, наречено Пастири, или по руски Пастухи. Традиционно, на това място пастирите пазели своите стада. Че пастирите са били далеч от пещерата и от Витлеем, е видно от техния разговор след появата на ангелите: Да идем до Витлеем, и да видим случилото се там.                                                          

На това място, значи, според истинското Предание, на бодърствуващите пастири, се явил Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. Прекрасна е славата, която осиява и ангелите, и праведниците! И в смъртно тяло, се удостоили да видят светлината и славата Божия. Пророк Иезекиил говори за собственото си видение тъй: И видях като че светнал метал, като че огнен изглед вътре в него наоколо...Както изглежда дъга в облаци във време на дъжд, така изглеждаше това сияние наоколо. Такова беше видението на отблясъка - от славата Господня. Като видях това, паднах ничком. (Иез. 1: 27 – 28; 2: 1). Ала ангелът [явил се ] в този небесен пламък успокоил пастирите като им казал: Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ, и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. При новото творение ангелите идват като авангард на Твореца. Ангел първо се явил на света Дева Мария, после на Иосиф, а сега на пастирите, па после се явил и на мъдреците от Изтока, в съответствие на чистотата и домостроителната необходимост. Могъщия ангел приветствал светата Дева с: Радвай се! На пастирите по същия начин казал: Благовестя ви голяма радост. Мъдреците като видели звездата се зарадвали с твърде голяма радост. Всъщност, Христос е радост неизказана. Той дошъл за осъдените, в тъмницата, за да ги освободи – може ли да има по-голяма радост за онези, които  го припознаят? И онeзи, които благовестят за Неговото пришествие, пришествие на Приятел и Освободител, какви по-точни думи могат да кажат за редкия Посетител на тъмницата, освен, че Той е Радост, че идва Радостта, и че Радостта е дошла?

И тъкмо Божия ангел казал това, около него се явило многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога. Само, че Господ е по-съвършен по красота от ангела. Неговия глас е по-сладостен и животворящ от ангелския глас. Великия Исаия чул този преумилен ангелски хор, когато пеел: Свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава! (Исаия 6: 3). А най-големия тайновидец на Новия Завет, свети евангелист Иоан, пише за своето видение на ангелите:  След това видях и чух гласа на много Ангели около престола.. и броят им беше много милиони (Откр. 5: 11).

Такава величествена слава се открила и на простодушните витлеемски пастири. До този момент, тази слава са могли да видят само отделни избраници, и това е първия случай, за който Свещеното Писание съобщава, че една, цяла група смъртни човеци, на яве видяла и чула безсмъртното ангелско войнство. Това е белег, че с пришествието на Христос на земята, небето е широко отворено за всички хора, които с чисти сърца желаят небето.

Но това явяване на ангелите донесло и друга новост, дотогава непозната на хората, и не записана [дотогава] в Свещеното Писание. Това е нова песен, която ангелите пеели. Великия Исаия е чул ангелите да пеят : Свят, Свят, Свят Господ! Тази песен е изключително хваление към Бога. Но сега ангелите, пред пастирите, пеят една нова песен, която може да се нарече програмен химн на спасението. Тази нова песен е :

 Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение!

Когато хората, на първо място, и с радост в сърцата, славят Бога във висините, ( а не някакъв човешки „бог“ на земята и в низините), тогава последствието  от това е мир на земята, а последствията от двете [хваления] е и благоволение между тях. Господ Иисус  е дошъл на земята, та по цялата земя да се въздава слава в вишних Богу, а също така да се установи на земли мир, в человецех благоволение. „Аз Съм Господ Бог, Който твори мир[4]“ (Исаия 45: 7). Докато праотецът Адам, непрестанно, със сърце и уста, въздавал слава на Отеца, Който бил над него, дотогава неговото битие на земята било мирно, т.е. неговото тяло не се измъчвало от никакви [греховни] желания и страсти, но било съвършено и в хармония с душата и духа; и до тогава той бил изпълнен с добра воля, т.е. както с любов към Своя Творец, така и към всички творения Божии около себе си. А като съгрешил, страх свил сърцето му, от ужас замлъкнала устата му, безспокойство изпълнило цялото негово същество, и в него бързо, като в сън, избуяла зла воля, зла воля и към Бога, и към своята жена, и към всички творения в рая, и към самия себе си. Тогава той почувствувал, че е гол, и започнал да се крие от Божието лице. От Адамовия грях та до Христа, само единици праведници, като Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков и други, умеели и можели да славят Бога във висините, имайки мир в земните си тела, и добра воля между човеците. Останалите човеци били вечно разделени в славенето на различни „богове“ в низините на земята, в славенето на различни фантазии или идоли, или на самите себе си – обоготворените. Между хората настанали побоища и свади; кое „божество“ да се слави!? От неславенето на истинския Бог, и от прославянето на лъжливите, измислени „богове“, по цялата земя настъпили размирици, а от двете [от побоищата и свадите] - отново зла воля между хората, която донесла в  живота им  вавилонското смешение и пъклен огън.                               

При новото творение, трябвало да се възстановят онези три неща, които правели Адам щастлив в рая. Затова при рождеството на новия Адам - Господ Иисус, ангелското войнство пеело програмния химн на спасението:

Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение!

 Затова, всички апостоли в своите послания, въздават слава и хвала на Бога във висините, а апостол Павел казва: Той е нашият мир (Ефес. 2: 14). Всички Божии светии, от начало, ни учат, че добрите дела не се оценяват по количеството на даровете, а по добрата воля. „Защото за Бога няма по-скъпа жертва, от добрата воля“, казва свети Григорий Двоеслов[5].

След това събитие, единствено в човешката история, и достойно само за Господ Спасителя, ангелите се скрили от човешките очи, и оставили пастирите в радостно учудване.                                                                                                                                 

Да идем до Витлеем, си казали един другиму пастирите, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. Защо не казали „ангела“, а „Господ“? Защото ангелът Божий се появил в такова величие, сияние и красота, та човешкия ум не могъл въобще да си представи даже и за Господа Вседържителя по-голямо величие, нито по-голямо сияние, нито пък по-голяма красота. А освен това, в Свещеното Писание, ангела Божий, често се нарича Господ. Това идва от там, че истинските израилтяни, били строги по отношение на вярата в Единствения Бог, и на всичко, което узнавали от ангел, гледали като на идващо от Самия Бог.                                                                                                                      

Да видим случилото се там. Пастирите не казват: „Да видим „дали се е случило“. Те нямали и най-малко съмнение, че трябвало да се е случило, това, което Господ, в такава слава, им открил. Въобще, техните простодушни сърца, знаели малко за съмнението. Съмнението се загнездва най-много в нечистите от греха и страстите сърца.

И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. Може да си представим, как бързо пастирите се спуснали от бърдото към Витлеем! Тяхната радост ги окриляла. И скоро те били вече при светото семейство. В пещерата, където те затваряли своите стада, намерил подслон, Онзи, за Когото цялата вселена е тясна; В яслите, където те слагали храна за своите овце, лежал повит Небесния Хляб[6]. Тайнственият смисъл на това название се открива, чрез Рождеството на Господ Иисус – Небесния Хляб, на това място, който с живота Си насища всичко живо. Недоядената от овцете слама послужила за постеля на Онзи, който при сътворението на първия свят седял на пламени херувими. Евангелистът казава: Намериха Мариам и Иосифа. Обикновено винаги се споменава първо бащата, а после майката, така е и до ден днешен, а тогава, на жената се гледало по отношение на мъжа, като на второстепенно същество. Обаче, евангелистът, въпреки обичая на всички времена, първо споменава Мария. Не случайно евангелистът постъпва така, за да посочи Богоматер като единствен на земята родител на Спасителя. А Иосиф, нейния мъж, само като неин помощник и защитник.

А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец. И всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите. Пастирите, наистина, имали какво да разказват. Очите им видели, това, което малко смъртни очи на земята са видели, и ушите им чули, това, което малко смъртни уши са чули. И всички, като чуели, се удивлявали. Станалото се отнасяло не само към Мария и Иосиф, иначе не би се казало - „всички“, а и за още някои, които са биле около пещерата, във Витлеем, на които по Божи Промисъл, пастирите открили тази пречудна небесна Тайна.

А за пресвета Мария, евангелистът казва: А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си. Евангелистът е безкрайно внимателен към благодатната Дева. Той винаги следи Нейното сърцето, и отбелязва впечатленията в това най-нежно сърце, венчано единствено с Божия Дух. Тя чувала всички слова, които Небето и земята изричали за Нейния син, и ги ги слагала в сърцето си. Ще дойде време, когато Тя ще отвори своята уста, и ще извади богатството от своето сърце, ще разкрие всички тайни, от които ще се поучат и евангелистите, и апостолите. Ще дойде време, когато Тя ще бъде апостол на апостолите, и евангелист на евангелистите. Но това ще бъде след прославянето на Нейния Син. Когато Първородният съкруши гроба и възкръсне, тогава апостолите ще се запитат още веднъж: „Кой е Този?“. Кого ще запитат за това? Нея, единствено Нея, на земята. И тогава Тя ще им изрече всички пазени в сърцето си слова, както словата на архангела в Назарет, така и словата на пастирите във Витлеем, така и още много и много други слова и тайни, които е знаела само Тя, от най-близкия контакт с Учителя на апостолите.                                                                                                                          

 И тъй, Господ не се родил в Рим и в императорския дворец, за да бъде господар на света с помощта и силата на оръжието, а между пастирите, та с това да покаже важния характер на Своето служение в света. Както пастирят милва, и храни своите овце, така Той милва и насища своите люде. И както пастирят  се грижи за една болна или изгубена овца, повече отколкото за деведесет и девет здрави и незагубени овце, така и Той се грижи  повече за грешниците, отколкото за праведниците, т.е. повече за хората, отколкото за ангелите. И както пастирят познава всяка своя овца, и всяка овца познава пастира си, така ще бъде и с Него, Архипастиря и Неговото словесно човешко стадо. И както пастирите, добре пазели през нощта своите овце, когато целия свят безгрижно спял, така и Той, Най-добрия Пастир, ще прекара много и много нощи, пълни с ужаси и изкушения, пазейки човешкото стадо и молейки се за него със смирение и послушание на Своя небесен Отец.

Всяко събитие от Неговия живот е цяло едно Евангелие. И тогава, когато тъкмо що се родил, и когато не е могъл да отвори Своята уста и да каже една дума, Той, по самия начин, мястото и средата на Своето Рождество, дал на човечеството едно цяло Евангелие.  

Той не можел да се роди в царския дворец, защото неговата цел не била да бъде земен цар и да властва на земята. Неговото Царство не е този свят, мрачно като облак, и преминаващо като сън. Той не могъл да се роди като син на земния цар, защото Неговия метод не можел да бъде меч и огън, указ и сила, а благо лекуване на болните, и лекото им връщане на пътя на здравето. Събитията от неговия живот не са в противоречие с Неговото учение, а тъкмо обратно; те потвърждават Неговите слова. Неговия Живот, и Неговите слова, са Неговото учение, Неговото спасително Евангелие.

Всичко, което се случило с Него при Неговото дохождане на този свят е тъй премъдро, че човешкия език не може да го изкаже. Затова смирено и с послушание да се поклоним на Божията Премъдрост, Която не само задоволява нашия човешки ум, но изпълва и сърцата ни с радост, па като сме изпълнени с радост да запеем[7] ангелската песен: Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение! Слава на Единородният Син, на Небето и на земята, на херувимския престол, и във витлеемската слама на земята, заедно с Отца и Духа Свeтаго, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

             Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – пращали (бел. прев.).

 

[2] В ориг. – покайния (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – обяви, извести (бел. прев.).

 

[4] Превода е според сръбския текст (бел. прев.).

 

[5]  Бес. в/у Еванг. кн. I, Бес V (бел. автор.).                                                             

 

[6] Витлеем, или по еврейски Betlehem, ознчава „Дом на хляба“ – ( бел. автор.).

 

[7] В ориг. – да повторим (бел. прев.).